6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
София ,22.05.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4396 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№8059/01.09.2017г., подадена от И. Й. Р. от [населено място] срещу решение №299/06.07.2017г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по в.гр.д.№350/2017г., с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. Й. Р. и М. Н. К. против П. Н. К. и В. Н. К. насрещен установителен иск в частта за признаване за установено, че П. Н. К. е собственик на 1/6 ид.част от двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 60кв.м. с изба на 20 кв.м., построена в УПИ I-24, кв.5 по плана на [населено място] и производството по делото е прекратено в тази част, а в останалата част, с която е прието за установено по отношение на И. Й. Р. и М. Н. К., че П. Н. К. и В. Н. К. са собственици по силата на строеж и давностно владение на двуетажната масивна жилищна сграда, построена в УПИ I-24, кв.5 по плана на [населено място], както и в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещен установителен иск в частта, с която се иска да бъде призната И. Й. Р. за собственик на 4/6 ид.части от сградата и М. Н. К. за собственик на 1/6 ид.част от сградата, решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/. Излагат се съображения, че въззивният съд се произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, като такъв казус се разрешава противоречиво от съдилищата и в противоречие с практиката на ВКС. За да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на представените с изложението решение №17/08.02.2016г., постановено по гр.д.№4121/2015г. на ВКС, Четвърто ГО; решение №205/07.05.2014г. по гр.д.№192/2014г. на Окръжен съд-Пазарджик; решение №364/17.06.2015г. по гр.д.№240/2015г. на Окръжен съд-Пазарджик.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК М. Н. К. изразява становище, че жалбата е основателна по изложените в отговора съображения.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба П. Н. К. и В. Н. К. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
П. Н. К. и В. Н. К. са предявили по реда на чл.124, ал.1 ГПК срещу И. Й. Р. и М. Н. К. иск за признаване право на собственост върху двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от 60кв.м., с изба с площ 20 кв.м., построена в УПИ I-24, кв.5 по плана на [населено място] с твърдението, че П. Н. К. е построил сградата в груб строеж към 1987г. със съгласието на родителите си като собственици на дворното място към момента на строителството, и владее този имот постоянно, непрекъснато, спокойно и явно до предявяването на иска.
И. Й. Р. и М. Н. К. са предявили насрещен иск за признаване за установено, че процесният имот е съсобствен между страните, като в него И. Й. Р. притежава 4/6 ид.части от правото на собственост, М. Н. К. притежава 1/6 ид.част и П. Н. К. притежава 1/6 ид.част.
С обжалваното решение е прието, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се налага безспорен извод, че П. Н. К. и В. Н. К. са установили владение, което са упражнявали в период повече от 10 години по отношение на процесната сграда без противопоставяне от титуляра на правото на собственост, демонстрирайки при това по отношение невладеещия собственик на вещта на поведение на пълноправен собственик, т.е. поведение, което несъмнено сочи, че упражняват собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.
От фактическа страна е прието за установено, че правото на собственост върху дворното място е придобито от Н. К. и И. Р. в режим на СИО, за което през 1992г. е съставен н.а.№165. Посочено е, че съпружеската имуществена общност върху дворното място и трансформирана в обикновена съсобственост през 2007г., когато бракът между Н. К. и И. Р. е прекратен с развод, а след смъртта на Н. К. през 2011г. на основание наследствено правоприемство като собственици на дворното място се легитимират неговите законни наследници – децата му П. К. и М. К..
За безспорно е прието обстоятелството, че строежът на процесната жилищна сграда е започнал през 1987г. Въз основа на показанията на св.Д. и М., които съдът е ценил като достоверни и непротиворечиви и подкрепящи се от представените по делото писмени доказателства за закупуване на строителни материали от П. К., както и от обясненията на И. Р., дадени по реда на чл.176 ГПК, е прието за установено, че сградата е построена от П. К., като в строежа с труд и материали са участвали и родителите на П., в който смисъл показанията на св.Ч. и Ч..
Взето е предвид, че липсват данни в полза на П. К. да е учредено право на строеж, поради което е прието, че по силата на чл.92 ЗС собствеността върху сградата е придобита по приращение от собствениците на дворното място Н. К. и И. Р., като по делото не се спори, че строежът на сградата е завършен през 1990г., когато П. К. и В. К. са установили и владението.
Изводът за момента, в който П. К. и В. К. за установили владение върху сградата, е основан на събраните по делото гласни доказателства, както и на обясненията на ответника И. Р., която е заявила, че синът й се нанесъл да живее в новата къща като се оженил /бракът на П. и В. К. е сключен на 02.06.1990г./. Прието е, че тази констатация се подкрепя и от обстоятелството, че със съставения през 1992г. нотариален акт №165 Н. К. е признат за собственик на дворното място, ведно с всички постройки в него, изключая процесната жилищна сграда, както и от обстоятелството, че през 1998г. П. К. е декларирал процесния имот.
Прието е, че П. и В. К. след сключване на граждански брак са се установили да живеят в новопостроената жилищна сграда без противопоставяне от страна на собствениците на дворното място, и по отношение на последните са демонстрирали своене посредством подобряването й, като след смъртта на Н. К. на съсобственицата на дворното място М. К. е ограничен достъпът, а в този смисъл е прието, че са и данните, съдържащи се в представените по делото данъчни декларации, вкл. и тази на Н. К., който е декларирал като собствени останалите постройки в имота, но не и жилищната сграда.
Прието е, че въз основа на установеното през 1990г. владение П. и В. К. са придобили собствеността върху сградата по давност още преди смъртта на Н. К. /починал на 18.09.2011г./ и последващото предявяване през 2014г. на иск за разпределяне на ползването не представлява факт, който да смущава или оспорва владението им, нито да прекъсва давността, защото определеният от закона давностен срок към датата на предявяване на този иск е бил изтекъл.
Прието е, че предявеният насрещен иск е неоснователен в частта относно искането за признаване на права на М. К. и И. Р., тъй като М. К. е придобила по силата на наследствено правоприемство след смъртта на Н. К. права само върху дворното място, но не и върху жилищната сграда, доколкото наследодателят не е притежавал това право към момента на смъртта си, а правата върху сградата, които е притежавала И. Р., са придобити по давност от П. и В. К..
В частта, с която е поискано да се признае, че П. К. е собственик на 1/6 ид.част от жилищната сграда е прието, че насрещният иск е недопустим поради липса на правени интерес, като са изложени съображения, че правният интерес е личен и предполага защита на собствено право, както и че предявяването на чужди права пред съд е допустимо само в предвидените от закона случаи по аргумент от чл.26, ал.2 ГПК. Прието е, че в случая предявилите насрещния иск лица нямат качеството процесуален субституент по смисъла на чл.26, ал.2 ГПК по отношение на правата на насрещната страна П. К..
Така изложените от въззивния съд съображения досежно осъществяването на предвидените в закона предпоставки за придобиване правото на собственост върху процесната сграда по давност още приживе на Н. К. съответстват на трайно установената и непротиворечива към настоящия момент практика на тричленни състави на ГК на ВКС, според която вида на упражняваната фактическа власт върху вещ се определя към момента на установяването /решение №41/26.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4951/2015г.; ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС/ и ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността /решение №32/08.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4591/2015г./.
Представената с изложението съдебна практика не съдържа различно разрешение и не обосновава наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
В представеното с изложението решение №17/08.02.2016г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4121/2015г. касационното обжалване е било допуснато по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и на доказателствата във връзка с тези доводи и възражения. В изложението към подадената от И. Й. Р. касационна жалба такъв въпрос не се поставя. Освен това в обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност събраните доказателства и е обсъдил наведените от страните доводи и възражения, т.е. извършеният в обжалвания съдебен акт анализ на доказателствата съответства на установените в константната съдебна практика критерии.
В решение №17/08.02.2016г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4121/2015г., когато спорът е решаван по същество, са изложени съображения, че придобивната давност е сложен фактически състав, който включва период от време с определена от закона продължителност и като дейност на фактическо господство върху определен имот с намерението да се свои. Липсва ли или отпадне по една или друга причина някой от тези елементи, придобивна давност няма или ако е започнала, тя престава да тече. Предпоставка за придобивната давност е изискването за непрекъснатост на владението и то през целия период. В разглеждания по това дело случай позовалото се на придобивна давност лице е било изгубило владението преди изтичането на давностния срок, поради което съдът е приел, че не се установява осъществяването на това придобивно основание. Разглежданият случай следователно е различен от настоящия, при който по делото не се твърди изгубване или прекъсване на владението, което П. К. и В. К. са осъществявали върху процесната сграда.
В представеното с изложението решение №205/07.05.2014г. на Пазарджишкия окръжен съд по гр.д.№192/2014г., което като неподлежащо на касационно обжалване е влязло в сила, е разгледана хипотеза, при която с факта на пребиваване в сънаследствения съсобствен имот за период от 6 календарни месеца, съсобственикът е смущавал фактическата власт на другия съсобственик, т.е. владението на съсобственика, позоваващ се на придобивна давност, е било смущавано и придобивната давност по този начин е била прекъсвана. Освен това е прието, че не е установено противопоставяне на ползването на имота от другия съсобственик, чрез което позоваващия се на придобивната давност да е демонстрирал явно и открито такова намерение за своене, което да е било доведено до знанието на другия съсобственик, което другият съсобственик да е приел и да се е съгласил с него. В настоящия случай по делото не е установено владението на П. и В. К. да е било смущавано, още повече, че въззивният съд е приел, че правото на собственост е придобито от П. и В. К. още приживе на наследодателя Н. К., поради което липсва основание да се приеме, че е налице необходимост от противопоставяне на намерение за своене, както и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
В представеното с изложението решение №364/17.06.2015г. на Окръжен съд-Пазарджик по гр.д.№240/2015г. е разгледана хипотеза, при която не е установено да е налице субективният елемент на владението, поради което е прието, че предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС фактически състав не се е осъществил. По настоящето дело съдът е приел, че субективният елемент е налице още от момента на установяване на фактическата власт, като през 1998г. П. К. е декларирал сградата като своя, докато наследодателят Н. К. не е посочвал тази сграда в подадените данъчни декларации и не е посочил същата при подаване на искане за снабдяване с констативен нотариален акт за правото на собственост върху дворното място и старата сграда през 1992г. Разглежданите хипотези не са идентични поради което следва да се приеме, че не се обосновава наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
И тъй като изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС и представените с изложението съдебни решения не сочат на противоречивото разрешаване на поставените от касатора въпроси, следва да се приеме, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №299/06.07.2017г. по в.гр.д.№350/2017г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: