О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 19.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3481 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Г. В. Н. и У. С. Н., подадена срещу решение № 200 от 18.05.2018 г. по гр. дело № 233/2018 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, с което въззивният съд е потвърдил решение № 141 от 12.02.2018 г. по гр. дело № 4720/2016 г. на Районен съд [населено място], с което последният е приел за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на ответниците Г. В. Н. и У. С. Н., при участието на трети лица помагачи на страната на тези ответници С. П. А., Г. П. А. и Х. Л. Х., че ищцата Д. А. Д. е собственик по наследство и делба на 40/260 ид.ч. от недвижим имот с идентификатор …… по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2008 г., представляващ имот пл.№ ….. в кв…. по плана от 1959 г. и от 1981 г. и идентичен с парцел X.-… в кв…. по действащия регулационен план на [населено място] от 2013 г.
Жалбоподателите считат решението за недопустимо поради нередовност на исковата молба, изразяваща се в несъответствие между обстоятелствената част и формулирания петитум. Намират решението и за неправилно, като оспорват изводите на съда, че наследодателят на ищцата е придобил 40 кв.м от мястото, а не 32 кв.м, с оглед вложената от страните воля в сделката, обективирана в нотариален акт № …/12.07.1943 г. Считат за незаконосъобразни и неправилни и изводите на въззивния съд по направеното от тях възражение за нищожност на въпросната сделка. Молят ВКС да обезсили цялото обжалвано решение и върне делото за ново разглеждане от възззивната инстанция за отстраняване посочената нередовност на исковата молба или, евентуално, за произнасяне в рамките на действително предявения иск. При условията на евентуалност молят ВКС да отмени изцяло решението или поне за разликата над 32 кв.м.
В изложението към касационната жалба Г. Н. и У. Н. се позовават, на първо място, на недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 пр. второ от ГПК. Излагат, че в обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че правата на ищцата представляват 40/260 ид.ч. от имот пл.№ … от кв…. по отменения план на [населено място], по който имотът е имал площ от 260 кв.м, а по действащия кадастрален план представлява поземлен имот с идентификатор …….. и площ от 273 кв.м. При това положение, вместо да заяви правата си в размер на 40/273 ид.ч. от имота (съгласно действащия план), Д. Д. е формулирала петитум за 40/260 ид.ч. (по предходен план) от цяло 273 кв.м. Твърдят, че като е уважил иска за 40/260 ид.ч., съдът се е произнесъл и свръх петитум.
На второ място, жалбоподателите поставят процесуален въпрос за начина на индивидуализиране на имота в исковата молба, по който въпрос считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал1, т.1, пр. последно от ГПК. Сочат, че урегулираните имоти следва да бъдат индивидуализирани според актуалния им регулационен статут, както и че при неяснота на спорния предмет (например, защото имотът е индивидуализиран по стар план или е налице разминаване в твърдяната площ), съдът следва да даде възможност на страната да направи допълнителна индивидуализация или да уточни твърденията си. В тази връзка се позовават на решение № 429/28.10.2011 г. по гр.д.№ 579/2010 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 253/18.05.2010 г. по гр.д.№ 1114 2009 г. на II г.о. на ВКС.
На трето място, в изложението се сочи и че въззивният съд е дал разрешение на материалноправния въпрос за пространствените предели на правото на собственост, като е дал превес на признака площ (като цифров израз) в противоречие с практиката на ВКС и това е определило изхода на делото по въпроса за размера на правата на ищцата. Позовават се на решение № 672/2010 г. по гр.д.№ 1584/2009 г. на I г.о. и решение № 253/18.05.2010 г. по гр.д.№ 1114/2009 г. на II г.о. на ВКС, съгласно които не площта, а границите са индивидуализиращ белег.
На четвърто място, жалбоподателите твърдят, че по въпроса за правната конверсия въззивният съд е дал разрешение, несъобразено с приетото в редица решения на ВКС, като решение № 215 по гр.д.№ 1543/2014 г. на I г.о., и това е обусловило изхода на делото – основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Излагат, че в посоченото решение на ВКС е прието, че конверсията е мислима, само ако при тълкуване волята на страните може да се извлече, че те са съгласни предметът на сделката да не е реална, а идеална част. Твърдят, че в случая страните по договора от 1934 г. не са изразили воля за прехвърляне на коя да е реална част, а точно определена такава – под магазина.
Д. А. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Намира касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
С исковата молба е предявен положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК от Д. А. Д. срещу Г. В. Н. и У. С. Н.: за установяване по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 40/260 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ………. по кадастралните карти и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 273 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], представляващ по отменения кадастрален план имот с пл.№ …, в кв…. по плана на [населено място], при описани съседи. Ищцата твърди, че този имот бил собственост на нейния баща А. Д. С., придобит на 12.07.1943 г., възстановен впоследствие на наследниците му по Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници складове и ателиета. След възстановяването била извършена доброволна делба, при която процесният имот бил поставен в дял на ищцата с договор от 27.02.1992 г., нотариално заверен, като след делбата тя се снабдила и с констативен нотариален акт № …, том І, нот. дело № …/1992 г. Д. Д. твърди, че владяла и ползвала имота непрекъснато, след като станала негов едноличен собственик, отдавала го под наем на различни лица. При извършена справка в служба „Кадастър“ установила, че в кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] не е вписана като собственик на имота, а като собственик бил вписан Г. Н., който представил нотариален акт за собственост на цялото дворното място. Ищцата твърди, че с нотариален акт № …, нот. дело № … от 2015 г. ответниците са придобили целия поземлен имот, но оспорва валидността на сделката, тъй като бил продаден и закупен чужд имот. Счита, че продавачите не били собственици от частта на имота, който бил нейна собственост – 40/260 ид. ч., и не са могли да прехвърлят на ответниците тази част.
С отговора на исковата молба ответниците са изразили становище, че искът е неоснователен. Твърдят, че сделката по нотариалния акт № …/12.07.1943 г. е нищожна, тъй като процесният имот е бил урегулиран още с план от 1902 г. и прехвърлянето на реална част от отредения парцел, извършено с акта за замяна, е нищожно, като неотговарящо на изискванията и реда съгласно Закона за благоустройството от 1905 г. Считат, че действителната воля на страните по нотариалния акт за замяна от 1943 г. е за прехвърляне право на собственост върху постройка ведно с правото на строеж върху мястото в обема на съществуващата вече постройка с площ от 28 кв.м. От така посочената площ на постройката правят извод, че дори праводателят на ищцата да е придобил право на собственост върху реална част от мястото, тази част е с площ от 28 кв.м, а не 40 кв.м.
По делото са конституирани като трети лица помагачи на ответниците С. П. А., Г. П. А. и Х. Л. Х., които оспорват иска.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че вследствие на две сделки, сключени в нотариална форма – покупко-продажба през 1928 г. и замяна през 1943 г., наследодателят на ищцата А. Д. С. е придобил правото на собственост на един едноетажен дюкян с изба, ведно със застроеното под него място от 40 кв.м, при площ на цялото място от 128 кв.м. Същият имот бил отчужден от наследниците на А. Д. С. през 1985 г. по сила на ПМС № 60/1975 г., а впоследствие реституиран в полза на тези наследници, като с доброволна делба бил поставен в самостоятелен дял на ищцата. Въззивният съд е приел изрично, че исковата молба е редовна, тъй като претенцията на Д. Д. отговаря на претендираните права от същата върху процесния имот и представените писмени доказателства. Възприел е за правилен извода на първоинстанционния съд, че размерът на правата на ищцата върху дворното място не следва да се коригира и да съответства на действителната площ на магазина,тъй като се касае до различни обекти на собственост и е налице категорична воля при придобиване правата върху дворното място в посочения размер от 40 кв.м. Съдът е намерил за неоснователно възражението на останалите страни по делото, че праводателят на ищцата е придобил реална част от имот и тъй като придобиването е станало при действието на Закона за благоустройството на населените места в Княжество България (ДВ бр.67/28.03.1905 г., отм. със Закона за благоустройството на населените места (ДВ бр.117/13.05.1941 г.), тази сделка е нищожна поради забраната за прехвърляне на маломерни части от урегулиран парцел, установена в действащия към този момент Закон за благоустройството на населените места в Княжество България. По този въпрос въззивният съд се е позовал на ТР № 124/7.10.1954 г. на ОСГК на ВС и на забележката към чл.53 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г., приета с Указа за изменение и допълнение на Закона за благоустройството от 23.08.1943 г. (ДВ бр.197/1948 г.), съгласно които извършените до влизането в сила на указа продажби на реални части от парцели се считат извършени за идеални части от парцела, съответстващи на продадената реална част от същия. Съдът е приел за категорично изразена волята на страните, отразена в двата последователни нотариални акта, че се продава реална част от дворното място, с площ на тази част от 40 кв.м, като съобразно гореизложеното задължително за съда тълкуване е приел, че продажбата е извършена за съответните идеални части от парцела. Въз основа на съдебно-техническата експертиза по делото въззивният съд е заключил, че при действието на различните планове не е имало различия в границите на имота, а само в неговата площ, като с изменението на плана от 1981 г. (през 1998 г.) и с плана от 2013 г. към площта на този УПИ е била включвана и впоследствие изключвана площта на стопанска постройка в дъното на парцела, различна от процесната, като не е била отчетена липсата на данни за приложена регулация, както и обстоятелството, че въпросната постройка се ползва от съседния УПИ и е била част от него; границите на имота от 1959 г. до настоящия момент не са се формирали въз основа на приложена регулация от 1903 г., нито са имотни граници на имот, заснет с плана от 1903 г. Въз основа на така изложеното, съдът е приел за безспорно установено по делото, че ищцата се легитимира като собственик на 40/260 ид.ч. от имот пл.№ …. в кв…. по плана от 1959 г. и от 1981 г., идентичен с парцел X.-… в кв…по действащия регулационен план на [населено място] от 2013 г. и с идентификатор ……….. по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2008 г. По тази причина е заключил и че на ответниците са били прехвърлени права на собственост за посочените 40/260 ид.ч., каквито прехвърлителите не са притежавали.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените в изложението към касационната жалба въпроси.
В случая ищцата е индивидуализирала процесния имот съобразно изискванията на закона и установената съдебна практика, включително визираната в изложението към касационната жалба, като е посочила актуалния му статут, границите и площта му. Не е налице и противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като в нея Д. Д. безпротиворечиво твърди, че притежава 40/260 ид.ч. от процесния имот и моли съда да признае правото й на собственост върху така посочените идеални части. Не са налице твърдяното разрешаване на материалноправния въпрос за пространствените предели на правото на собственост в противоречие с практиката на ВКС, както и произнасяне свръх петитум от първата и втората съдебни инстанции.
Вярно е, че площта на един имот не е основен негов белег, въпреки че има отношение към индивидуализацията му. Същата обаче може да има съществено значение при определяне обема на правото на собственост в идеални части.
Праводателят на Д. Д. – А. Д. С., е придобил с нотариален акт № …, том ІІ, рег……, дело № …../1943 г. 40 кв.м от имот в [населено място]. Съгласно заключенията на съдебно-техническата експертиза по делото към този момент е бил действащ кадастралният и регулационен план от 1903 г., като въпросните 40 кв.м са реална част от имот с площ от 260 кв.м по документите за собственост, а измерен графически – с площ от 233 кв.м, представляващ западната част на имот пл.№ …и малка част от имот пл.№…., урегулирани по плана от 1903 г. с отреждането на парцел ……. в кв…….., без обаче регулацията да е била приложена.
На основание забележката (ДВ бр.197 от 1948 г.) към чл.53 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. така извършеното придобиване на реални части от имот се счита извършено за идеални части. Идеалните части се определят към момента на придобиването като съотношение между придобитата реална част и целия имот. Трайна и последователна е съдебната практика (така, напр. решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 444/2012 г., ВКС, ІІ г.о.), че последващите промени в площта и очертанията на имота не засягат правата на собственост, определени в идеални части, които продължават да притежават страните. В този смисъл неоснователно е становището на жалбоподателите, че Д. Д. притежава 40/273 ид.ч. от процесния имот и че като е уважил иска й за 40/260 ид.ч., съдът се е произнесъл свръх петитум.
Жалбоподателите не са дали ясна и точна формулировка на въпроса относно правната конверсия, съгласно постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а на практика са оспорили правните изводи на въззивния съд, направени при тълкуване волята на страните по представените договори. Тези изводи могат да бъдат преценявани от ВКС само след допускане на касационно обжалване, в производството по съществото на спора.
По делото не са представени доказателства за направени разноски от Д. Д. в производството пред ВКС, поради което съдът не й присъжда такива разноски.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200 от 18.05.2018 г. по гр. дело № 233/2018 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: