О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
София, 21.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3329 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на А. К. Ч. вх.№ 3021/21.05.2018 г. срещу решение № 45 от 13.04.2018 г. по гр. дело № 77/2018 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1649/7.11.2017 г. по гр. дело № 2511/2016 г. на Окръжен съд – Варна, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 500/18.04.2019 г. по същото дело. С потвърденото решение първоинстанционният съд е признал за установено по предявения от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, срещу А. К. Ч. и „Банка ДСК” ЕАД иск по чл.440, ал.1 ГПК, че реални части от поземлен имот с идентификатор ……….., находящ се в землището на [населено място], район „Приморски”, местност „Б. А.”, а именно: 202 кв.м в югозападната част на имот с идентификатор …………, в която попадат 15 кв.м от сграда с идентификатор ………. и 143 кв.м в североизточната част на имот с идентификатор …………, оцветени в жълто на комбинирана скица № 8 от заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещото лице Ж. Б. Б., върху който е насочено паричното вземане на „Банка ДСК” ЕАД към А. К. Ч. по изп. дело №………… по описа на ЧСИ С. Я., рег.№ 719, с район на действие Окръжен съд – Варна, не принадлежат на длъжника.
Въззивният съд е посочил, че предмет на установяване по предявения отрицателен установителен иск е правото на собственост на А. Ч., а не на ищеца, но последният следва да докаже и че правото на собственост върху вещта му принадлежи. По отношение на придобиването на имота по давност от праводателите на Ч. съдът е заключил, че същите не са могли да придобият този имот по давност. В тази връзка се е позовал на заключението на вещото лице от изслушаната съдебно-техническа експертиза, съгласно което имотът е бил със земеделски характер към 1956 г., ползван е от държавата чрез държавно предприятие по твърденията на самия въззивник и неговия свидетел, следователно е бил обобществен и стопанисван от държавата към момента на завземането му от бащата на Ч.. Съдът е приел, че това изключва периода до 1990 г. като възможен период на давностно владение, още повече, че имотът е бил нанесен с граници като самостоятелен обект на собственост едва в кадастралния план от 1990 г., както се установява от експертизата. Въз основа на това е посочил, че не може да бъде придобит по давност имот, който не е имал граници и статут на самостоятелен имот. Изложил е, че пречки за придобиване на имота са били налице и след 1990 г. – чл.86 ЗС (ред. 1951-1996 г.), както и предвид спирането на придобивната давност, уредено в §1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ бр.46, бр.105 от 2006 г. и бр.113 от 2007 г.). Съгласно решението по делото безспорно е установено, че към 1997 г. имотът вече е имал статут на горски имот, следователно представлява държавна собственост. Обобществяването на земеделските имоти е ноторен факт, не е доказано конкретният земеделски имот да е бил на друго лице, освен на държавата, към момента на установяване на фактическата власт върху него от родителите на Ч.. След приемането на ЗВСГЗГФ (ДВ бр. 110/1997 г.) и действащият ЗГ са налице специални закони, уреждащи статута на горските имоти, които изключват приложението на общите норми за поземлените имоти. Върху горските имоти не е възможно осъществяването на давностно владение, същите са собственост на държавата, поради което и извършените от родителите на Ч. и от самия Ч. действия по позоваване на придобивна давност и застрояване са без правно значение. Съдът е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че имот с идентификатор ………… е отразен в кадастралната карта и записан в кадастралния регистър като държавна собственост и собствеността му е определена съгласно регистъра към КВС. Имотът е включен в обхвата на одобрената кадастрална карта, като характерът му е на частна държавна собственост по смисъла на чл.27, ал.4 ЗГ. Съдът е направил извод, че имотът е бил земеделски, впоследствие залесен и включен в ДГФ. Изложил е, че по делото липсват данни държавата да се е разпоредила със собствеността върху процесните реални части от имота, поради което и с оглед заключенията на експертите и представеното удостоверение, което съгласно чл.27, ал.5, т.3 ЗГ е документ за собственост, съдът е намерил за доказано правото на собственост на държавата върху процесните реални части от имот с идентификатор ………… Относно сградата в имота е съобразил, че същата не е построена преди 1990 г., по отношение на нея не важи чл.7, ал.4 ЗВСВГГФ (отм.), единствената хипотеза, при която частно лице може да придобие сграда върху държавен горски фонд. Ето защо същата е станала държавна собственост и също не би могла да бъде придобита по давност. В обобщение Варненският апелативен съд е изложил мотиви, че Ч. и праводателите му не са притежавали право на собственост върху процесните реални части от имота, доколкото последните не са излизали от патримониума на държавата, съответно издаденият констативен нотариален акт удостоверява права, каквито Ч. не притежава върху тези реални части от имота. Устройственият статут на имот № ……….. и фактическото ползване на спорните реални части от имота не изключват правата на държавата. Характеристиката на определена територия като гора се определя от специалния Закон за горите. Създаването на устройствен план за горска територия, която не е изключена по предвидения ред в специалните закони – чл.8 ЗГ от 1958 г.; чл.12 и сл. от ЗГ от 1997 г. (отм.), както и чл.73 и сл. от ЗГ от 2011 г., не води до промяна на субекта на собствеността.
Жалбоподателят намира въззивното решение за незаконосъобразно, като счита, че държавата в лицето на МЗГ не е доказала правото си на собственост върху имота, като процесуална предпоставка за допустимостта на иска.
В изложението към въззивната жалба А. Ч. се позовава на недопустимост на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, като твърди, че представянето на удостоверение по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ не е достатъчно основание за признаване на вещни права по силата на закона, а държавата носи доказателствената тежест относно придобивния способ. Намира, че след като ищецът не е доказал правото си на собственост, липсва правен интерес от воденето на иска.
Жалбоподателят твърди и че решението е очевидно неправилно – друго самостоятелно основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. И в тази връзка се позовава на доказателствената сила на удостоверенията по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ. Сочи, че ако съдът бе приел, че собствеността на държавата не произтича от закона, само защото е представено въпросното удостоверение, а бе обсъдил придобивното основание с оглед липсата на доказателства за включване на процесните имоти от имот………… в държавния горски фонд, а не на целия имот от 156 091 дка, както и вписването на изрично различно предназначение дори и на имота от 156 091 дка до 1990 г. – нива и земеделска земя, щеше да достигне до различни правни изводи в решението си.
Жалбоподателят се позовава и на липсата на съдебна практика по прилагането на чл.27 ЗГ и относно представянето на удостоверение по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ, непридружено от скица – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулира следните въпроси в това отношение: 1) Липсата на скица опорочава ли доказателствената сила на удостоверението по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ.; 2) Представянето на удостоверение по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ достатъчно ли е за удостоверяване принадлежността на вещни права върху имота или страната, представила удостоверението, следва да установи фактите, от които черпи собственически права.
Насрещната страна държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, счита, че жалбоподателят не е посочил основания по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество оспорва възприетите от въззивния съд факти и изложени мотиви.
„Банка ДСК“ ЕАД не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Производството по делото е образувано по искова молба на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните (сега министър на земеделието, храните и горите), с която е предявен иск по чл.440, ал.1 ГПК срещу А. К. Ч. и „Банка ДСК” ЕАД за признаване за установено, че реални части от поземлен имот с идентификатор ………….., находящ се в землището на [населено място], район „Приморски”, местност „Б. А.”, а именно: 202 кв.м в югозападната част на имот с идентификатор ……….., в която попадат 15 кв.м от сграда с идентификатор …………, и 143 кв.м в североизточната част на имот с идентификатор ………………, оцветени в жълто на комбинирана скица № 8 от заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице Ж. Б. Б., върху който е насочено паричното вземане на „Банка ДСК” ЕАД към А. К. Ч. по изп. дело № 20167190400376 по описа на ЧСИ С. Я., рег.№ 719, с район на действие Окръжен съд – Варна, не принадлежат на длъжника. В условията на евентуалност ищецът е предявил иск по чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че посочените по-горе реални части от поземлен имот с идентификатор ………… са собственост на държавата. Ищецът твърди, че имотът с идентификатор ………., представляващ горска територия, е държавна собственост. Позовава се на решение по чл.13, ал.5 ЗВСГЗГФ № 153/10.10.2000 г. на ПК, въз основа на което ДАГ- Държавно лесничейство В. е записана като собственик на имота. Твърди, че процесните части от последния незаконосъобразно били включени в ПИ № ………, с площ от 600 кв.м, по неодобрения кадастрален план от 1990 г., за който праводателите на А. Ч. се снабдили с нотариален акт за собственост по силата на давностно владение, след което го дарили на Ч.. Последният ипотекирал въпросния имот с договор за ипотечен кредит от 18.07.2007 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД. Поради неиздължаване на сумите по кредита, банката се снабдила с изпълнителен лист срещу А. Ч. и по образуваното изп. дело № 20167190400376 по описа на ЧСИ С. Я. изпълнението било насочено по отношение на целия ПИ № ……… по плана на КК „Чайка“, ведно с изградената в него постройка. Съдебният изпълнител конституирал Районна дирекция по горите – В. като „ипотекарен приобретател-длъжник“. Ищецът счита, че е налице правен интерес от предявяването на иска по чл.440, ал.1 ГПК, тъй като правото на собственост на държавата не е придобито след ипотекирането на имота, поради което ЧСИ неоснователно е конституирал РДГ – В. като ипотекарен приобретател-длъжник по изпълнителното дело. Счита, че уважаването на иска по чл.440, ал.1 ГПК ще доведе до прекратяване на изпълнителния способ (чл.433, ал.1, т.7 ГПК). Сочи, че действащият ЗГ, както и отменените такива, не позволяват придобиване по давност на горски територии – държавна и общинска собственост, като собствеността на държавата върху горски територии се презумира по силата на закона.
Ответниците са оспорили иска. А. Ч. е оспорил правото на собственост на държавата върху имота, както и статута му на горска територия; позовал се е на договор за дарение, с който е получил собствеността върху спорния имот от родителите си, които от своя страна са го придобили по давност, като са го завладели през 1976 г.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на А. К. Ч.. Съображенията му за това са следните:
На първо място, съдът счита, че в случая не е налице твърдяната от жалбоподателя недопустимост на решението (основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. второ ГПК), поради недоказване от ищеца на правото му на собственост върху имота.
Въпросът за допустимостта на иска по чл.440, ал.1 ГПК е разгледан в Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно това решение искът по чл.440, ал.1 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни по иска. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл.440, ал.1 ГПК е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Засегнатото право може да бъде както правото на собственост на третото лице върху вещта, така и притежаваното от това лице ограничено вещно право върху същата вещ или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й. При това законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнието. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл.440, ал.1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. Видно от текста на чл.440, ал.1 ГПК, искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, без да се поставя изискването третото лице да е във владение на вещта или не. Разпоредбата на чл.440, ал.1 ГПК не поставя изрично допълнителни изисквания за съществуване на правния интерес от иска и за активната легитимация по същия, извън посочените такива, нито пък препраща към други разпоредби, в които се съдържат такива изисквания.
В конкретния казус не се спори между страните и се установява от приложеното копие от изп. дело № 20167190400376 на ЧСИ С. Я., по което взискател е „Банка ДСК“ ЕАД, а длъжник А. К. Ч., че върху процесния имот е насочено принудително изпълнение, като същото не е приключило. Същевременно ищецът е представил документ за собственост на имота съгласно чл.27, ал.5, т.3 ЗГ. Това е достатъчно, за да се заключи, че е доказан правен интерес от предявяването на иска по чл.440, ал.1 ГПК.
На второ място, не е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.2, пр. трето ГПК.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Въззивният съд е извел изводите си, че спорният имот не принадлежи на ответника, а на ищеца, не единствено въз основа на удостоверението по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ, а въз основа проследяване и анализ статута на имота и принадлежността на правото на собственост във времето, считано от 1956 г., като в тази връзка е заключил, че същият не е могъл да бъде придобит по давност от праводателите на ответника. Законосъобразността и правилността на направените от съда изводи могат да бъдат проверявани едва след допускане на касационно обжалване, при проверка на основанията за касационно обжалване.
На трето място, не следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали липсата на скица опорочава доказателствената сила на удостоверението по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ. Този въпрос е неотносим към спора, тъй като в случая в удостоверението по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ изх.№ АУ-10-1034/6.07.2012 г. изрично е посочено, че неразделна част от него представлява скица № …./12.06.2012 г. Въпросната скица (л.98 от първоинстанционното дело) е представена и приета по делото.
На четвърто място, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса дали представянето на удостоверение по чл.27, ал.5, т.3 ЗГ е достатъчно за удостоверяване принадлежността на вещни права върху имота или страната, представила удостоверението, следва да установи фактите, от които черпи собственически права.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК и постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обща предпоставка за допускане на касационно обжалване е формулирането на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно посочената правна норма изисква наличието и на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл.280, ал.1, т.1-3 от ГПК, които следва да бъдат обосновани от жалбоподателя.
Поставения по-горе въпрос не е от значение за изхода на спора по делото, тъй като въззивният съд е извел изводи за основателността на предявения отрицателен установителен иск за собственост не единствено въз основа на въпросното удостоверение. Същият е изложил мотиви, съгласно които към 1956 г. спорният имот е бил със статут на земеделска земя (нива), като е бил обобществен и стопанисван от държавата към момента на завземането му от бащата на Ч.. Като се е позовал на разпоредбата на чл.86 ЗС (в редакциите й до изм. с ДВ бр.33/19.04.1996 г.), Варненският апелативен съд е заключил, че по силата на тази разпоредба не е могло имотът да бъде придобит по давност до 1996 г., а след това е съобразил спирането на придобивната давност, уредено в §1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ бр.46, бр.105 от 2006 г. и бр.113 от 2007 г.). Съдът е приел и че по делото е безспорно установено, че към 1997 г., когато е бил приет ЗГ (обн. ДВ бр.125/1997 г., отм.), имотът вече е имал статут на горски имот, като върху такъв не е възможно осъществяването на давностно владение по силата на специалните законови норми, уреждащи статута на горските имоти. Следователно визираното удостоверение и удостоверените с него обстоятелства представляват само част от обсъдените от въззивния съд факти и доказателства и по никакъв начин същото, само по себе си, не е обусловило решаващите мотиви на съда.
Освен това, съгласно визираното по-горе тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, правата на третото лице (в случая държавата) върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл.440, ал.1 ГПК, а само обуславят правния интерес от предявяването му.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд.
С отговора на касационната жалба не е направено искане за присъждане на разноски по делото.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 45 от 13.04.2018 г. по гр. дело № 77/2018 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: