О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 656
София, 14.10.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 29.09.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 468/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”Е” А. , гр. П. против въззивно решение на Великотърновския апелативен съд № 327 от 23.12.2008 год., постановено по в.гр.д. № 369/2008 год., с което е оставено в сила решение № 86 от 19.03.2008 год. на Плевенския окръжен съд по т.д. № 54/2007 год. и са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора солидарно срещу ТД ”Е” А. , гр. П. и С. А. Ц. обективно съединени искове по чл.108 ЗС – за отстъпване собствеността и предаване владението на л.а. марка „БМВ”, модел Х 5, с ДК№ С* рама №: WBAFA71030LN26181 и двигател: 306D124655121 и по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 137 934 лв., представляваща обезщетение за ползата от която неоснователно е бил лишен собственика на същата в периода 14.02.2006 год.-15.03.2007 год.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон – чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила- чл.154 ГПК / отм./ и чл.188 ГПК/ отм./, основания за касация по чл.281,т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, обосновавайки приложното поле на касационното обжалване касаторът отново се е позовал единствено на допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, като поддържа, че даденото от въззивната инстанция разрешение на обусловилия крайния правен резултат по делото материалноправен въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 2419/ 13.10.1960 год. по гр.д. № 3461/60 год. на І-во г.о. и решение№ 1749/ 01. 12.2000 год., по гр.д. № 805/2000 год. на ІV-то г.о., като същевременно съобразено решението на Пловдивския апелативен съд от 10.07.2002 год. по в.гр.д. № 433/ 2002 год. обосновава правен извод и за съществуващо в практиката на съдилищата противоречие по същия- чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
По съображения, че с произнасяне по така подадената от страната касационна жалба ВКС ще създаде трайна съдебна практика, водеща до точното прилагане на закона и до развитие на правото касаторът е въвел и критерий за селекция по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията за редовност, императивно разпоредени от процесуалния закон, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК допускане на касационното обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по специфичен и конкретен за разглежданото дело материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил крайния правен резултат по спора и по отношение на който да е налице някое от визираните в чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК изчерпателни основания.
Следователно извършваната от ВКС в производството по чл.288 ГПК преценка за допустимост, по арг. от чл.284, ал.3,т.1 ГПК е само въз основа на твърденията и доводите на касатора, изложени в депозирано към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, респ. инкорпорирано в нейната обстоятелствена част.
В случая това изискване на процесуалния закон не е изпълнено. Касаторът не само не е формулирал конкретен въпрос на материалното или процесуално право, специфичен за разгледания правен спор, по отношение на който е въвел твърдение, че е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, материализирана в цитираните по- горе съдебни решения, разрешава се противоречиво от съдилищата и едновременно с това се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но такъв въпрос не може да бъде изведен и от обстоятелствената част на изложението към касационната жалба, доколкото съдържанието му се свежда единствено до правилността на обжалваното решение, като въведените оплаквания – касационни основания по чл.281,т.3 ГПК, са неотносими към допустимостта на касационното обжалване.
Едновременно с това касаторът не е аргументирал и отделните хипотези на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, на които бланкетно се позовава, възпроизвеждайки единствено законовия текст на същите, поради което за настоящата инстанция отсъства процесуална възможност да обсъди и се произнесе по основателността им.
Отделен в тази вр., дори и да се възприеме тезата на касатора, че най- общо визираното от него противоречие е свързано с приложението на материалния закон, то цитираните в касационната жалба съдебни актове № 2419/60 год. по гр.д. № 3461/60 год. на І-во г.о. на ВС и № 1749/2000 год. по гр.д. № 805/2000 год. на ІV-то г.о. не обосновават същото.
Даденото от въззивния съд разрешение във вр. с приложението на чл.108 ЗС, според което за успешното провеждане на ревандикационния иск ищецът следва да установи по несъмнен начин не само, че е титуляр на правото на собственост върху конкретното имущество, но и че същото се намира без основание във фактическата власт на ответника е в съгласие с последователната и непротиворечива практика на ВКС, на която съответства и тази на отделните съдилища.
Следователно обстоятелството, че изразеното в съобразителната част на обжалваното решение разбиране за отсъствие на предпоставките на чл.108 ЗС и липсата на елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД е основано на конкретните факти и доказателства по делото, вкл. приетата от въззивния съд обвързаност на страните / с ответника ФЛ/ от договор за наем, различни от тези по приложените решения, с които противоречията по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са обосновани, изключва основателността им.
Не е налице в случая и основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Този селективен критерий за допускане на касационно обжалване намира приложение тогава, когато произнасянето по специфичен за разгледания правен спор материалноправен или процесуалноправен въпрос се налага поради непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, или е предизвикано от необходимост да бъде изоставена съществуващата да момента съдебна практика, свързано с приложението на закона, за да бъде възприета друга.
В случая, както се посочи и по –горе такъв конкретен правен въпрос страната не само не е изрично формулирала и не може да бъде изведен от съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства, но липсва и аргументация на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в посочения по- горе смисъл, което е достатъчно, за да се изключи и основателността му.
За прецизност в тази вр. единствено следва да се посочи, че не произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по вложения от законодателя см. в соченото основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, както неправилно се поддържа от касатора, а конкретният поставен за разглеждане въпрос на процесуалното и/ или материално право, намерил своето разрешение в обжалвания съдебен акт на въззивния съд.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновския апелативен съд № 327/23.12.2008 год., по в. гр. д. № 369/2008 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: