8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
гр. София, 02.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4528 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба на В. Г. В., чрез адвокат В. Р., подадена срещу решение № 259/9.07.2018 г., постановено по гр. дело № 161/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, в частта му, в която въззивният съд е отменил решение № 11 от 8.01.2018 г., поправено с решение № 86 от 2.03.2018 г., по гр. дело № 1160/2016 г. на Районен съд – Смолян, в частта, с която са отхвърлени исковете на Д. и В. Г. за признаване спрямо В. В., че ищците са собственици при условията на съпружеска имуществена общност, по давностно владение, считано от 1990 г. до настоящия момент, на жилищен етаж с идентификатор …., на западната половина от тавана в същата жилищна сграда, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на жилищната сграда, и вместо него съдът е постановил решение, че признава за установено спрямо В. Г. В., че В. Г. Г. и Д. К. Г. са собственици при условията на съпружеска имуществена общност, по давностно владение, считано от 1994 г. до настоящия момент, на жилищен етаж с идентификатор …., със застроена площ от 132 кв.м, на едно ниво, намиращ се на адрес [населено място], [улица], ет.3, както и на западната половина от тавана в същата жилищна сграда, целият с площ от 132 кв.м, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на същата жилищна сграда.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд в обжалваната част за незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
В изложението към касационната жалба В. Г. В. твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като формулира следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими, относими и своевременно представени и приети доказателства в мотивите си и да формира изводите си въз основа на съвкупната им преценка или може да ги основе само на избрани от него доказателства. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния си акт. Жалбоподателката счита, че по така формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следните решения на ВКС на РБ: решение № 212/1.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., ІІ т.о, решение № 206/31.07.2015 г. по гр.д. № 6832/2014 г., ІV г.о., решение № 401/11.01.2012 г. по гр.д. № 327/2011 г., ІІІ г.о., решение № 177/28.07.2015 г. по гр.д. № 6369/2014 г., ІV г.о., решение № 27/2.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., решение № 802/23.02.2011 г. по гр.д. № 1783/2009 г., IV г.о, решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г., IV г.о.; решение № 217/9.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о; решение № 126/9.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г., IV г.о., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19. В тази връзка жалбоподателката твърди, че окръжният съд е обсъдил откъслечно и само някои от доказателствата, като не е обсъдил например: декларация на Г. Г. от 13.02.1994 г., декларация вх.№ 2772/22.12.2015 г. на В. Г., заявление за изготвяне на инвестиционен проект пред арх. Х. У., а в последствие и пред Община Смолян, с вх.№ УТ 001845/13.10.2016 г., констативен протокол, акт № …., № …. г., съставен от Нотариус Ш., писма-кореспонденция между страните, като въпросните доказателства на практика опровергават наличието на съзнание в ищците да считат себе си за собственици, като един от елементите на владението. Сочи, че в мотивите липсват мотиви по въпроса защо „западната половина от тавана” е владяна от ищците. 2. Когато при спор за собственост сънаследник се позовава, че е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици от общ сънаследствен имот, с кои и какви действия спрямо останалите сънаследници претендиращият обективира намерението си да владее целия имот за себе си. Фактът, че сънаследникът е живял в имота, достатъчен ли е, за да се приеме, че е налице отблъскването на владението на останалите сънаследници; Когато един сънаследник остане да живее в един сънаследствен имот и другите сънаследници не се противопоставят на това, може ли да се приложи презумпцията на чл.69 от ЗС и да се приеме, че този сънаследник е владелец на целия имот, или при спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите сънаследници по явен и несъмнен начин намерението си да преобърне държането във владение на притежаваните от останалите сънаследници идеални части; Представлява ли явно и недвусмислено демонстриране на владение и отблъскване на владението на останалите съсобственици поведение на претендиращия, изразяващо се в деклариране на имота като съсобствен, заплащането на данъци само за съсобствената част от имота, а също и предприемането на действия за обособяването на самостоятелни обекти в него съвместно с останалите, както и изразяването на намерение и искане за доброволна делба пред останалите сънаследници; Представлява ли и кога декларирането на имота като съсобствен, явно проявление по отношение на трети лица, вкл. и спрямо останалите съсобственици, намерение за своене от страната, позоваваща се на придобивна давност и следва ли съдът да обсъди и вземе предвид и действията по деклариране на имота, заплащане на данъци, ограждане на имота и добиване на плодовете. По така формулираните въпроси В. В. твърди, че Окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС на РБ, в т.ч. задължителната такава, обективирана в ТР № 1/6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 291/9.08.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г., ІІ г.о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., І г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., ІІ г.о, решение № 37/26.03.2018 г. по гр.д. № 1969/2017 г., ІІ г.о., решение № 68/28.03.2016 г. по гр.д. № 5267/2015 г., І г.о. 3. Какво е съдържанието на владението и достатъчно ли е, за да се приеме, че такова е осъществявано, претендиращият да осъществява фактическа власт върху вещта. Жалбоподателката твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 3/19.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г., I г.о., решение № 1796/3.06.1996 г., IV г.о. 4. Какъв е статутът на тавански етаж в сграда – етажна собственост, изграден като обща част по предназначение, при положение, че са налице няколко самостоятелни обекта и към момента на построяването таванът е обща част спрямо всички самостоятелни обекти в същата сграда. Общата част, таванът може ли да се придобие по давност. По този въпрос жалбоподателката визира противоречие на обжалваното решение с ТР № 34/15.08.1983 г. по гр.д. № 11/1983г. на ОСГК на ВС и решение № 141/23.09.2013 г. по гр.д. № 507/2012г. на първо г.о. на ВКС на РБ. В изложението към касационната жалба В. В. се позовава и на очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. трето от ГПК. В. Г. Г. и Д. К. Г. са депозирали отговор, съгласно който считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Намират касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от В. Г. Г. и Д. К. Г. срещу В. Г. В.. Ищците твърдят, че са сключили граждански брак през 1979 г., като в режим на семейна имуществена общност са собственици на жилищен етаж с идентификатор …., със застроена площ от 132 кв.м, на едно ниво, с административен адрес: [населено място], [улица], ет.3, както и на гараж с идентификатор …. (западен гараж), с площ от 21 кв.м., находящи се в жилищна сграда № 1 с идентификатор …., построена в поземлен имот с идентификатор …., с площ от 836 кв.м, и на западната половина на тавана, целия с площ от 132 кв.м, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на жилищната сграда. Излагат, че жилищната сграда, в която се намират описаните по-горе самостоятелни обекти, била построена в периода 1977-1989 г. В края на 1977 г. било отстъпено право на строеж на Г. В. Г. (баща на ищеца В. Г.) и П. И. Д., за построяване на жилищна сграда в парцел …. – ГНС, кв…. по действащия към онзи момент ЗРП на [населено място]. Одобрен бил архитектурен проект за два жилищни етажа, гаражи, избен етаж (сутерен) и таван. Още преди да започне строителството Г. Г. и К. Г. (родители на В. Г.) имали желание да осигурят жилище както за сина си, така и за своята дъщеря – ответницата В. В.. Затова още в началото взели решение, че сутеренният избен етаж ще бъде построен като жилищен, в който ще бъдат оформени две самостоятелни жилища – едно за П. Д. (източната част от сутерена), а другото да остане за В. В. (западната част от сутерена). Непосредствено преди започване на строителството Г. Г. и П. Д. се споразумели първият да получи втория жилищен етаж, западната половина на сутеренния етаж, западния гараж и западната половина на тавана, а вторият да получи в дял първия жилищен етаж, източния гараж, източната част от сутеренния етаж и източната половина на тавана. Документално посоченото разпределение на съсобствеността било оформено с договор с нотариална заверка на подписите от 27.12.1993 г. През пролетта на 1979 г. започнали строителството на къщата. През 1989 г. къщата била напълно завършена. Тогава родителите на В. Г. изразили своята недвусмислена воля пред всички, че вторият жилищен етаж, заедно със западния гараж и западната част от тавана, ще бъдат на сина им В., а западната половина от избения етаж – на ответницата В.. През 1990 г., на основание извършеното неформално разпореждане от родителите, ищците започнали да живеят самостоятелно на втория жилищен етаж, а родителите – в западната половина на избения етаж. Ищците твърдят, че от 1990 г. до момента на подаване на исковата молба ползват процесните жилищен етаж, западен гараж и западна половина от тавана със съзнанието на собственици, поради което са ги придобили по силата на давностно владение. Ето защо молят съда да постанови решение, с което да се признае за установено спрямо ответницата, че те са собственици по давностно владение, при режим на семейна имуществена общност, на горепосочените жилищен етаж с идентификатор …., гараж с идентификатор …. (западен гараж), с площ от 21 кв.м, находящи се в жилищна сграда № 1 с идентификатор …., построена в поземлен имот с идентификатор …., с площ от 836 кв.м, както и на западната половина от тавана в същата жилищна сграда, целия с площ от 132 кв.м, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на жилищната сграда. С отговора на исковата молба ответницата В. В. е оспорила исковете по съображения, че процесните имоти са наследствени – останали в наследство от родителите й (и на нейния брат В. Г.), като оспорва твърденията в исковата молба, че Г. Г. приживе е изразявал воля тези имоти да са на ищците. Оспорва твърденията за осъществявано от В. Г. и Д. Г. давностно владение, като твърди, че липсва упражнявана фактическа власт по отношение на родителите й, както и изцяло липсва субективният признак на владението, като в случая е неприложима презумпцията на чл.69 от ЗС.
Въззивният съд е приел за основателни исковете за собственост на жилищния етаж и западната половина от тавана, ведно със съответните идеални части от общите части на жилищната сграда. Същият е заключил, че от 1990 г. ищците живеят на процесния (втори) жилищен етаж, като от 1994 г., когато владението им е било предадено от К. и Г. Г., същите упражнявали фактическата власт върху този етаж със съзнанието, че са собственици, като в тази връзка е счел за доказани твърденията в исковата молба за това, че приживе родителите на В. Г. и В. П. са заявили, че вторият жилищен етаж е за ищците, а гарсониерата на етажа с мазетата – за ответницата П.. Съдът е посочил, че ответницата е била наясно, че ищците владеят спорния етаж като собственици, но до м. октомври 2016 г. не ги е смущавала. Изложил е, че извършването от страна на В. Г. и Д. Г. на ремонти по етажа, на покрива на къщата, на улуци, плащането на сметки за ток и вода за етажа, разгледани във връзка с цялостното им поведение, в случая са действия на собственици на етажа, държан от тях с намерение за своене.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване по въпросите, формулирани в т.1 от изложението. Въззивният съд е обсъдил всички относими според него доказателства, включително документите, в които ищците не фигурират като единствени собственици на етажа (като декларациите по чл.14 от ЗМДТ, заявлението за изготвяне на инвестиционен проект), но е приел, че „това е така, защото ищците не разполагат с документ, легитимиращ ги като единствени собственици на този обект“ и е счел, че те не оборват наличието на съзнание в Д. Г. и В. Г.,че владеят имота като свой.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия, втория и третия въпроси, формулирани в т.2, абзац първи и втори, от изложението, тъй като те не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. Това е така, защото в обжалваното решение съдът е направил извод, че владението върху процесните имоти е било предадено на ищците от К. Г. и Г. Г. през 1994 г., т.е. преди смъртта на родителите на В. Г.. Ето защо към началния момент на осъществяване на владението В. Г. не е имал качеството на сънаследник и по отношение на него и съпругата му е важала презумпцията на чл.69 от ЗС, доколкото същите са владяли изцяло чужд имот. Същевременно в решение № 32/8.02.2016 г. по гр. дело № 4591/2015 г. на ВКС, І Г.О. е застъпено становище, което настоящият съдебен състав споделя, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 от ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. В този случай достатъчно е да се докаже, че лицето е упражнявало фактическа власт върху целия имот за срока по чл.79 ал.1 от ЗС.
По отношение на останалите два въпроса по т.2 от изложението не са налице общите предпоставки на чл.280, ал.1 от ГПК, във връзка с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото те не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. Последният не е приел, че декларирането на имота като съсобствен, както и останалите визирани във въпросите действия представляват явно и недвусмислено демонстриране на владение, а е заключил, че владението е било предадено на ищците от родителите на В. Г., при което приложение намира презумпцията на чл.69 от ЗС. Както бе отразено по-горе, съдът е направил извод, след съвкупната преценка на доказателствата, и че декларирането на имота като съсобствен не оборва наличието на съзнание в ищците, че владеят същия като свой. Правилността на тези изводи може да бъде проконтролирана при решаване на спора по същество, но не и в производството по чл.288 от ГПК.
Въпросът по т.3 от изложението не е решен в противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд не е приел, че владението е равнозначно на упражнявана фактическа власт върху вещта, а е изложил подробни мотиви и за наличието на намерение за своене (анимус) в ищците.
По въпроса по т.4 от изложението не се установява твърдяното противоречие със съдебната практика и в частност с възприетото в ТР № 34 от 15.08.1983 г. по гр. дело № 11/1983 г. на ОСГК на ВС, съгласно което, когато таванът е обща част по предназначение, етажните собственици могат да се споразумеят да обособят в него отделни помещения, които да придадат към самостоятелни обекти в долните етажи. В случая такова съгласие между етажните собственици е обективирано в договора за доброволна делба от 27.12.1993 г. Няма законова пречка придаденото към друг самостоятелен обект таванско помещение да бъде придобивано по давност заедно с това помещение.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 от ГПК.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 от ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Предвид недопускането на касационно обжалване, Д. К. Г. има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 850 лв. В. Г. не е направил разноски пред ВКС, които да му бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 259/9.07.2018 г., постановено по гр. дело № 161/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, в частта, в която съдът е отменил решение № 11 от 8.01.2018 г., поправено с решение № 86 от 2.03.2018 г., по гр. дело № 1160/2016 г. на Районен съд – Смолян, в частта, с която са отхвърлени исковете на Д. и В. Г. за признаване спрямо В. В., че ищците са собственици при условията на съпружеска имуществена общност, по давностно владение, считано от 1990 г. до настоящия момент, на жилищен етаж с идентификатор …., както и на западната половина от тавана в същата жилищна сграда, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на жилищната сграда, и вместо това е уважил тези искове.
ОСЪЖДА В. Г. В. да заплати на Д. К. Г. разноски пред ВКС в размер на 850 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: