Определение №280 от 3.6.2019 по гр. дело №1206/1206 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280

София, 03.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1206 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Община Полски Тръмбеш, подадена срещу решение № 425 от 20.11.2018 г., постановено по гр. дело № 624/2018 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 578 от 5.06.2018 г. по гр. дело № 207/2018 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С първоинстанционното решение съдът е признал за установено по отношение на Община Полски Тръмбеш, че: Т. Г. Т. е собственик на 2/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ………… по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 1 623 кв.м, на 2/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор …………. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 2 321 кв.м, както и на 2/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ………. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 3 520 кв.м; Й. М. И. е собственик на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ……….. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 1 623 кв.м, на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор …………….. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 2 321 кв.м, както и на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ………….. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 3 520 кв.м; И. М. И. е собственик на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ………. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 1 623 кв.м, на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ………….. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 2 321 кв.м, както и на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор …………….. по КККР на гр. П. Т., представляващ нива с площ от 3 520 кв.м. Жалбоподателят счита въззивното решение за незаконосъобразно, необосновано и неправилно и моли ВКС да отмени същото. В изложението към касационната жалба Община Полски Тръмбеш сочи, че Окръжен съд – Велико Търново се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, от значение е за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позовава се на очевидна неправилност на съдебния акт. Формулира следните въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК: 1. Невключваните в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации земеделски земи подлежат ли на заявяване пред поземлените комисии от собствениците им или техните наследници за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ; 2. Незаявяването на горните обстоятелства основание ли е да се счита, че липсват предпоставките на фактическия състав на придобивния способ по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, въз основа на която административна процедура общината се легитимира като собственик; 3. В случая, че общината се позовава на придобивен способ по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, кой следва да установява наличието на предпоставки по чл.10, ал.2 до ал.14 ЗСПЗЗ. Жалбоподателят се позовава на противоречие на обжалваното решение с решение № 181/14.09.2011 г. по гр. дело № 261/2010 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че се възстановява собствеността на земите, притежавани преди образуване на ТКЗС, без обаче включването им в ТКЗС да е посочено като условие за възстановяване на собствеността. Т. Г. Т., Й. М. И. и И. М. И. са депозирали отговор, съгласно който намират касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Видно от исковата молба, ищците Т. Г. Т., Й. М. И. и И. М. И. твърдят, че са собственици на поземлен имот (ПИ) с кадастрален № …………. по КККР на гр. П. Т., с начин на трайно ползване нива, с площ от 1 623 кв.м, находящ се в местността „М. п.”; на ПИ с кадастрален № ………….. по КККР на гр. П. Т., с начин на трайно ползване нива, с площ от 2 321 кв.м, находящ се в местността „Б.б.”, както и на ПИ с кадастрален № …………. по КККР на гр. П. Т., с начин на трайно ползване нива, находящ се в местността „М. п.”. Твърдят, че през 1947 г. техният общ наследодател Г. Т. П. придобил недвижим имот – нива в местността „Под с.”, с площ от 4 декара, като този имот понастоящем представлява ПИ № …. по ПУП на П. Т., целият с площ 3 990 кв.м, и по разписен лист е записан на наследниците на Г. Т. П.. Съгласно ПУП на гр. П. Т., одобрен със заповед № 286/1975 г., част от имота, цялата от 2 330 кв.м, попада в терен, отреден за озеленяване и представляващ УПИ … в кв…., а останалата част от 1 660 кв.м е извън регулация. Мероприятието „Озеленяване” не било проведено, поради което УПИ .. в кв…. никога не бил отчуждаван, а горепосочените имоти са идентични с ПИ № ………. с площ от 1 623 кв.м и ПИ № ….. с площ от 2 321 кв.м по КВС на гр. П. Т., като ПИ № …… е с кадастрален № …….., а ПИ № …….. е с кадастрален № …….. Ищците твърдят, че наследодателят им Г. Т. П. владял имотите от момента на придобиването им и до смъртта си, като владението му било явно, непрекъснато и безспорно. Имотите не били включвани в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Ищците твърдят, че владеят имотите, предмет на иска, след смъртта на праводателите си.
По отношение на ПИ с идентификатор № ……….. сочат, че същият е бил собственост на К. Т. П., починала на 25.12.1996 г., а неин наследник по закон е Г. Т. П. – наследодател на ищците. Според удостоверение изх. № СА-01-03-2378/11.11.2015 г., издадено от Община П. Т., гореописаният имот представлява ПИ № …….. по ПУП на П. Т., одобрен със заповед № …/1975 г., и същият е идентичен с ПИ № …. по кадастралния и регулационен план на гр. П. Т., одобрен със заповед № 7725/1958 г., както и с ПИ с идентификатор № …………. по КККР на гр. П. Т.. Ищците твърдят, че през 2015 г., при опит да се снабдят с документи за имотите, узнали, че същите били актувани като общинска собственост. Въз основа на така изложеното, ищците молят съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на ПИ с кадастрален № ……….., на ПИ с кадастрален № ………… и на ПИ с кадастрален № ……….. – и трите по КККР на [населено място], а именно – че Т. Г. Т. е собственик на 2/4 ид.ч. от процесните имоти, а Й. М. И. и И. М. И. са собственици на по 1/4 ид.ч. от същите. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете. Същият заявява, че ПИ № ………. и ПИ № ………. са включени в приложение № 1 към Решение № 1/18.11.2008 г. на комисия по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Твърди, че заповедта, с която това решение е одобрено, била разгласена по съответния ред и е влязла в сила, като през 2009 г. имотите били предадени на кмета на община П. Т. под опис. Сочи, че от този момент имотите се стопанисват и управляват от Община Полски Тръмбеш, като всяка година са включвани в тръжна процедура и са отдадени под наем.
Окръжен съд – Велико Търново е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. Съгласно тези мотиви на районния съд предпоставка за уважаване на предявените искове за собственост е установяване съществуването правото на собственост на ищците върху процесните имоти на твърдяното от тях придобивно основание, като от своя страна ответникът следва да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобил спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищцовата страна, т.е. да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения. Районният съд е посочил, че щом ответникът твърди, че ищецът не е собственик на даден имот по причина, че този имот попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ, т.е. че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а не ищецът да установява, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост. Въз основа на представените по делото писмени доказателства – разписен лист към кадастралния и регулационен план на гр. П. Т. от 1958 г. и писмо изх.№ СА-01-01-2747/12.08.2010 г., издадено от Община П. Т., както и от събраните гласни доказателства, районният съд е приел за установено, че имотът, придобит от Г. Т. П. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 1947 г., е идентичен с ПИ № … по кадастралния и регулационен план на гр. П. Т., както и с образуваните впоследствие ПИ № ………..и ПИ № ………. по КВС на гр. П. Т., понастоящем представляващи ПИ № ………… и ПИ № ………… по КККР на гр. П. Т.. Съдът е заключил от събраните гласни доказателства, че имотът от закупуването му от Г. П. през 1947 г. е бил владян от същия, а впоследствие и от неговите наследници – ищците по делото, както и че същият не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В тази връзка е посочил, че съгласно чл.10, ал.1-14 ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на същия закон подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им, като съдебната практика по приложението на посочената разпоредба приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане от държавата на правото на частна собственост по отношение на определена категория имоти, а именно земеделските земи. Съдът е изложил, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, като в случаите, когато имотът не е бил коопериран, одържавяван, отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване, включително и в хипотезата, когато собствеността върху имота в реалните му граници никога не е губена, независимо от обстоятелството, че след образуването на ТКЗС имотът, който към този момент е бил включен в регулационния план на населеното място, впоследствие е бил изключен от регулация. Районен съд – Велико Търново е посочил, че по делото липсват каквито и да било доказателства имотът, придобит от Г. Т. П. през 1947 г., да е бил отнеман, предоставян за ползване или включван в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Като е счел, че събраните гласни доказателства сочат точно обратното, съдът е заключил, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на чл.10 ЗСПЗЗ, като по тази причина за имота не е било подавано заявление за възстановяване по ЗСПЗЗ. Съдът е отбелязал, също така, че с ПМС № 216/8.11.1961 г. за подобряване градоустройственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя е предвидено да се изключат от строителната част онези терени, които са подходящи за обработване и надхвърлят нормативите за неподходящата регулационна площ на населеното място. След изключването на съответните имоти от регулация е следвало да се изпълни процедурата по т.4 от ПМС № 216/1961 г., предвиждаща собствениците да бъдат обезщетени за направените подобрения и трайни насаждения съобразно действащия тогава ЗПИНМ (отм.).
Включването в ТКЗС е било обусловено и от наличието или липсата на други имоти, достатъчни за жилищните и стопански нужди на собствениците и на членовете на семействата им. Само ако посочената процедура е била изпълнена, имотите е могло да се включат в блок на ТКЗС. По делото обаче липсват доказателства (както и твърдения) процесният имот да е бил отчужден по законов ред и да е причислен към ДПФ. Ето защо първоинстанционният съд е счел аргумента на ответника, че управлява и стопанисва имотите, доколкото същите са земи по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, за неоснователен. В тази връзка е изложил, че в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ подадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са заявени за възстановяване в предвидения в закона срок и в този смисъл са останали след възстановяване правото на собственост, т.е. земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл.10 ЗСПЗЗ. Визирал е, че ако имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответната община не може да придобие правото на собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ. Съдът е посочил, че в случая ответникът, оспорвайки правата на ищците и твърдейки, че същите не са собственици по причина, че имотът попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ, е следвало да докаже, че последният е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ, т.е. че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Такова доказване не било проведено по делото. Въз основа на изложеното, районният съд е приел за доказано правото на собственост на ищците. Към така изложените мотиви в първоинстанционното решение въззивният съд изрично е добавил, че по делото Община Полски Тръмбеш, позоваваща се на разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, е следвало да докаже, че: имотите, предмет на придобиване, са подлежали на възстановяване в някоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ; имотите, предмет на придобиване, не са били заявени за възстановяване („останали“ са след възстановяването на правата на собствениците); планът за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници е влязъл в сила. Приел е за доказана само последната предпоставка от така посочените. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият от формулираните в изложението към касационната жалба въпроси не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, каквото е изискването на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. Това е така, защото въззивният съд не е приел в обжалваното решение, че спорните имоти не са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, само защото не са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, а е направил извод, че имотите, освен че не са били кооперирани, не са били одържавени или отнемани фактически, запазили са статута си на частна собственост и са били владени в реални граници от собствениците. Така възприетото от Окръжен съд – Велико Търново изцяло съответства на съдебната практика, обективирана напр. в решение № 197/10.05.2011 г. по гр. дело № 430/2010 г. на ВКС, І г.о. В това решение е посочено, че съгласно чл.10, ал.1-14 ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане (ограничаване) от държавата на правото на лична (частна) собственост по отношение на определена категория имоти, а именно земеделските земи. Не всички земеделски земи обаче, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван – например съгласно чл.12, ал.2 ЗСГ (отм.), не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В решението е визирано изрично и че включването на такива земи във фонда по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона. Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. Така формираната съдебна практика не влиза в противоречие с решение № 181/14.09.2011 г. по гр. дело № 261/2010 г. на ВКС, І г.о., на което се позовава жалбоподателят, тъй като в него не е възприето нещо друго. Това решение се отнася до различен казус, като съгласно него на възстановяване подлежи отнета земеделска земя, без да има значение дали същата е била включена в ТКЗС. В настоящия случай имотите въобще не са били отнемани от собственика им. По останалите два въпроса, макар и относими към изхода на спора, жалбоподателят не е аргументирал наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Следователно по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Независимо от това настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС държи да отбележи, че изводите на въззивния съд, че в тежест на общината е да докаже, че процесните имоти попадат в хипотезата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, са законосъобразни. Те се основават на общите правила на доказване в гражданския процес – чл.154 ГПК, повеляващи, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Предвид недопускането на касационно обжалване, ответниците по касационната жалба имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 500 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 425 от 20.11.2018 г., постановено по гр. дело № 624/2018 г. на Окръжен съд – Велико Търново. ОСЪЖДА Община Полски Тръмбеш да заплати на Т. Г. Т., Й. М. И. и И. М. И. разноски пред ВКС в размер на 500 лв. (петстотин лева). Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: