8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 12.04.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Розинела Янчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3922 от 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№6272/23.07.2018г., подадена от Сдружение с нестопанска цел „.Съюз на учените в България“ чрез процесуалния представител адв.В. П. от АК-В., срещу решение №118/19.06.2018г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в.гр.д.№148/2018г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от сдружението против И. Д. М., Е. П. М. и „ТЕ-СТРОЙ 2011“ ООД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр с чл.79, ал.1 ЗС да бъде признато за установено, че Сдружение с нестопанска цел „Съюз на учените в България“ е придобило по давност право на собственост върху идеални части от ПИ с идентификатор ………, целият с площ от 1552кв.м., с непрекъснато владение повече от 10 години за периода от 1994г. до датата на предявяване на исковата претенция – 04.11.2016г., лично и чрез свой наемател, на реална част от ПИ в размер на 880кв.м., като я оградил през 1994г. с оградна мрежа на бетонни колове, изградил в тази оградена част от двора площадка с плочки около сградата с площ от 250кв.м. и изпълнил в останалата оградена площ озеленяване върху 426кв.м., при граници на оградената част : на запад – [улица], на изток – улица с идентификатор ………, на север – ПИ с идентификатор ………… и ………….., на юг – линия, минаваща на 3 метра южно от фасадата на сградата и успоредно на тази фасада между [улица]и улицата с идентификатор 40909.118.25, като на място тази граница е материализирана с поставени големи каменни саксии с растителност /озеленяване/.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Според касатора в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Длъжен ли е съдът при разрешаване на спор за собственост по иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗС и доказано непрекъснато владение повече от 10 години върху част от урегулиран поземлен имот, отговаряща на изискванията на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ, в която част ищецът е построил законно сграда на основание чл.15 /отм./ ЗС, да приеме, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже,че я държи за другиго, при условията на чл.69 ЗС;
2.Коя от страните по иска с правно основание чл.79 ЗС носи доказателствената тежест да докаже, че владелецът не държи вещта като своя съобразно чл.69 ЗС и има ли право съдът да приеме, че упражняваната фактическа власт върху част от имота е била държане без намерение за своене, ако ответниците не са твърдяли и не са оборили законовата презумпция на чл.69 ЗС;
3.Придобил ли е право на собственост върху недвижим имот владелецът по чл.79, ал.1 ЗС, ако в периода на давностно владение за имота са предприети изпълнителни действия и е продаден на публична продан, без в изпълнителното производство владелецът да е отстранен от имота и без в него да е въведен купувачът от съдебния изпълнител след проведена публична продан.
Поддържа, че така поставеният последен въпрос е разрешен частично в ТР №4/2012г. на ОСГК на ВКС, но в неразрешената част е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №23/20.05.2016г. по гр.д.№5162/2015г. на Второ ГО на ВКС.
В писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба И. Д. М. и Е. П. М., чрез процесуалния си представител адв.В. И. от АК-П., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
В писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба „ТЕ-СТРОЙ 2011“ ООД, чрез процесуалния си представител адв.Т. Б. от АК-К., изразява становище, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Сдружение с нестопанска цел „.Съюз на учените в България“ е предявило срещу И. Д. М., Е. П. М. и „ТЕ-СТРОЙ 2011“ ООД иск за признаване правото си на собственост върху процесния недвижим имот с твърдението, че правото на собственост е придобито по давност, като през 1994г. имотът е ограден, монтирани са и две входни врати, след което сдружението е започнало да ползва оградената част само за себе си, владяло е тази част, като през 1998г. започнало да отдава под наем сградата /която е придобило въз основа на отстъпено през 1993г. от [община] право на строеж/ ведно с оградената площ, като по този начин в периода 1994-2016г. е владяло лично или чрез наематели оградената част от имота явно, спокойно и непрекъснато, без противопоставяне на собственика на земята. Поддържа, че ограждането на имота, направата на подобрения в него и отдаването под наем на завладяната площ, демонстрира намерението му да се свои оградената част.
В отговорите на исковата молба, подадени от „ТЕ-СТРОЙ 2011“ ООД и Е. П. М. се оспорва твърдението, че предявилото иска сдружение е владяло процесната част в периода 1994-2016г., вкл. по причина, че имотът през част от този период е бил общинска собственост,
В отговора на исковата молба, подаден от И. Д. М., се съдържат твърдения, че предявилото иска сдружение не е осъществявало владение върху процесната реална част, нито е демонстрирало поведение, което да сочи, че упражнява собственически правомощия в пълен обем върху каквато и да е част от имота.
От фактическа страна в обжалваното решение е прието, че с н.а.№…, том…, н.д.№…/02.07.1993г. Сдружение „Съюз на учените в България“ е признато за собственик на построената в северозападната част на дворното място с пл.№… в кв….по плана на [населено място] масивна триетажна сграда със сутерен, построена въз основа на отстъпено право на строеж със заповед № РД-14-185/18.05.1993г. на кмета на [община] и договор за учредяване право на строеж от 21.05.1993г. Прието е, че предмет на делото е правото на собственост върху реална част с площ от 880кв.м. от ПИ с идентификатор ……. по КККР на [населено място], целият с площ от 1552кв.м., за който е установено по делото и не е спорно, че е обособен от парцела, отреден за имот пл.№…. в кв….. по плана на [населено място], целият с площ от 4750кв.м., за който е установено и не е спорно, че е бил държавен.
Взето е предвид, че на 21.08.2007г. по молба на взискател Агенция за държавни вземания /с правоприемник НАП/ срещу длъжник „Горубсо-Кърджали“АД е образувано изпълнително дело №195/2007г. за принудително изпълнение на парично задължение, като в изпълнителното производство е представен н.а. №…, том …, рег.№…, н.д.№…, за собственост върху недвижим имот, съставен по реда на чл.483, ал.1 ГПК/отм./, легитимиращ „Горубсо-Кърджали“ АД като собственик на целия имот с пл.№…… с площ от 4750кв.м., като правоприемник на „Горубсо-Кърджали“ ЕАД и на основание чл.2, ал.4 ЗДС във вр. с чл.17а ЗППДОП и ПМС №201 от 25.10.1993г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия. Посочено е, че по молба на взискателя индивидуалното принудително изпълнение е насочено върху имот пл.№………., вписана е възбрана на 23.05.2008г., а след разделянето му през 2010г. на 15.10.2010г. е вписана възбрана и върху обособения от него ПИ с идентификатор №…………. Взето е предвид, че на 16.12.2010г. е извършен опис на имота и е констатирано, че към момента на възбраната имотът е бил във владение на длъжника „Горубсо-Кърджали“АД, т.е. не е установено Сдружение „Съюз на учените в България“ да е било във владение на имота, след което е извършена и предявена оценка, насрочена е и е проведена публична продан и с Постановление за възлагане на недвижим имот от 11.03.2011г. на ДСИ, влязло в сила на 29.03.2011г., ПИ с идентификатор №………. е възложен на И. Д. М. по време на брака му с Е. М., като двамата са се разпоредили с правото на собственост върху имота на 05.07.2016г. в полза на ответника „ТЕ-СТРОЙ 2011“ ООД – н.а.№…, том …, рег.№……, н.д.№……../2016г.
Взето е предвид, че в исковата молба са въведени твърдения, че фактическата власт върху имота е установена през 1994г., като през 1998г. сдружението е започнало да отдава под наем оградената част, че от 15.11.1999т. сградата с оградената част е отдадена под наем с предназначение търговски обект – ресторант „Градина“ и площадката от плочки от 250кв.м. и озеленената площ от 426кв.м. била ползвана като лятна градина към ресторанта и отдаването под наем продължило до януари 2015г.
Въз основа на показанията на св.П. П. е прието, че сдружението е отдавало под наем в продължение на повече от 15 години за времето от 1999г. до 2015г. за търговско предназначение ресторанта на първия етаж и част от терена наоколо, като наемателят изградил базалтовите плочи, оградите откъм двете улици, поставил врати от телена мрежа и арматура и тротоарни плочки на алеята от входа към сградата и ползвал ресторанта, площта с базалтовите плочки, която била използвана за сервиране на клиенти, както и затревената площ до нея за градина за игра на деца. Посочено е, че в този смисъл са и показанията на св.Ф.К., която е уточнила, че на площадката с големи плочи били поставяни през лятото маси с чадъри и същата е ползвана като лятна градина на ресторанта, а на неограничената от нея тревна площ били сложени люлки и децата си играели.
От правна страна в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е приел, че за периода след придобиване правото на собственост върху построената в имота сграда /1994г./ до 31.05.1996г. процесната реална част от държавен имот не е могла да се придобива по давност предвид императивната забрана на чл.86 ЗС в редакцията от ДВ.бр.31/1990г. до ДВ.бр.33/1996г. да се придобиват по давност държавни имоти. За следващия период от 01.06.1996г.до 31.12.2000г. е прието, че процесната реална част от дворищнорегулационен парцел не е могла да се придобива по давност с оглед абсолютната забрана на чл.59 ЗТСУ /отм./.
Прието е, че по делото е доказано, че сдружението е упражнявало фактическа власт върху реална част от терена и то за по-кратък период от претендирания, а именно само за периода от 1999г. до 2015г., както и, че е ползвал терен в други, различни от твърдените в исковата молба граници, а именно ползвал е само площта под базалтовите плочки /209кв.м./, зелената площ до нея /16.53кв.м./ и площта под бетоновите плочки /33кв.м./, които площи са определени с оглед изслушаното по делото заключение на СТЕ.
Основното съображение на въззивния съд да приеме претенцията на сдружението за недоказана, е че упражняваната фактическа власт от сдружението е установено да е била държане без намерение да се свои имота и не е проведено от предявилото иска сдружение при негова доказателствена тежест пълно главно доказване да е упражнявало владение. С оглед на това е прието, че не е налице елемент от фактическия състав на придобивната давност. Изложени са съображения, че към началото на установяване на фактическата власт – 1994г. и до 1996г. е действала разпоредбата на чл15, ал.3 ЗС – отменена ДВ.бр.33 от 1996г., съгласно която правото на строеж върху държавна земя включва ползването и на цялата незастроена част от земята. И тъй като друго не е твърдяно, съдът е приел, че първоначално установената фактическа власт в качеството на суперфициар на държавен имот е на правно основание, а именно на основание акцесорното към правото на строеж право на ползване върху незастроената част от държавния имот. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е квалифицирал тази фактическа власт като държане без намерение за своене, която, независимо от продължителността на упражняването ?, не може да доведе до придобиване по давност на незастроената част от държавното дворно място. В този смисъл решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС, в което е прието, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й, презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС-налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно.
В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на тричленни състави на ВКС, постановени по спорове за собственост с въведено възражение за придобивна давност, а именно: решение №291/09.08.2010г., постановено по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС, в което е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика; решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС, което е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; решение №145/14.06.2011г., постановено по гр.д.№627/2010г. на І ГО на ВКС, в което е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани; решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д.№1840/2013г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение.
И тъй като първоначално установената от сдружението-ищец фактическа власт върху незастроената част от имота е държане, т.е. оборена е презумпцията на чл.69 ЗС, в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е приел, че за да бъде признато за собственик на претендираното основание /придобивна давност/ сдружението е следвало да докаже пълно и главно субективната страна на владението, а именно да твърди и докаже промяната на намерението си от ползвател на незастроената част от дворното място да докаже намерение да свои процесната част. Прието е, че не са извършвани, включително чрез наемателите, ползване на незастроената част от имота за самостоятелни дейности, нито да са били извършвани действия, които недвусмислено да отричат правата на собственика на имота, доколкото тази незастроена част е ползвана от сдружението чрез негов наемател единствено за нуждите на осъществяваната търговска дейност за ресторант на първия етаж от сградата. Взето е предвид също така, че такива действия не е установено да са били насочени към собственика на терена, нито са станали негово достояние като например отказ за допускане до имота, доведено до знанието на собственика намерение на владеещия да ползва имота по начин, изключващ владението на собственика, както и че в производството по изп.д.№196/2007г., водено в периода 2007-2011г., в имота са извършвани действия по индивидуално принудително изпълнение, вкл. като е наложена възбрана, при което в този имот не е намерен ищецът-сдружение, а длъжникът „Г.-К.“АД и не е доказано ищецът-сдружение да е предприел защита на правото си на собственост в този период.
С оглед на това следва да се приеме, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване не са налице, включително и по поставения трети въпрос, доколкото основното съображение, поради което поддържаното от касатора придобивно основание е прието за неосъществило се е свързано с вида на първоначално установената от него фактическа власт върху имота и липсата на доказателства за демонстрираната промяна в намерението, с което тази фактическа власт е била осъществявана. Съображенията, свързани с извършените в хода на изпълнителния процес действия за допълнителни и в този смисъл не обосновават самостоятелно крайния извод на съда.
Разноски в полза на ответниците по касационна жалба не следва да бъдат присъждани, тъй като по делото не са представени доказателства такива разноски да са били направени.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №118, постановено от Пловдивския апелативен съд на 19.06.2018г. по в.гр.д.№148/2018г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: