9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
София, 20.11.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1268 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№15/03.01.2018г., подадена от местното поделение на Мюсюлманско настоятелство – [населено място], представлявано от Х. С. Б. чрез процесуалния представител адв.Д. Н. от АК-Р., срещу решение №452/06.11.2017г., постановено от Окръжен съд-Смолян по в.гр.д.№273/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Мюсюлманското настоятелство в [населено място] против Мюсюлманското изповедание – [населено място], ЕИК[ЕИК], регистрирано по ф.д.№1659/2003г. на СГС, иск за признаване за установено, че Мюсюлманското изповедание не е собственик на недвижим имот – поземлен имот с пл.№252, с площ от 1815кв.м., за който е отреден УПИ III-джамия, в кв.42 по плана на [населено място], [община], одобрен със заповед №209/22.05.1992г. на кмета на [община], при граници на имота : изток-УПИ II – за търговска дейност и улица; запад-улица; север-улица, юг-улица, ведно с построената в имота двуетажна масивна сграда – джамия, със застроена площ от 208кв.м.
В изложението към подадената от Мюсюлманското настоятелство в [населено място] касационна жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и при погрешна правна квалификация на основанията на предявения иск. При условията на евентуалност /ако не се приеме, че обжалваното решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост/ касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите:
1.За задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл.146 ГПК и да укаже на страните подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства /според разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г./;
2.За задължението на въззивния съд да упражни косвен съдебен контрол по реда на чл.17, ал.2 ГПК за законосъобразността на административен акт /решение на Регистър Булстат/ и на съдебното решение, издадено в административното производство по обжалването му при искане на страна, която не е участвала в производството по издаването или обжалването на административния акт или по искане на трето лице /с оглед становището, изразено в решение №6 от 16.03.2011г. на ВКС по гр.д.№925/2011г. на Второ ГО на ВКС и решение №88/09.03.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№1131/2011г./;
3.За задължението на въззивния съд да преквалифицира спорното право и разгледа делото по същество в случаите, когато първоинстанционният съд е дал грешна правна квалификация на иска, както и по въпроса преценката за наличие на правени интерес от предявяване на отрицателен установителен иск може ли да се основава на други обстоятелства извън твърденията на ищеца, наведени с исковата молба /с оглед разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.1 на ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г./;
4.В кои хипотези е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права / с оглед разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.1 на ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г./ и по-специално лицето, упражняващо фактическа власт върху имота има ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и могат ли с отрицателен установителен иск да се защитават фактически състояния, каквото е владението на вещта;
5.Ищецът по отрицателен установителен иск за собственост, който заявява самостоятелни права върху имота, получава ли по-голям обем защита от ищеца по отрицателен установителен иск за собственост, който заявява само възможност за придобиване на имота по давност в един последващ момент, какъв е предметът на делото по отрицателен установителен иск за собственост и какви са пределите на силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск /с оглед становището и разясненията, дадени от ВКС в т.2Б на ТР №4/14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС, т.1 на ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, решение №45/25.02.2013г. по гр.д.№904/2012г. на Първо ГО на ВКС и решение №9/10.02.2017г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№6320/2015г./;
6. Разпоредбите на чл.523 и чл.524 ГПК приложими ли са по отношение на лице, което е придобило владението на имота преди завеждане на делото, по което е постановено изпълняваното решение / с оглед разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.1 на ТР №3/10.07.2017г. по тълк.д. 3/2015г./.
Касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите при регистрация на съществуващо местно поделение на вероизповедание, регистрирано преди 2003г. по реда на чл.20 и на §2, ал.4 ПЗР на Закона за вероизповеданията, налице ли е прекратяване на съществувало юридическо лице и възникване на ново такова или е налице пререгистрация на едно и същ юридическо лице и ако се приеме, че е налице възникване на ново юридическо лице, прекратява ли се съществувалото и кой е негов правоприемник, когато не е налице успешно проведен иск по §4 ПЗР на Закона за вероизповеданията.
По реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя и въпроса правоприемници ли са на мюсюлманските вероизповедни общини в дадено населено място, съществували до 1949г. при режима на Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ №65/15.09.1895г. на княз Ф. /обн.ДВ.бр.210/26.09.1895г./, на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ №12/25.05.1919г. на цар Б. III /обн.ДВ.бр.65/26.06.1919г./ и на Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите от 1945г., утвърден на 23.11.1945г. от министъра на външните работи и изповеданията, мюсюлманските настоятелства и джамийските мюсюлмански настоятелства в същото населено място, регистрирани след 1950г. по реда на чл.6 от Закона за изповеданията/отм./. Този въпрос се поставя с оглед извода на съда, че с оглед вписването в регистъра както на Мюсюлманското изповедание, така и на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България са налице две местни структури.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Мюсюлманско изповедание с ЕИК[ЕИК], с адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от главен мюфтия М. А. Х., чрез процесуалния си представител адв.А. И., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Мюсюлманското настоятелство в [населено място] е предявило срещу Мюсюлманското изповедание, регистрирано по ф.д.№1659/2003г. на СГС, с ЕИК[ЕИК] по реда на чл.124, ал.1 ГПК отрицателен установителен иск за признаване за установено, че регистрираното по ф.д.№1659/2003г. Мюсюлманско изповедание не е собственик на поземлен имот с пл.№252 с площ от 1815кв.м., за която е отреден УПИ III-джамия в кв.42 по плана на [населено място], ведно с построената в имота двуетажна масивна сграда – джамия със застроена площ от 208кв.м., с твърдението, че имотът се владее от мюсюлманското настоятелство от 1980г., с оглед на което настоятелството е поискало издаване на нотариален акт за собственост по давностно владение от нотариус Н. Д., действаща в района на РС-Мадан, но нотариалното производство е спряно с постановление от 13.05.2016г. поради подадено възражение от Мюсюлманското изповедание – ответник. Твърди, че ответникът никога не е бил във владение на имота, и не фигурира като негов собственик. Поддържа, че мюсюлманската вероизповедна община съществува като най-малката организационна единица на мюсюлманското вероизповедание със статут на самостоятелно юридическо лице по правилата на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919г., като и в последващите устави уредбата на вероизповедната община е аналогична и за целия този период до ден днешен мюсюлманското настоятелство не е било прекратявано, като същото е носител на вещните права върху имуществото на мюсюлманската общност, докато Мюсюлманското изповедание – ответник не е правоприемник на мюсюлманските вероизповедни общини.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Изложени са съображения, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като предявилото го лице претендира самостоятелни права върху процесния имот, като се позовава на фактическо владение, продължило от 1980г. и до сега, което е предпоставка за придобиването му по давност, като с ответника е възникнал спор при желанието на ищеца да се снабди с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за имота.
Прието е за безспорно, че процесният имот представлява УПИ III-252 в кв.42 по плана на [населено място], с площ от 1815кв.м. с построена в него двуетажна масивна сграда-джамия, със засторена площ от 208кв.м.; че ищецът Мюсюлманско настоятелство в [населено място] е регистриран като юридическо лице с решение №198/09.05.2016г. по ф.д.№8 по описа на ОС-Смолян като местно поделение на регистрираното Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България, вписано с решение №1 от 09.12.2003г. по ф.д.№12485/2003г. по описа на СГС; че ответникът Мюсюлманско изповедание представлява религиозна институция и имат статут на юридическо лице, като е вписан като самостоятелен правен субект по ф.д.№1659/2003г. по описа на СГС.
Изложени са съображения, че съгласно чл.6 ат Закона за изповеданията /отм./ както Мюсюлманското изповедание, така и местните му поделения са персонифицирани, като местното поделение на Мюсюлманското изповедание в [населено място] е съществувало и по време на действието на Закона за изповеданията /отм./, което е установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, но след влизане в сила на Закона за вероизповеданията /обн.ДВ.бр.120/29.12.2002г., в сила от 02.01.2003г./ персонифицираното поделение Мюсюлманско настоятелство в [населено място] не е регистрирано по реда на §2, ал.4 ПЗР на Закона за вероизповеданията във вр. с чл.20 от закона.
С оглед на това е прието, че за времето от 2009г. до 2016г. Мюсюлманското настоятелство в [населено място] е било регистрирано като неперсонифицирано лице съгласно Закона за вероизповеданията и в съответствие с Устава на мюсюлманското изповедание в Република България същото било местно поделение на ответника Мюсюлманско изповедание.
Прието е, че според приложените по делото устави, които са задължителни за лицата, членуващи в съответната организация или общност, имуществото на прекратената местна вероизповедна община или общност преминава в патримониума на Мюсюлманското изповедание-принципал.
За неоснователно е прието възражението на Мюсюлманското настоятелство, че единствен действащ устав в релевантния период е уставът от 1996г., като са изложени съображения, че извършените въз основа на влезли в сила съдебни решения заличавания на вписванията на последващите устави от публичния регистър нямат обратно действие.
С оглед на това е прието, че Мюсюлманското настоятелство в [населено място] е нововъзникнал правен субект през 2016г. като местно поделение на възникналата през 2003г. религиозна институция Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България, която е регистрирана по реда на чл.14 и чл.18 от Закона за вероизповеданията.
Въз основа на Устава на Мюсюлманското изповедание съдът е приел, че религиозната общност, персонифицирана в религиозна институция Мюсюлманско изповедание, не разграничава мюсюлманите по направлението в Исляма към религиозното направление Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание.
Изложени са съображения, че липсата на вписване на местното поделение в регистъра по реда на §2, ал.4 ПЗР на Закона за вероизповеданията го определя като неперсонифицирано местно поделение, от което е направен извод, че Мюсюлманското изповедание-ответник като принципал е собственик на процесния имот, защото съгласно чл.76, ал.1, т.3 от Устава на Мюсюлманското изповедание от 2016г. мюсюлманското настоятелство само стопанисва и управлява вакъфските имоти, както и движимите вещи, собственост на Мюсюлманското изповедание в съответния регион, но няма право да придобива право на собственост върху отделен имот и да се разпорежда самостоятелно с него. Прието е, че правният субект, който придобива правото на собственост, е Мюсюлманското изповедание в [населено място], като от съществено значение е самата юридическа структура на Мюсюлманското изповедание, което има местни поделения /мюсюлмански настоятелства/ в различните региони на страната, които са самостоятелни правни субекти, но са подчинени на Мюсюлманското изповедание, което е видно от всички действали устави – §173 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919г., §121 от Устав от 1945г., §132 от Устав от 1951г., чл.9 във вр. с чл.26, т.2 от Устав от 1966г. и чл.76, ал.1, т.3 от Устав от 2016г.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел, че местното население в [населено място], посредством мюсюлманското настоятелство /поделение на ответника, което не е заличено и към настоящия момент/ е стопанисвало имота за времето от 1966г. до 2016г., докато новото мюсюлманско настоятелство-ищец е вписано през 2016г. С оглед на това съдът е приел, че ищецът е възникнал като правен субект едва през 2016г. и не е идентичен, нито е правоприемник на друго лице и е недопустимо да черпи права по реда на чл.79 ЗС, противопоставими на ответника.
Така изложените от въззивния съд съображения обосновават извод, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.2 ГПК – всички твърдения на предявилото иска мюсюлманско настоятелство, касаещи правната квалификация на предявения иск, са надлежно обсъдени от въззивния съд. Взето е предвид и е обсъдено както твърдението за идентичност на правния субект /мюсюлманско настоятелство и мюсюлманска вероизповедна община/, така и за правоприемство, като и двете твърдения са приети за неоснователни.
В съответствие с даденото в т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС тълкуване на правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, въззивният съд е съобразил и извършил преценка на извършените по реда на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд действия. Още повече, че в подадената от мюсюлманското настоятелство в [населено място] въззивна жалба не са изложени оплаквания за непълнота или неточност на изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото, което е задължителна предпоставка за даване на нови указания за подлежащи на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства. С оглед на това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос.
Доколкото решението по Регистър Булстат не представлява индивидуален административен акт, който да има решаващо значение за правосубектността и правата на собственост на спорещите страни, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен от касатора въпрос – само въпроси, произнасянето по които е обусловило или поне е определило крайния извод на съда по съществото на спора биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата въззивният съд е квалифицирал спорното право изхождайки от обстоятелствената част и петитума на исковата молба / решение №132/21.03.2011г. по гр.д.№1725/2009г. на І ГО на ВКС; решение №199/23.10.2015г. по гр.д.№369/2015г., Трето ГО на ВКС; решение №347/24.11.2015г. по гр.д.№1530/2015г., Четвърто ГО на ВКС и др./ – правното основание на иска се определя въз основа на посочените в исковата молба твърдения относно претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, като въз основа на въведените от ищеца твърдения съдът определя правната норма, регулираща спорното правоотношение.
В обжалваното решение е прието, че е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск в конкретната хипотеза, като преценката е извършена с оглед разясненията, дадени в т.1 на ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това следва да се приеме, че не е налице подържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението трети и четвърти въпрос.
Поставените от касатора въпроси за обема защита, който би получил ищец по отрицателен установителен иск, който заявява самостоятелни права, респ. за ищец, който заявява само възможност за придобиване на имота по давност в един последващ момент, както и за предмета на делото при предявен отрицателен установителен иск и за пределите на силата на пресъдено нещо, както и въпросите, касаещи приложението на чл.523 ГПК и чл.524 ГПК според настоящия състав са ирелевантни за изхода на спора – въззивният съд не е отрекъл възможността касаторът да защити съществуващата възможност за придобиване на имота по давност чрез предявяването на отрицателен установителен иск, нито се е произнасял досежно обема на правната защита, който този иск дава. Поради това което тези въпроси не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи правните последици от регистрацията на местното поделение на вероизповеданието, момента в който може да възникне като ново юридическо лице местно поделение на вероизповедание, което не е било регистрирано преди 2003г., както и въпросите, касаещи наличието на правоприемство между мюсюлмански вероизповедни общини, съществували до 1949г. и мюсюлманските настоятелства и джамийските мюсюлмански настоятелства в същото населено място, регистрирани след 1950г. по реда на чл.6 от Закона за изповеданията /отм./ в хипотеза, при която са налице две подобни местни структури. Така поставените от касатора въпроси са намерили своето разрешение в постановеното по реда на чл.290 ГПК от тричленен състав на Второ ГО на ВКС решение №53/26.07.2018г. по гр.д.№1229/2017г., в което е прието, че преминаването на членската маса на местната структура от едно вероизповедание в друго не е индиция за идентичност на местните структури, нито води до правоприемство между тях, съответно до прехвърляне на права и задължения. Същото е възможно само с решение на органа, учредил съответната местна структура. Самото преминаване на членската маса е предпоставка за образуване на ново юридическо лице, самостоятелен правен субект, носител на свои материални права и задължения. При наличието на две отделни местни структури на различно верозповедание се касае се за отделни юридически лица със самостоятелна правосубектност, между които не може да е налице връзка и идентичност, респективно правоприемство, с произтичащите от него правни последици – прехвърляне на права, задължения и правоотношения, при наличието на регистрирани две мюсюлмански изповедания и при липсата на процедура в ЗВ за отнемане статута на юридическо лице на местното поделение, респективно за прекратяването му.
Настоящият състав споделя така изразеното в практиката на ВКС становище. И доколкото изводите на въззивния съд за правното значение и последици по отношение принадлежността на правото на собственост върху процесния недвижим имот на факта на извършена последваща регистрация на касатора като местна структура на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание напълно съответстват на така възприетото становище, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси на поддържаното от касатора основание /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №452/06.11.2017г., постановено от Окръжен съд-Смолян по в.гр.д.№273/2017г. по подадената от Мюсюлманското настоятелство – [населено място], местно поделение на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България касационна жалба.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: