15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София, 23.04.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Розинела Янчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4247 от 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№20816/05.07.2018г., подадена от К. С. Н., М. Н. Н., Н. К. Н., С. К. Н., Б. Х. К. и В. Б. К., чрез процесуалния им представител адв.С. В., срещу решение №723/25.05.2018г., постановено от Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, IX-ти граждански състав по в.гр.д.№2012/2017г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. Б. против Л. Г. И., Б. Х. К., К. С. Н., М. Н. Н., С. К. Н. и Н. К. Н. иск за делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ……….., разположен на VI-ти етаж, на две нива, в сграда в поземлен имот с идентификатор ………….. по кадастралната карта на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], с площ от 239кв.м., като вместо това е допусната съдебна делба по отношение на апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ……….. по КККР на [населено място], одобрени със заповед №РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-16-1129/04.06.2010г. на началник на С.-П., с административен адрес на имота [населено място], п.к.4000, [улица], ет…., ап…., който самостоятелен обект се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор …………….., с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива: 2, с площ 102.90кв.м., при граници за самостоятелния обект на ниво 1: на същия етаж………..; под обекта-………..; над обекта-няма; и на ниво 2: на същия етаж-няма; под обекта-няма; над обекта-няма, ведно със съответните прилежащи идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, която делба да се извърши между Н. Г. Б., Л. Г. И., Б. Х. К., К. С. Н., М. Н. Н., С. К. Н., Н. К. Н., при квоти от правото на собственост:
1/6 идеална част за Н. Г. Б.;
1/12 идеална част за Л. Г. И.;
? идеална част за Б. Х. К.;
1/12 идеална част общо за К. С. Н. и М. Н. Н. в режим на СИО;
1/12 идеална част за С. К. Н.;
1/12 идеална част за Н. К. Н..
В частта, с която искът за делба е отхвърлен по отношение на В. Б. К. решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
Според касаторите обжалваното решение на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2 ГПК с цел проверка за неговата вероятна нищожност или недопустимост. Поддържат, че в процеса е въведено възражение за нередовност на исковата молба поради липса на индивидуализация на имота, която е установена и от въззивната инстанция, като въззивният съд е дал указания, но в откритото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е посочил само идентификатора на имота без да направи други уточнения. Считат, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като описанието на имота в диспозитива е различно от това, посочено в исковата молба, макар и да е съобразено с уточнението на идентификатора. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №129/10.01.2018г. по гр.д.№679/2017г. на Второ ГО на ВКС.
Касаторите поддържат, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Излагат съображения, че основните спорни въпроси по делото се съсредоточават около правната същност на предварителния договор за учредяване право на строеж; за приложението на нормата на чл.63 и чл.92 ЗС /дали правото на собственост върху онова, което е построено в груб строеж принадлежи на лицата, които притежават правото на собственост върху земята към момента на завършване на строежа/; за възможността да е налице делба на право на строеж; дали ако едно лице се разпореди с правото на собственост без в нотариалния акт да се съдържа изявление за изключване на сградите от предмета на разпореждане, следва да се приеме, че предметът на сделката обхваща както дворното място, така и всичко, което е построено върху него и то в хипотеза, при която е налице спор за собственост по отношение на построеното; и при решаващо значение за спора на възражението за придобивна давност. С оглед на това считат, че е налице очевидно разминаване в мотивите към обжалваното решение що се касае до това защо се приема да е налице валидно сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж без да се приема, че е налице окончателен такъв и без да се приема, че е налице трансформиране на право на собственост в полза на лицата, които са осъществили строежа и на чието име са издавани строителните книжа, като не се коментира възможността за делба на право на строеж, което е посочено в нотариалния акт. Поддържат също така, че цитираната от въззивния съд съдебна практика по въпроса, че след като дворното място е прехвърлено без в нотариалния акт да са изрично изключени идеалните части от недвижимия имот /апартамент/, то и собствеността върху него е прехвърлена, е неправилно приложена спрямо конкретиката на настоящия казус.
Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на презумпцията на чл.92 ЗС и нейното оборване и по-специално при прехвърляне на земята купувачът придобива ли и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката, но са предмет на сделка с други лица. Считат, че приложение в случая следва да намери разрешението, дадено в ТР №5/2015г., постановено на 15.05.2017г., а не в решение №529/09.07.2010г. по гр.д.№1129/2009г. на Първо ГО на ВКС и решение №120/12.10.2014г. по гр.д.№2928/2014г. на Второ ГО на ВКС. Поддържат също така, че макар въззивният съд да се е позовал на съдебна практика, допускаща оборването на презумпцията на чл.92 ЗС /решение №$271/31.01.1969г. по гр.д.№2242/1968г. на Първо ГО на ВС/ не е изложил мотиви в тази насока и по-специално не е взел предвид, че представеният по делото нотариален акт за учредяване право на строеж в полза на други лица е достатъчно основание да се приеме, че презумпцията на чл.92 ЗС е оборена. В този смисъл считат, че в противоречие с решение №529/09.07.2010г. по гр.д.№1129/2009г. на Първо ГО на ВКС въззивният съд не е извършил тълкуване на действителната воля на страните. Поддържат също така, че приложение следва да намери актуалната практика на ВКС –решение №37 от 04.04.2017г. по гр.д.№3180/2016г. на Първо ГО на ВКС.
Считат, че ако касационно обжалване по така поставения въпрос не бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, то следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като считат, че въпросът е решен по различен начин в ТР №5/2015г., постановено на 15.05.2017г. що се касае до публичната продан и спрямо цитираните в изложението решение №529/09.07.2010г. по гр.д.№1129/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №271/31.01.1969г. по гр.д.№2242/1968г. на Първо ГО на ВС, които касаят сделки на разпореждане. Поддържат, че развитието на правото изисква допускане на касационно обжалване с оглед промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за нейното осъвременяване, като поставят въпроса актуална ли остава практиката на ВКС, обективирана в посочените решения, и след постановяване на ТР №5/15.05.2017г.
Считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса допустимо ли е да се тълкува волята на страните по договор за продажба на недвижим имот не само въз основа на съдържанието на нотариалния акт, но и въз основа на други, събрани по делото писмени доказателства, последващи сключването на договора. Поддържат противоречие с решение №349/21.05.2012г. по гр.д.№453/2010г. на Първо ГО на ВКС.
Поддържат, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР №1/2011г. от 04.05.20102г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГК на ВКС; решение №598/12.06.1991г. по гр.д.№362/1991г. на Първо ГО на ВКС; решение №56/14.06.2016г. по гр.д.№4668/2015г. на Второ ГО на ВКС във връзка с извода на съда, че между страните не е сключен валиден договор за учредяване право на строеж, а само предварителен такъв, след като договорът е сключен в нотариална форма и съсобствениците взаимно са си учредили права на строеж, които са индивидуализирали при зачитане предвижданията на законоустановените параметри на застрояване по скица-виза и одобрен проект.
Поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по принципните положения по приложението на института на придобивната давност. Считат, че въззивният съд не е съобразил ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС по въпроса за необходимостта да се доказва преобръщане на държане във владение в хипотеза, когато фактическата власт се осъществява на основание предварителен договор. Като относими към случая считат и разрешенията, дадени в решение №40/04.07.2017г. по гр.д.№3171/2016г. на Второ ГО на ВКС; решение №503/08.07.2005г. по гр.д.№195/2005г. на Първо ГО на ВКС; решение №144/02.12.2014г. по гр.д.№1650/2014г.; решение №546/22.05.1991г. по гр.д.№332/1991г. на Първо ГО на ВС; определение №267/30.03.2010г. по гр.д.№1016/2009г. на ВКС; решение №520/05.08.2010г. по гр.д.№1070/2009г.
По отношение на обективния елемент на владението поддържат противоречие с решение №17/19.02.2016г. по гр.д.№4335/2015г. на Второ ГО на ВКС.
В писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба Н. Г. Б., чрез процесуалния си представител адв.К. А., и Л. Г. И., чрез процесулния си представител адв.В. К., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Н. Г. Б. е предявил иск за делба на апартамент, описан в исковата молба като находящ се в сграда 1 с идентификатор ………….., разположен на … етаж /пети надпартерен/, на две нива, като първото заема южната половина от етажа, ведно с идеалните части от общите части на сградата, при посочени граници. В диспозитива на решението на първоинстанционния съд имотът е описан по начин, идентичен с този в исковата молба, като е прието, че имотът представлява подпокривно пространство и с оглед на това не е годен за делба обект.
В проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание на 30.11.2017г. на предявилото иска лице са дадени указания да уточни и индивидуализира имота, предмет на делбата, тъй като във въззивната жалба се сочи идентификатор, различен от посочения в исковата молба. В изпълнение на така дадените указания процесуалният представител на Н. Б. е уточнил, че в исковата молба имотът е описан по нотариален акт като е посочен идентификаторът на сградата, в която се намира апартамента, но не и идентификаторът на самия апартамент. Посочил е, че идентификаторът на имота, предмет на делбата, е …………. с площ от 102.90кв.м.
С цел установяване дали процесният имот представлява самостоятелен обект в жилищна сграда в производството пред въззивния съд е допуснато изслушване на съдебно-техническа експертиза.
В диспозитива на въззивното решение имотът е описан според данните в кадастралната карта, съдържащи се в представените по делото скици и схеми, както и по изслушаните по делото съдебно-технически експертизи, т.е. имотът е индивидуализиран в диспозитива на обжалваното решение в съответствие с установените в съдебната практика критерии, а именно като в съдебното решение, с което се допуска делбата на недвижими имоти се отрази не само тяхната индивидуализация по исковата молба, но и индивидуализиращите им белези към настоящия момент, установени от доказателствата по делото-скица според подробен устройствен план или кадастрална карта или експертно заключение / решение №473/09.12.2010г. по гр.д.№285/2010г. на ІІ ГО на ВКС; решение №112/15.07.2016г. по гр.д.№13/2016г., Първо ГО на ВКС и др./. Първоначалната индивидуализация на имота по документа за собственост и последващата по действащата кадастрална карта не обосновават извод за недопустимост на обжалваното решение в поддържания от касаторите смисъл.
Въз основа на представените по делото схеми на СОС, издадени от С.-П., скица и заключение на съдебно-техническа експертиза, изпълнена от в.л.И.-Н., въззивният съд е приел, че имотът, предмет на делбата, е самостоятелен обект по смисъла на §5, т.39 ДР на ЗУТ /и в този смисъл делбата му е допустима/, съответства на одобрения на 01.10.2002г. от гл. архитект на район „Ю.“ технически инвестиционен проект, второто ниво на самостоятелния обект „жилище на две нива на кота +13.44 и кота +16.20““ като част от сградата се явява и подпокривно пространство, но не като обща част на сградата, а с определено по одобрения технически проект предназначение – част от жилище /второ ниво/ с идентификатор ………….
Прието е, че строителството на многофамилната жилищна сграда /сграда в етажна собственост/ в УПИ …-…, кв…. по плана на кв.В.-с. /ПИ с идентификатор ………./ с адрес ул.“Г. Д. №…, [населено място], е извършено на основание одобрени инвестиционни проекти от 05.02.1990г. за I етап от строителството /два жилищни етажа и призем/, от 06.12.2000г. за II етап от строителството /надстрояване с два жилищни етажа/ и от 01.10.2002г. за преработка на подпокривното пространство „надстройка на жилищна сграда в процес на строителство“ и съответно на издадени разрешение за строеж от 12.04.1990г. за „два етажа от четириетажна жилищна сграда-I етап“, разрешение за строеж №…/14.12.2000г. на „втори етап на жилищна сграда-четвърти и пети етаж“ и разрешение за строеж №…/04.10.2002г. за обект „надстройка на жилищна сграда в процес на строителство“.
Прието е, че първоначално правото на собственост върху дворното място /парцел …-… от кв…. /стар/, нов кв…., понастоящем ПИ с идентификатор ………/ е принадлежало на Е. Х. Б. и М. Х. К., като на 17.07.1989г. /н.а.№…, том …., дело №…./1989г./ Е. Х. Б. е прехвърлила с договор за замяна на К. С. Н. ? идеална част от дворното място, ведно с ? идеална част от построената в него едноетажна жилищна сграда, след което на 19.04.1990г. тримата съсобственици Е. Х. Б., М. Х. К. и К. С. Н. са сключили договор за групов строеж, като са се договорили в съсобственото им дворно място да бъде построена жилищна сграда, състояща се от призем и два етажа, както и два гаража, съгласно одобрения на 05.02.1990г. архитектурен проект за I етап от строителството. Прието е, че съгласно договора жилищата и другите обекти в сградата, които ще се построят, се разпределят като дял първи на М. Х. К. се състои от две помещения в призема от 3.50кв.м. и 4.40кв.м., право на строеж на 3-ти и 4-ти жилищни етажи и гараж №1, представляващи ? ид.част от дворното място; дял втори на К. С. Н. се състои от апартамент 1 на първи етаж от двуетажната жилищна сграда, съставляващи ? ид.част от дворното място; дял трети на Е. Х. Б. се състои от втори етаж, ? ид.част от тавана и боксониера от 23.43кв.м., съставляващи ? ид.части от дворното място.
След сключването на договора за групов строеж, на 04.11.1991г. /н.а.№…, том …, дело №…./1991г./ М. Х. К. дарила на сина си Б. Х. К. ? идеална част от дворното място и от построената в него едноетажна жилищна сграда, като на 06.07.2001г. /н.а.№…….., том …., рег.№….., дело №……/2001г./ съсобствениците Б. Х. К. и съпругата му В. Б. К., К. С. Н. и съпругата му М. Н. Н., Г. Н. Б. и съпругата му Е. Х. Б. са сключили договор за доброволна делба на обектите в съсобствената им новопостроена жилищна сграда-първи етап, която са построили по силата на договора за групов строеж от 19.04.1990г., като в дял на Б. Х. К. и съпругата му В. Б. К. се възлагат две помещения, находящи се на партерния /първи/ етаж с площ 3.50кв.м. и 4.40кв.м., гараж №1 с площ от 21.23кв.м., находящ се на партерния /първи/ етаж; в дял на К. С. Н. и М. Н. Н. се възлага апартамент №1, находящ се на втори /първи надпартерен/ етаж, с площ от 107.70кв.м., както и гараж №2, находящ се на партерния етаж, с площ от 20.12кв.м.; в дял трети на Г. Н. Б. и Е. Х. Б. се възлага апартамент №2, находящ се на трети етаж /втори надпартерен/, с площ от 107.70кв.м., както и боксониера, находяща се на партерния /първи/ етаж, с площ от 25.43кв.м.
На същата дата /06.07.2001г./ Б. Х. К. и съпругата му В. Б. К., К. С. Н. и съпругата му М. Н. Н., Г. Н. Б. и съпругата му Е. Х. Б., в качеството си на съсобственици на дворното място, съставляващо УПИ …-… в кв….по плана на [населено място],[жк], сключват договор /н.а.№…, том …, рег.№…, дело №…/2001г./, с който взаимно и безсрочно си учредяват право на строеж /надстрояване/ за обектите от предвиденото и разрешено надстрояване на сградата, представляващо втори етап от строителството на сградата – IV/трети надпартерен/ и V/четвърти надпартерен/ етаж, съгласно одобрен архитектурен проект от 06.12.2000г. и разрешение за строеж №…/14.12.2000г. С този договор на Б. Х. К. и В. Б. К. е учредено правото на строеж за апартамент №3, находящ се на четвърти етаж /трети надпартерен/; на К. С. Н. и М. Н. Н. е учредено право на строеж за апартамент №4, находящ се на пети етаж /четвърти надпартерен/. Съгласно т.4 от договора съсобствениците на дворното място са постигнали съгласие след одобрение на допълнението към архитектурния проект, съгласно който се предвижда преработка на подпокривното пространство, да си учредят взаимно, безсрочно и безвъзмездно право на строеж на предвидените обекти в подпокривното пространство, като Б. Х. К., В. Б. К., К. С. Н. и М. Н. Н. се задължават да учредят безсрочно и безвъзмездно право на строеж на Г. Н. Б. и съпругата му Е. Х. Б. за построяването на ? ид.част от складово помещение на шести етаж /пети надпартерен/; Г. Н. Б., Е. Х. Б., К. С. Н. и М. Н. Н. се задължават да учредят безвъзмездно и безсрочно право на строеж на Б. Х. К. и съпругата му В. Б. К. за построяването на ? ид.част от складово помещение на шести /пети надпартерен/ етаж; Б. Х. К., В. Б. К., Г. Н. Б. и Е. Х. Б. се задължават да учредят безсрочно и безвъзмездно право на строеж на К. С. Н. и съпругата му М. Н. Н. за апартамент на шести етаж /пети надпартерен/ на две нива, чието първо ниво заема южната половина от етажа, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, като К. С. Н. и М. Н. Н. се задължават да построят със свои средства предвидените обекти в подпокривното пространство на сградата, както и покрива на сградата в груб вид. Изрично е посочено, че точка четвърта от договора има силата на предварителен договор за учредяване на право на строеж, респективно за доброволна делба, при изградени обекти и всеки един от съсобствениците може да иска обявяването му за окончателен по съдебен ред в двумесечен срок от издаване на разрешение за строеж за подпокривното пространство.
С оглед тези уговорки въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че за преработката на подпокривното пространство в жилище не е налице учредено право на строеж, като безспорно строителството фактически е извършено от К. Н. /съсобственик на дворното място/. Прието е, че на него и съпругата му не е било учредено право на строеж от останалите съсобственици на парцела, които към релевантния момент на реализиране на строителството са Б. К. и Е. Б., тъй като в н.а.№…/2001г. е договорено правото на строеж на предвидените за изграждане в подпокривното пространство обекти да бъде учредено след одобрението на допълнението към архитектурния проект за преработване на подпокривното пространство и при изричната уговорка, че на договорките по т.4 се придава силата на предварителен договор.
Тези изводи на въззивния съд за характера на уговорките, съдържащи се в т.4 от сключения на 06.07.2001г. договор, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на тричленни състави на ВКС, съгласно която на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание и при това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. При това съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. В този смисъл решение №102/01.08.2017г. на Четвърто ГО на ВКС по търг.д.№50254/2016г., решение №38/27.02.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№1227/2011г., решение №156/16.06.2016г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№6042/2015г.
Тези изводи не са в противоречие със соченото от касаторите решение №349/21.05.2012г. по гр.д.№453/2010г. на Първо ГО на ВКС. Обстоятелството, че през 2001г. прехвърлителите са поели задължение да учредят право на строеж има за последица, съгласно трайно установената съдебна практика, единствено наличие на облигационно задължение за сключването на окончателен договор.
В случая въззивният съд е преценявал уговорките в договора във връзка с останалите, с оглед целта на договора, както и изхождайки от идеята на цялостния процес на застрояване на дворното място, преминал през три етапа, като е взел предвид обстоятелството, че уговорката постигнатото в т.4 от договора съгласие да се счита като предварителен договор е ясно и категорично изразена, включително като е определен срок за сключване на окончателен договор и с оглед липсата на доказателства за различен смисъл на договореното.
В съответствие с трайно установената практика на ВКС е прието също така, че договорката не представлява окончателен договор за делба и няма вещноправни последици на такъв договор, тъй като делбата на бъдеща вещ е недопустима по причина, че предмет на делба могат да бъдат само вещи, които реално съществуват към момента на нейното извършване.
При наличието на изрично изявление в договора, че сключилите го лица считат уговорката в т.4 за предварителен договор, доводите на касаторите, че с оглед спазването на предвидената в чл.18 ЗЗД нотариална форма за действителност договорът следва да се счита за окончателен, следва да се приемат само като израз на поддържаната защитна теза в процеса, която не е била споделена от въззивния съд, като се има предвид, че подобна теза не се поддържа и в трайно установената съдебна практика по тълкуването на договорите.
Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че в случая приложение следва да намери ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изводът на въззивния съд за вида на сключения през 2001г. договор не е основан на констатация за фактически или правно невъзможен предмет, а на изрично изразената воля на страните за предмет, който предстои да бъде създаден.
В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че степента на завършеност на сградата в „груб строеж“ по смисъла на ЗУТ е фактическо положение, което се установява по реда на чл.181, ал.2 ЗУТ /решение №46/12.03.2010г. по гр.д.№725/2009г. на Второ ГО на ВКС/, като в случая това е 10.01.2003г.
С оглед на това и в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е приел, че при липса на надлежно учредено право на строеж, правото на собственост върху процесния апартамент е придобито от съсобствениците на дворното място по силата на приращението на основание чл.92 ЗС в идеална част за всеки, съответна на идеалната част от правото му на собственост върху земята. В този смисъл решение №532/06.07.2010г. по гр.д.№1459/2009г. на І ГО на ВКС, в което е прието, че обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора, с който е учредено. Построеното извън тези рамки, дори на основание утвърден архитектурен проект и дадено строително разрешение, се придобива по приращение.
По отношение кръга от лица, притежаващи права върху дворното място, а оттам и върху процесния обект по силата на приращението, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията, че Н. Г. Б. и Л. Г. И. не са придобили право на собственост в съответните идеални части от процесното жилище, като са изложени следните съображения:
Възприето е непротиворечивото към настоящия момент в практиката на ВКС становище /решение №529/09.07.2010г. по гр.д.№1129/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №120/12.10.2014г. по гр.д.№2928/2014г. на Второ ГО на ВКС/, че ако едно лице, което притежава право на собственост върху застроено дворно място, се разпореди с правото на собственост без в нотариалния акт изрично да се съдържа изявление за изключване на сградите от предмета на разпореждането, следва да се приеме, че разпоредителната сделка обхваща както дворното място, така и всичко, което е построено върху него – несамостоятелни подобрения и самостоятелни обекти на правото на собственост. Прието е, че когато дворното място е съсобствено и съсобственик се разпорежда със своята идеална част от него, без изрично от предмета на разпореждане да е изключено построеното, то приобретателят придобива право на собственост както върху съответната идеална част от дворното място, така и съответната идеална част от онова, което към момента на сключване на договора е построено в това дворно място като завършено до степен „груб строеж“, като приобратеталят придобива право на собственост върху онези обекти, завършени към момента на сключване на договора до степен „груб строеж“, които прехвърлителят е придобил преди разпоредителната сделка по силата на приращението на основание чл.92 ЗС.
В случая е прието, че към момента на завършването на процесния обект до степен „груб строеж“ право на собственост по силата на приращението в идеални части, съответни на идеалните им части от дворното място, са придобили съсобствениците на дворното място Б. К., Е. и Г. Б., К. и М. Н., като на 28.06.2012г. /н.а.№…, том I, рег.№…, н.д.№…/2012г./ Е. Х. Б. и Г. Н. Б. даряват на сина си Н. Г. Б. 1/6 идеална част от ПИ с идентификатор ………..; на същата дата /н.а.№…, том …, рег.№…, дело №…/2012г./ даряват на дъщеря си Л. Г. И. самостоятелен обект в сграда с идентификатор ………… на първи етаж от сградата, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, както и 1/12 идеална част от ПИ с идентификатор ………. Въззивният съд приема, че чрез тези сделки Е. Х. Б. и Г. Н. Б. са се разпоредили с притежаваното от тях право на собственост върху ? идеална част от дворното място /или 3/12, разпоредени като 1/6 или 2/12 в полза на Н. Г. Б. и 1/12 в полза на Л. Г. И./. Изложени са съображения, че към момента на сключване на договорите за дарение прехвърлителите не са били учредили право на строеж за построяването на процесния апартамент, както и че дарителите не са изключили процесния обект /завършен към 2012г. до степен „груб строеж“/ от предмета на разпореждането, от което е направен извод, че по силата на сключените договори за дарение приобретателите са придобили правото на собственост в съответните идеални части и върху построеното, завършено в степен „груб строеж“, жилище.
Тези съображения и направеният извод съответстват изцяло на практиката на ВКС, касаеща извършени чрез договор разпореждания с право на собственост върху недвижим имот /посочените от въззивния съд решение №529/09.07.2010г. по гр.д.№1129/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №120/12.10.2014г. по гр.д.№2928/2014г. на Второ ГО на ВКС, както и решение №96/01.07.2015г. по гр.д.№1116/2015г., I ГО на ВКС. В съответствие с тази практика въззивният съд е тълкувал волята на сключилите договорите за дарение лица и по-специално направеното в тези договори разграничение по отношение на обектите на разпореждане, като правото на собственост върху самостоятелните обекти в сградата е прехвърлено заедно с правото на строеж, докато правото на собственост върху съответните идеални части от дворното място е прехвърлено самостоятелно без при това да се изключват от предмета на разпореждането останалите обекти в сградата, от които прехвърлителите притежават съответните идеални части по приращение.
Тези изводи не са в противоречие и със соченото от касаторите решение №37 от 04.04.2017г., постановено по гр.д.№3180/2016г. на Първо ГО на ВКС, тъй като от обстоятелствата по делото не е установено нито изрично, нито по подразбиране процесното жилище да е било изключено от предмета на разпореждане. Не е налице и посоченото в решение №37/04.04.2017г. изключение, при което може да се приеме, че един обект е изключен от предмета на разпореждане по подразбиране с оглед цената, която е уговорена, тъй като в настоящия случай такава цена не е била договаряна – сключеният през 2012г. договор е за дарение.
Не е налице противоречие между така установената практика на ВКС и ТР №5/18.05.2017г., постановено по тълк.д.№5/2015г. на ОСГК на ВКС, в поддържания от касаторите смисъл. В това тълкувателно решение ОСГК на ВКС е преценило приложимостта на принципа на приращението /чл.92 ЗС/ само в хипотеза на придобиване на право на собственост върху недвижим имот на основание извършена от съдебен изпълнител публична продан, като в мотивите изрично е посочено като изходна позиция на даденото тълкуване, че публичната продан представлява самостоятелен придобивен способ по смисъла на чл.77 ЗС, представлява едностранен властнически акт, с който се удостоверява, че определен недвижим имот е възложен на купувача при определена цена, представлява деривативен придобивен способ, но за разлика от гражданскоправните сделки при него няма договаряне между страните /извършва се независимо от волята на длъжника-собственик/. Именно така проведеното разграничение на публичната продан от гражданскоправните сделки, в основата на които е договарянето на сключилите ги лица и изразената от тях воля, е обосновало крайния извод, че правилото на чл.92 ЗС е неприложимо по отношение построената в имота сграда, ако същата представлява самостоятелен обект на собственост отделно от собствеността на мястото и не е била предмет на публичната продан. Прието е, че купувачът на публичната продан придобива всички права, които е имал длъжника върху имота, предмет на публичната продан, но не и тези негови самостоятелни вещни права, които не са били предмет на изрично уреденото в закона производство на принудително изпълнение върху недвижим имот. Приложението на установеното в чл.92 ЗС правило следователно е изключено изрично в това тълкувателно решение само по отношение на публичната продан, като приложимостта му по отношение на гражданскоправните сделки е потвърдено.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на съделителите К. и М. Н., че процесното жилище е тяхна изключителна собственост като придобито по давностно владение.
Прието е, че по делото не е установено същите да са имали качеството „добросъвестни владелци“, нито да са владели мота в продължение на 10 години от твърдяната дата на установяване на владението – м.януари, 2003г., до завеждането на иска /13.07.2016г./.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели Б. и М. е прието, че след покриването на сградата през 2003г. до 2009г. мезонетът е бил на тухла, без дограми и врати, в него се влизало свободно и безпрепятствено, в него нищо не се работело и не се е живеело. Пр