10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 02.05.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Розинела Янчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4081 от 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№2995/06.07.2018г., подадена от В. З. Ш., Г. А. К. и З. А. Ш. чрез процесуалния им представител адв.Т. Д. от АК-С., срещу решение №197/21.05.2018г., постановено от Смолянския окръжен съд по в.гр.д.№98/2018г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите срещу И. З. Б. и С. А. Б. иск за признаване за установено, че В. З. Ш., Г. А. К. и З. А. Ш. са собственици на 1/3 ид.част от реална част с площ от 26кв.м. от ПИ №…, за който е отреден УПИ …-…в кв… по плана на [населено място] от 1968г. и която част от 26кв.м. попада в границите на УПИ ….-…, както и да бъдат осъдени И. З. Б. и С. А. Б. да предадат владението на процесната реална част от 26кв.м., при твърдяно основание за придобиването ? – покупко-продажба по силата на н.а.№…, том …, дело …/19.09.1974г., наследство, неприложена регулация и изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода 1974-2015г. на основание чл.108 ЗС, както и предявеният от В. З. Ш., Г. А. К. и З. А. Ш. срещу И. З. Б. и С. А. Б. иск да бъдат осъдени ответниците да отключат поставената дървена врата пред процесната реална част с площ от 26кв.м., попадаща в УПИ ….-…, да не заключват същата, както и да не извършват каквито и да е действия, в това число да не изграждат състояния, чрез които се ограничава достъпа на ищците до собствения им трети етаж от жилищната сграда, построена в ПИ №…, на основание чл.109 ЗС.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно.
Според касаторите в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС /решение №1419/14.12.1971г. по гр.д.№898/1971г. на Трето ГО на ВС; решение №1729/13.09.1969г. по гр.д.№1242/1969г. на Първо ГО на ВС; решение №56/13.02.2012г. по гр.д.№212/2011г. на ВКС; решение №780/13.11.2009г. по гр.д.№3024/2008г. на ВКС/ по въпросите:
1.При действието на ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./ заплащането на обезщетение за придаваемо се по силата на дворищно-регулационен план представлява ли задължително необходима предпоставка, за да се „заеме“ придаваемата част от собственика на парцела, към който частта се придава, съответно за да се счита плана „приложен“;
2.При действието на ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./ „заемането“ по смисъла на §106 ППЗПИНМ равнозначно ли е на осъществяване на фактическа власт;
3.Кога се счита приложена дворищната регулация при действието на ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./.
Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС /т.3 на ТР №4 от 06.11.2017г. по тълк.д.№4/2015г. на ОСГК на ВКС; решение №57 от 26.03.2013г. по гр.д.№907/2012г. на ВКС; решение №215/04.03.2011г. по гр.д.№874/2010г. на ВКС; решение №216/04.03.1985г. по гр.д.№43/1985г. на Четвърто ГО на ВС; решение №268/06.04.2009г. по гр.д.№1189/2008г. на Четвърто ГО на ВКС/ и по въпроси по приложението на чл.50 ЗС, а именно:
Нормата на чл.50 ЗС спазването единствено на строителните правила и норми при изграждането на постройки, функциониране на съоръжения ли касае, т.е. нормативно установените строителни правила и норми ли определят съдържанието на пречките по смисъла на чл.50 ЗС; нормата на чл.50 ЗС забранява ли някакви конкретни действия /нарушаващи строителни, хигиенни или други норми/ или забранява всякакви действия, от какъвто и да е вид и характер, като това което прави действията незаконосъобразни не е техният вид или характер, а последиците, които причиняват пречки за използването на собствен имот по-големи от обикновените; приложима ли е нормата на чл.50 ЗС за случаи на създаване на пречки за ползването на собствения имот, когато същите не произтичат от нарушаване на нормативно установените строителни правила и норми.
Според касаторите е налице основание за допускане на касационно обжалване и с оглед процесуално-правни въпроси, разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:
1.Задължен ли е въззивния съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния си акт и следва ли по делото да бъдат обсъдени всички доказателства в тяхната съвкупност – противоречие с решение №210/15.08.2014г. по гр.д.№6605/2013г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №27/28.06.2017г. по т.д.№2430/2015г. на Първо ТО на ВКС; решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС; решение №450/21.07.2009г. по гр.д.№3547/2008г. на Второ ГО на ВКС; решение №570/06.11.2009г. по гр.д.№4112/2008г. на Второ ГО на ВКС; решение №796/02.02.2011г. по гр.д.№1660/2009г. на Първо ГО на ВКС. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията им относно необсъждането от страна на въззивния съд на писмени доказателства, установяващи собствеността на техния праводател, а и тяхната /разписен лист към плана на [населено място] от 1968г., договор за продажба на недвижим имот от 11.02.1962г., договор за продажба на недвижим имот от 06.07.1963г., н.а. за собственост №… от 17.05.2017г./; оплакванията им за липсата на доказателства за осъществяване на фактическа власт единствено от ответниците; оплакването за приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС; доводите по приложимостта на ЕКПЧОС; оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че те сами са се поставили в невъзможност да ползват жилището си през прохода през вътрешното стълбище на къщата.
2.Изпълнил ли е въззивният съд задълженията си да съдейства на страните при упражняване на процесуалните им права, както и спазил ли е въззивният съд служебното си задължение в случай, че установи непълен или неправилен доклад по делото, приет в противоречие с императивни правни норми или задължителна съдебна практика, да отстрани констатираното нарушени като измени и допълни доклада по делото – противоречие с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №61/01.07.2016г. по гр.д.№5652/2015г. на ВКС; решение №71/02.02.2010г. по гр.д.№138/2009г. на Трето ГО на ВКС; решение №147/12.02.2018г. по гр.д.№2530/2016г. на Първо ТО на ВКС; решение №148/15.07.2014г. по гр.д.№952/2014г. на първо ГО на ВКС; решение №98/01.08.2014г. по гр.д.№1250/2011г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №317/27.06.2012г. по гр.д.№117/2012г. на Четвърто ГО на ВКС. Поддържат, че въпреки направеното от тях в хода на въззивното производство оплакване за неправилна квалификация и доклад по предявения по реда на чл.109 ЗС иск, въззивният съд не се е произнесъл и не е променил доклада.
Касаторите поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като поставят въпроса задължителна предпоставка ли е за упражняване правото на иск с правно основание чл.109 ЗС във връзка с чл.50 ЗС с искане за защита на нарушено право на достъп, наличието на валиден административен акт по чл.192 ЗУТ, с който да е учредено право на преминаване през чужд имот. Считат, че произнасянето на ВКС по въпроса за съотношението между защитата по административен път и по съдебен път би допринесло за промяната на създаващата се с решението поради неточно тълкуване съдебна практика, както и че въпросът е от значение за развитието на правото.
Поддържат, че с оглед така поставените въпроси обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба И. З. Б. и С. А. Б. чрез процесуалните си представители адв.В. Р. от АК-С. и адв.С. Н. от АК-С., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
В. З. Ш., Г. А. К. и З. А. Ш. са предявили срещу И. З. Б. и С. А. Б. искове за признаване право на собственост и предаване по реда на чл.108 ЗС на владението върху реална част от недвижим имот с площ от 26 кв.м., попадаща в УПИ ….-…, кв…по плана на [населено място], община Ч., легитимирайки се с н.а.№…, том…, дело №… от 17.05.2017г. и с твърдението, че В. З. К. по време на брака си с А. З. Ш., е придобила чрез договор за покупко-продажба през 1974г., а Г. А. К. и З. А. Ш. като наследници на А. З. Ш., правото на собственост върху процесната реална част, като поддържат, че по отношение на тази реална част дворищно-регулационния план на селото от 1968г. не е приложен. При условията на евентуалност поддържат, че са придобили по давност, изтекла в периода 1974-2015г. правото на собственост върху ПИ №… с площ от 248кв.м. При условията на евентуалност предявяват по реда на чл.109 ЗС иск ответниците да бъдат осъдени да отключат поставената дървена врата пред процесната реална част, да не заключват същата, както и да не извършват каквито и да било действия, чрез които да ограничават достъпа им до собствения им трети етаж от жилищната сграда, построена в имот №….
В обжалваното решение е прието от фактическа страна, че с н.а.№…/1974г. праводателят на ищците А. С. К. е признат за собственик на 1/3 идеална част от дворно място, цялото от 275кв.м., съставляващо парцел …-…, имот …, кв…. по плана на [населено място], след което с н.а.№…/09.09.1974г. е продал на дъщеря си В. А. Ш. 1/3 идеална част от дворното място, съставляващо парцел …-…, заедно с третия етаж от жилищната сграда в имота. С оглед на това е посочено, че и двата нотариални акта касаят право на собственост върху парцел …-…, а не върху имот пл.№…, докато процесната реална част по скицата на заключението на СТЕ, изготвена от в.л.Т. е обозначена като представляваща част от имот пл.№…, попадаща в УПИ ….-….
Изложени са съображения, че доколкото в исковата молба не са въведени твърдения ищците да са придобили собствеността върху имот пл.№… по силата на наследяване от А. С. К., а такива твърдения се навеждат за първи път в писмената им защита пред районния съд, то не могат да бъдат обсъждани доводите и доказателствата, които според ищците установяват, че А. С. К. е бил собственик на имот пл.№…, в това число разписен лист към плана от 1968г., договорите от 1962г. и от 1963г. и по-конкретно за площите от имот пл.№…, които не са били включени в УПИ…-… при урегулирането му през 1968г.
Въз основа на заключенията на изслушаните по делото СТЕ въззивният съд е приел, че единственият план на [населено място] е този от 1968г. и според него имот пл.№… участва в УПИ …-… с 33 кв.м., в УПИ …-… със 194кв.м., в УПИ …-… с 25 кв.м. и в УПИ …-… с 4 кв.м., като процесната площ представлява част от X.-.., придаваема от имот пл.№…
Въз основа на заключението на в.л.П. е прието, че в О. Ч. няма данни за уреждане на регулационните сметки за този имот, за което обстоятелство и страните не спорят.
Прието е, че с оглед обстоятелството, че единственият действащ дворищнорегулационен план на [населено място] е този, одобрен през 1968г., то приложение намира разпоредбата на чл.39, ал.3 ЗПИНМ, поради което от влизане в сила на дворищната регулация частите от дворните места, придадени към съседен парцел, се считат собственост на лицето, на което е принадлежал имотът, за който е отреден парцелът, като заплащането на обезщетение не е елемент от фактическия състав на отчуждаването. Изложени са съображения, че отчуждителното действие на дворищната регулация е подчинено на условие от прекратителен характер, което обаче може да настъпи само ако регулационният план не е приложен, т.е. определеното обезщетение за придадени по регулация части от съседен имот не е било платено или са изминали по-малко от 10 години от заемането на придадения имот.
За неоснователно е прието позоваването на предявилите иска лица на разпоредбата на §8, ал.1 ПР на ЗУТ и твърдението, че отчуждителното действие на плана от 1968г. е прекратено, както и твърдението, че това има за последица преминаването на правото на собственост върху процесната придаваема част от 25кв.м. в техния патримониум.
Изложени са съображения, че даденото в ТР №3/28.03.2011г.на ОСГК на ВКС по тълк.д.№3/2010г. разрешение би намерило приложение само ако към датата на влизане в сила на ЗУТ последният действащ регулационен план не е бил приложен, а доколкото установените в §6 ПР на ЗУТ правила обвързват по-нататъшното действие на приетите преди влизането му в сила дворищнорегулационни планове с обстоятелството дали към момента на влизане на закона в сила регулацията е била приложена, въззивният съд е приел, че при извършването на преценката за регулационния статут на определен имот, включително и за отчуждителното действие на приетите преди влизане в сила на ЗУТ дворищнорегулационни планове, следва да се има предвид и даденото в ТР №3/1993г. на ОСГК на ВС тълкуване на понятието „приложена регулация“.
Изложени са съображения, че съгласно дадените в ТР №3/1993г. на ОСГК на ВС разяснения, при изменение на плана при условията на чл.32, ал.1, т.2, 4 и 5 З. се предвижда връщане към имотните граници до регулацията при изработване на новия план, ако не са изминали 10 години от заемане на придадения имот по дворищнорегулационния план, т.е. ако са изтекли повече от 10 години от заемането на придадения имот планът трябва да се счита приложен, което пък представлява пречка за неговото изменение. Прието е, че това становище следва да бъде възприето и в хипотеза, при която към датата на влизане в сила на ЗУТ дължимото обезщетение за придадените към парцела части от съседен имот не е било изплатено, но придадените части са били заети и от заемането им са изтекли повече от 10 години.
В случая е прието, че са налице категорични доказателства за заемането на процесната част от ответниците, които се легитимират като собственици на процесния имот с н.а.№…/1973г., с който И. З. Б. е признат за собственик по силата на давностно владение на недвижим имот: дворно място от 325кв.м., заедно с къща с навес и тераса, съставляващо парцел ….-… в кв…. по плана на [населено място]. Прието е, че свидетелите Х. и А. установяват, че и двете страни по делото ползват спорната площ за преминаване към къщите си, съвместно са направили навес и държат на тази площ и вещи-дърва и др., както и че Б. е разрешил на Ш. да преминават оттам и да си сложат дърва.
Посочено е, че предявилите иска лица са представили договор от 06.07.1963г., който сочи, че наследодателят на ответниците и С. С. К. са смятали, че имотът е на наследодателя на ответниците З. Б., след като З. Б. продава на С. К. празно дворно място, намиращо се над къщите на двамата и възлизащо на 16кв.м., което място да служи за преминаване от К., като има право да преминава и продавачът за горния етаж на своя дом.
Прието е, че демонстриране на своене на имота и неговото владение от страна на Б. се установява и от договора от 15.12.1995г., с който договор И. Б. разрешава на А. Ш. да преминава през процесната площ към жилищната му сграда. Изложени са съображения, че макар този договор да не е породил правни последици, от него се установява, че И. Б. владее имота, както и че и двете страни са възприемали И. Б. като собственик на процесната площ. С оглед на това е прието, че не са налице основания за кредитиране показанията на свидетелите М. И. и Р. И., както и че от това следва извод, че предявилите иска лица не са могли да придобият по силата на давностно владение процесната площ /ползването на процесната площ им е било разрешено от И. Б., за да осъществяват достъп до имота си/, както и предвид забраната на чл.59 З./отм./.
Прието е, че спрямо ответниците е изтекъл 10-годишният срок за заемане на имота по чл.33, ал.1 З./отм./ преди влизане в сила на ЗУТ, поради което не намират приложение разпоредбите на §6 и §8 ДР на ЗУТ.
С оглед естеството на правния спор, твърденията на страните и данните по делото, така изложените от въззивния съд съображения досежно правното действие на регулационния план от 1968г. към настоящия момент и за приложимостта на разпоредбите на §6 и §8 ПР на ЗУТ, биха имали значение за крайния изход на спора, а оттам и за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, само ако по делото е установено, че праводателят на предявилите иска лица А. С. К. /С. К./ е притежавал правото на собственост и върху процесната реална част от имот пл.№…. Само при наличието на такива данни би могло да се приеме, че при отпадане отчуждителното действие на регулационния план от 1968г. правото на собственост върху придадената към УПИ …-… реална част от имот пл.№… би принадлежало на ищците /сега касатори/. При извършването на тази преценка следва да бъде взето предвид, както е отбелязано и в обжалваното решение, че н.а.№… на праводателя А. С. К., е съставен през 1974г. при действието на регулационния план от 1968г. и имотът е индивидуализиран по този план като парцел …-… а не като имот пл.№…. Дори праводателят да е установил фактическа власт върху имота при сключването на писмения договор от 11.02.1962г., до 1968г. предвиденият в ЗС 10-годишен давностен срок не е изтекъл и въз основа на това не би могло да се приеме, че се е легитимирал като собственик на имот пл.№… към момента на влизане на регулационния план в сила. Това само по себе си изключва възможността да бъде определено в негова полза обезщетение за придадената към парцел …-… част от имот пл.№…, както поддържат касаторите и в каквато насока поставят въпросите по приложението на регулационен план, одобрен при действието на ЗПИНМ и ППЗПИНМ – след като нито праводателят на касаторите, нито праводателят на ответниците, не са разполагали с документ за правото на собственост върху имот пл.№… и имот пл.№… към 1968г., то именно поради тази причина не е стартирала и процедурата по уреждане на сметките помежду им по повод регулацията. По тези съображения настоящият състав приема, че основният въпрос по предявения по реда на чл.108 ЗС иск е дали правото на собственост върху имот пл.№… е принадлежало към 1968г. на А. С. К.. При липса на такива данни, както и при липсата на позоваване на изтекла към този момент придобивна давност в полза на А. С. К., поставените от касаторите въпроси по приложението на разпоредбите на ЗПИНМ, ППЗПИНМ, както и на §6 и §8 ПР на ЗУТ не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените от касаторите процесуално-правни въпроси. Съображенията на въззивния съд, че не следва да бъдат обсъждани доводите и доказателствата за правата на А. С. К. върху имот пл.№… при липса на твърдения за придобиване правото на собственост от А. С. К. върху имот пл.№… по давност, както и при липса на позоваване за придобиване правото на собственост върху този имот по наследство от А. С. К., съответстват изцяло както на установените в процесуалния закон преклузии, така и на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.266 ГПК.
По иска, предявен по реда на чл.109 ЗС въз основа на заключението на приетата по делото СТЕ и обясненията на вещото лице в обжалваното решение е прието, че по действащия регулационен план подхода към УПИ …-…, в който се намира жилището на предявилите иска лица, е предвиден да е от уличната регулация между осеви точки 17 и 18, т.е установява се, че има предвиден подход от улицата на югоизток. Прието е, че към 1973-1974г. е затворено съществуващото в сградата вътрешно стълбище, представляващо до тогава подход към тяхното жилище на третия етаж, като площта над това стълбище е преустроена, вследствие на което предявилите иска лица не могат да ползват предвидения по регулационния план подход от улицата от югоизток. С оглед на това въззивният съд е изложил съображения, че обстоятелството, че ищците сами са възпрепятствали достъпа си от улицата на югоизток, не би могло да е основание да се приеме, че ответниците неоснователно ги лишават от възможността да преминават през парцел …-…. С оглед на това е прието, че не се установява ответниците със заключването на вратата към процесната площ да са извършили неоснователни действия спрямо имота на ищците с оглед разпоредбата на чл.48, ал.1 ЗУТ.
Взето е предвид, че към настоящия момент в полза на ищците не е учредено право на преминаване, което би могло да бъде предмет на защита по реда на чл.109 ЗС, тъй като няма данни да е предприета процедура по чл.192, ал.1 или ал.2 ЗУТ. За неоснователно е прието становището, че процедурата по чл.192 ЗУТ не изключва иска по чл.109 ЗС.
За неоснователно е прието позоваването на чл.50 ЗС като са изложени съображения, че тази норма касае спазването на строителните правила и норми при изграждането на постройки, при функционирането на съоръжения и др., т.е. нормативно установените строителни правила и норми определят съдържанието на пречките по смисъла на чл.50 ЗС.
За неоснователно е прието и твърдението, че решението на първоинстанционния съд противоречи на норми на ЕКПЧОС. Изложени са съображения, че по така предявения иск по чл.109 ЗС ищците изискват да се постанови ограничаване правото на собственост на ответниците, без от ответниците да е извършено незаконно или неоснователно действие спрямо имот на ищците и то при установеното, че ищците сами са създал положението, за което претендират защита, както и при установеното, че ищците не са реализирали възможностите по чл.192, ал.1 или ал.2 ЗУТ.
Така изложените от въззивния съд съображения за възможността да бъде учредено право на преминаване в урегулиран поземлен имот съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС – решение №5/14.03.2018г. по гр.д.№1030/2017г. на Първо ГО на ВКС; решение №44/18.07.2011г. по гр.д.№750/2010г. на Трето ГО на ВКС и решение №126/26.04.2013г. по гр.д.№357/2012г. на Четвърто ГО на ВКС, в които се приема, че чак с изменението на ЗУТ от 2003г. /ДВ.бр.65/ в чл.192, ал.1 е предвидена възможност правото на преминаване през чужд недвижим имот да може да става с правна сделка между частно-правни субекти с писмен договор с нотариална заверка на подписите. Действащите до този момент правни норми не са допускали правото на преминаване върху чужд урегулиран поземлен имот да се учредява чрез правна сделка. В този смисъл и въззивният съд е приел, че доколкото няма данни да е предприета процедура по чл.192, ал.1 или ал.2 ЗУТ, то не може да се приеме, че в полза на предявилите иска лица, респективно на техния праводател, да е било надлежно учредено право на преминаване, което те да могат да защитават пред съда по реда на чл.109 ЗС.
Именно това са основните съображения, поради които въззивният съд е приел предявения по реда на чл.109 ЗС иск за неоснователен. Съображенията, касаещи приложението на чл.50 ЗС са допълнителни, не обосновават в този смисъл крайния извод за неоснователността на предявения иск, поради което и поставените от касаторите въпроси по приложението на тази разпоредба не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване – дори изводите на въззивния съд за вида на пречките по смисъла на чл.50 ЗС да не съответстват на практиката на ВКС по приложението на тази разпоредба, това обстоятелство само по себе си не би довело до промяна в крайния извод за неоснователността на предявения иск, а оттам и тези изводи не могат да се приемат за обуславящи този краен извод.
Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса, касаещ необходимостта да бъдат обсъдени и доводите по приложимостта на ЕКПЧОС – макар и кратки, въззивното решение съдържа мотиви в тази насока.
Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Настоящият случай обаче не е такъв с оглед посочените по-горе като имащи значение за изхода на спора въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС логично, последователно и обосновано.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №197, постановено от Смолянския окръжен съд на 21.05.2018г. по в.гр.д.№98/2018г.
ОСЪЖДА В. З. Ш. с ЕГН [ЕГН], Г. А. К. с ЕГН [ЕГН] и З. А. Ш. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на И. З. Б. с ЕГН [ЕГН] и на С. А. Б. с ЕГН [ЕГН], на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1000лв. /хиляда лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: