О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 08.03.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 772/2009 гоина
Производство по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Л. П. Ф. против определение № 7* от 01.07.2009 г. по в.ч.гр.д. № 5835/2009 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 23.04.2009 г. на Софийски районен съд, 34 с-в, с което производството по гр.д. № 21381/2009 г., образувано по иск на настоящия жалбоподател срещу “Т” А. по чл.124, ал.1, т.3 ГПК е прекратено като недопустимо.
В депозираното съгласно разпоредбата на чл.84, ал.3 във вр. с чл.278, ал.3 ГПК изложение са развити съображения относно наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, обуславящи според частния жалбоподател основание за допускане на частната жалба до разглеждане по същество. Според него с постановените от съдилищата определения са засегнати процесуални въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на новия ГПК, а именно как се съотнасят заповедното производство и общия исков процес – като специален към общ ред или като две самостоятелни процесуални възможности; следва ли заявлението за издаване на заповед за изпълнение да бъде скрепено с убедителни доказателства; при връчването й на длъжника при отказ следва ли длъжностното лице да извърши всички необходими фактически действия, като пускането му в пощенската кутия и започва ли та тече срокът по чл.414 ГПК при положение, че заповедта за изпълнение на практика не е била предоставена на разположение на длъжника. Произнасянето по тези въпроси от касационната инстанция ще доведе според него до отстраняване на част от непълнотите, неяснотите и противоречията в уредбата на заповедното производство като изцяло нов институт на българското процесуално право.
Ответникът “Т” А. не е изразил становище по реда на чл.276 ГПК по допустимостта и основателността на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима съобразно правилото на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Независимо от процесуалната й редовност настоящият състав приема, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 във вр. с чл.275, ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима предвид препращането на чл.274, ал.3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу въззивни определения, с които се оставят без уважение частни жалби срещу визираните в т.1 и т.1 определения касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК изисквания, а именно въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
С атакуваното определение съдът се е произнесъл по процесуалните предпоставки, с наличието на които е свързана допустимостта на предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск. Доколкото търсената с него защита е отричането със сила на пресъдено нещо на дължимостта на сума, за която срещу него е издадена заповед за изпълнение в полза на ответника, очевидно е, че поставеният въпрос как се съотнасят заповедното производство и общия исков процес – като специален към общ ред или като две самостоятелни процесуални възможности засяга процесуалният ред, който кредиторът ще упражни за принудителното събиране на вземането си срещу длъжника и следователно изборът на този ред не засяга длъжника, каквото качество в случая има жалбоподателят.
Повдигнатите въпроси, макар и да касаят нововъведеното заповедно производство, имат принципен характер към този институт в неговата цялост и нямат отношение към изхода на конкретния спор. Оспорването на дължимостта на исковата сума е обоснована от жалбоподателя с твърдението за наличието на факти, които са му били известни и които е могъл да ги посочи преди изтичане на срока за възражение срещу издадената в полза на кредитора му заповед за изпълнение. След този срок поради преклудирането им тези факти вече не могат да служат като основание за предявяване на иск по чл.124 ГПК, нито по чл.424 или чл. 439 ГПК. Посочените норми, обусловили решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт не са неясни или непълни и не се налага по пътя на тяхното тълкуване да се изясни съдържанието им, за да се приеме, че в случая е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.4 ГПК.
Ето защо не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, с което е оставено в сила определението, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от настоящия жалбоподател отрицателен установителен иск.
Водим от горното Върховният касационен съд, второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 7* от 01.07.2009 г. по в.ч.гр.д. № 5835/2009 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: