Р Е Ш Е Н И Е
№ 659
София, 05.12.2008 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Лилия Златкова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 271/2008 г.
Производство по чл.218а, б.”б” и сл. ГПК(отм.) във вр. с § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационни жалби на “Г” Е. и на М. на з. срещу решение № 167 от 16.11.2007 г. по гр.д. № 137/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение 21.03.2007 г. по т.д. № 1663/2004 г. на Софийски градски съд в частта, с която М. на з. е осъдено да заплати на “Г” Е. Варна сумата 28 450 щ.д., представляваща усвоена без основание банкова гаранция, в частта, с която е отхвърлен предявения насрещен иск за сумата 9 558 лв., както и в частта за разноските и вместо него при условията на чл.208, ал.1 ГПК(отм.) е отхвърлен предявения от “Г” Е. иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 28 450 щ.д., уважен е предявения от М. на з. насрещен иск за заплащане на обезщетение за некачествено извършени строителни работи в размер на 9 558 лв. В останалата част, с която първоинстанционният съд уважил иска на “Г” Е. за сумата 38 274 щ.д., представляваща незаплатено от М. на з. възнаграждение за изпълнени на обекта и приети от него СМР, както и в частта, с която е отхвърлен насрещния иск за разликата над 9 558 лв. до пълния му размер, предявен за сумата 130 5000 лв., въззивният съд оставил в сила решението.
В касационната жалба на “Г” Е. се излагат с съображения в подкрепа на оплакването за нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и на необоснованост – касационни основания по чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК (отм.).
М. на з. поддържа в касационната си жалба оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, на съществени процесуални нарушения и за необоснованост на решението.
Страните взаимно си оспорват жалбите.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение при Търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.218ж, ал.1 ГПК (отм.) и данните по делото, намира следното:
Касационните жалби на страните са подадени в преклузивния срок по чл.218в, ал.1 ГПК (отм.) и са процесуално допустими.
Производството е образувано по иск на ЕТ “Г”, преобразувана в “Г” Е. с правно основание чл.266 ЗЗД срещу М. на з. за сумата 38 274 щ.д., представляващо неизплатено възнаграждение за изпълнени и приети със сертификат № 14 от 16.05.2001 г. СМР, възложени му по договор № Р* от 18.01.1999 г. за ремонт и реконструкция на обект “Ц”-гр. Варна, подписан след спечелен от ищеца търг за възлагане изпълнението на проект на Световната банка, както и иск по чл.55, ал.1 ЗД за връщане на сумата 28 450 щ.д., представляваща неправомерно усвоена от възложителя банкова гаранция поради неизпълнение срока на строителството.
По реда на чл.104 ГПК (отм.) за съвместно разглеждане е приет насрещния иск на М. на з. за сумата 130 000 лв., претендирана като обезщетение за некачествено изпълнени от ответника по него СМР.
1. С касационната жалба на “Г” Е. се обжалва въззивното решение в частта, с която при условията на чл.208, ал.1 ГПК е отхвърлен предявения срещу М. на з. иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 28 450 щ.д., както и в частта, с която частично е уважен предявения срещу него насрещен иск по чл.265 ЗЗД и в частта за разноските.
Касационната жалба е неоснователна.
В съобразителната част на решението е прието, че учредената от настоящия касатор банкова гаранция с основание е усвоена от М. на з. като дължима по договора неустойка за забава в изпълнение на строителството, обхващаща пет пълни седмици, считано от крайния срок за завършване на обекта 25.05.2000 г. до 28.06.2000 г.
Във връзка с релевираното от “Г” Е. възражение за недължимост на събраната от инвеститора неустойка въззивният съд приел за установено, че с писмо от 30.03.2000 г. ищецът отправил искане до Директора на ОРКБ Варна да се съборят намиращите се на обекта стари сгради с оглед спазване на сроковете по процесния договор, което било отказано с мотива, че същите са включени като ДМА в баланса на ОКРБ Варна и ликвидирането и отписването им като такива става със Заповед на Кмета на Общината. След множество разменени писма Заповед за премахването им била издадена на 13.06.2000г.
На 20.06.2000 г. страните са подписали Акт за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване/Акт обр.12/, като с него е установено изпълнението на съответните работи и е отчетено, че паркингът пред склада бил съобразен със съществуващата сграда, по отношение на която нямало разпореждане за събаряне. По писмено искане на изпълнителя от 22.05.2000 г. и на основание Заповед на МЗ от 20 до 26.06.2000 г. проектант, изпълнител и възложител са извършили проверка на състоянието и годността на обекта за държавно приемане. Констатирани са недовършени СМР – неизпълнена, както и недовършена асфалтова настилка, несъборена постройка поради липса на разрешение от Общината и незаверени екзекутивни чертежи. Според становището на комисията, обектът не е в състояние, годно за подписване на акт обр.15, като същата е определила датата 24.07.2000 г. за краен срок за отстраняване на недостатъците. Такъв акт обр.15 е подписан на 19.08.2000 г., като отново са констатирани некачествено извършени работи по всички части на строителството. Частичното им отстраняване е констатирано с Акт от 21.08.2000 г., а на 28.03.2001 г. е подписан Акт обр.16. Датата на завършване на обекта е издаването на разрешение за ползване на 30.03.2001 г. според Наредба № 6/93 г. за държавно приемане и разрешаване на ползване.
Въз основа на така установените факти въззивният съд законосъобразно е приел за неоснователен предявения от касатора иск по чл.55, ал.1 ЗЗД. Безспорно е, че съгласно т.1 от договора просрочието на датата на завършване на обекта е един от видовете неизпълнения, предмет на банковата гаранция, покриваща вземанията на бенефициера в размер на 28 450 щ.д. За да отговори положително на въпроса, че е било налице такова просрочие, съдът е изградил правилния извод, че срокът е започнал да тече от съставянето на Акт обр.4 на 10.06.1999 г. За датата на завършване съдът е приел, че се счита издаването на разрешение на обекта за ползване, а това е станало на 30.03.2001 г., т.е. десет месеца след изтичане на срока по договора 22.05.2000 г., което обусловило правния му извод, че банковата гаранция с основание е била усвоена.
Доводът на касатора “Г” Е. , че площадката му е била предадена на датата, на която е получил разрешение за събаряне на двете стари постройки, инвокиран и пред въззивната инстанция е неоснователен.
В съответствие с правилото на чл.188, ал.1 ГПК (отм.) съдът е
обсъдил съставените на 22.06.2000 г. протоколи, въз основа на които е приел, че съществуващите постройки са ползвани от изпълнителя за временно строителство, т.е. налице е била обективна полза за него от тяхното съществуване, но искането за събарянето им не е било своевременно отправено, което не може да се вмени във вина на възложителя. С подписването на Акт обр.4 изпълнителят по същество е декларирал, че строителната площадка му е предадена в състояние, позволяващо му да извърши поетите с договора строително-монтажни работи. Същата е подписана без забележки по отношение на съществуващите в нея сгради, с което по същество се обективира становището му, че наличието им на площадката не съставлява пречка за реализиране на проекта. В този смисъл поддържаният от касатора довод, че забавата се дължи на виновното поведение на възложителя се явява неоснователен. Независимо от това настоящата инстанция намира за уместно да изтъкне обстоятелството, че с двустранно подписаните актове от 09.08.2000 г. /Акт обр.15/ , от 21.08.2000 г. и от 28.03.2001 г. са констатирани некачествено извършени работи по всички части на строителството и е даден срок за отстраняването им, което налага извода, че не е налице твърдяната причинна връзка между късното събаряне на съществуващите постройки и забавата, с която обектът е въведен в експлоатация – Разрешение за ползване № 322 от 28.03.2001 г.
Неоснователен е и довода на касатора, че претенциите на възложителя за некачествено изпълнени работи не са били заявени в гаранционните срокове, предвидени в договора. Законосъобразно въззивният съд е приел за неоснователно релевираното и пред него възражение за изтекъл гаранционен срок. Като е изходил от обстоятелствената част и петитума на насрещната искова молба правилно съдът е приел, че с предявения иск се претендират разходи, необходими за поправка на дефекти, което право попада в една от хипотезите на чл.265 ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на изпълнителя, които срокове са давностни за разлика от гаранционните, които имат преклузивен характер. Следователно съдът не е бил сезиран със спор за ангажиране на отговорността на касатора за неотстранени в гаранционен срок недостатъци, поради което наведените от него доводи в тази насока са неоснователни.
Касационната жалба срещу решението в частта за разноските е също неоснователна. Отговорността за разноските е възложена от въззивния съд съобразно правилото на чл.64, ал.1 ГПК(отм.), като присъдените на касатора разноски са определени с оглед изхода на делото по всички претенции.
2. С касационната жалба на М. на з. се обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен предявения срещу него иск с правно основание чл.266 ЗЗД за сумата 38 274.31 щ.д., както и в частта, с която е отхвърлен насрещния му иск за разликата над сумата 9 558 лв. до пълния му предявен размер.
В съобразителната част на решението е прието, че изпълнените от “Г” Е. строително-монтажни работи са описани и конкретизирани подробно в 206 позиции в приложената по делото С. ведомост сертифицирани работи по сертификат № 1*ъщите са приети от инвеститорския контрол на обекта, назначен от касатора и техният размер възлиза на 38 274.31 щ.д. Въз основа на така установените факти е направен извода, че възложителят е приел изпълнената от ищеца работа, но не е заплатил дължимото за нея възнаграждение, обусловило правния му извод за основателност на предявения срещу касатора иск по чл.266, ал.1 ЗЗД. По отношение на насрещния иск е прието за установено, че част от дефектите, за които изпълнителят следва да отговаря, са се появили след тяхното приемане, посочени са тези от тях, които имат скрит характер и за които уважил иска по чл.265, ал.1 ЗЗД, като присъдил необходимите разноски за тяхното отстраняване. По отношение на претедираните разноски за подмяната на алуминиева дограма и за поставяне на саморазливна подова настилка са изложени съображения, че страните не са съгласували съобразно съществуващата между тях уговорка изпълнението да се извърши с термостат или с инертен газ, както и че такъв вид настилка не е предвидена по договора, което обусловило извод за неоснователност на иска в посочената му част.
Въззивното решение в обжалваната му част е правило и следва да се остави в сила.
Доводът на касатора, че съдът не е съобразил обстоятелството, че строителството е завършено със забава, за което сочела и датата на съставяне на сертификат № 1* г. е неотносим към спора за дължимостта на претендираното от изпълнителя възнаграждение. Неточното изпълнение в срочно отношение на задълженията по договора е правопораждащият факт, от който възниква отговорността на изпълнителя за заплащане на уговорената по договора неустойка, но тя не освобождава възложителя от задължението да заплати възнаграждение за изпълнените и приети по надлежния ред строително-монтажни работи.
Касаторът поддържа и довод за необоснованост на решението в частта, с която е отхвърлена претенцията му за разноски за подмяна на алуминиевата дограма, обоснован с твърдението, че всички кандидатите в търга, в т.ч. и съконтрахента му по договора са били запознати с изискването му за изпълнение на алуминиевата дограма с термостат, а не с инертен газ, като това условие било поставено в преддоговорните отношения. Така наведеният довод, както и събраните по делото доказателства сочат, че основният спор е за вида, а не за качеството на вложената алуминиева дограма, в каквато насока съдът е изложил и съображенията си относно основателността на претенцията. Въз основа на представените по делото двустранно подписани количествена сметка, анализ на цените и сборна ведомост е направен обоснования извод, че страните са постигнали съгласие за вида на алуминиевата дограма, поради което законосъобразно е прието, че появилите се течове, мухъл и влага не се дължат на виновното поведение на изпълнителя.
По изложените съображения настоящата инстанция приема, че при въззивното решение е постановено без наличието на наведените от касдаторите отменителни основания и следва да се остави в сила.
Водим от горното Върховният касационен съд, второ отделение при Търговска колегия
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 167 от 16.11.2007 г. по гр.д. № 1327/2007 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
27.0