О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София,09.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 30.01.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 455 /2008 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Ж. Н. от гр. С. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 496 от 17.01.2008 год., по гр. в.. д. № 776/2007 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е отхвърлен предявения от касатора срещу ТД ”Р”А. , Пазарджик иск за заплащане на сумата 8400 щ.д./ осем хиляди и четиристотин щ.д./, произхождаща от договор за заем с падеж 15.08.2006 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2007 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, порок обоснован със съображения за нарушение на материалния закон- чл.535 и сл. ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила-чл.144 ГПК и чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, поради което се иска отмяната му.
Касаторът поддържа, че доколкото посочената от него, като ищец правна квалификация на предявения иск не е задължителна за решаващия съд, а той следва да я изведе от обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, то необходимо е било последният да съобрази, че страната не черпени права от приложения по делото писмен документ ,озаглавен „запис на заповед”, като ценна книга по см. на чл.535 ТЗ, а като писмен документ, удостоверяващ наличието на възникнало облигационно правоотношение между страните, от което произтича и поето от ответника парично задължение т.е като разписка обективираща сключен между страните договор за заем.
В изпълнение на въведеното с чл.284, ал.3,т.1 ГПК изискване, допустимостта на касационното обжалване е обоснована с наличието на съществуващо противоречие в практиката на съдилищата относно правната същност на записа на заповед. Според касатора израз на същото е залегналото в част от съдебните актове разбиране, че записът на заповед е напълно абстрактна и отделена от каузалните отношения, породили нейното съществуване, едностранна сделка, за която последните са правно ирелевантни, а в други, че от значение за задължението по менителничния ефект е както наличието на действително съществуващ дълг у платеца, така и валидно възникнало вземане на кредитора, поради което този въпрос попада в приложното поле на чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК. С допълнителната молба, вх. № 2* от 22.05.2008 год., съдържаща отново и изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК настоящият касатор е въвел и оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради допуснато от въззивния съд нарушение на диспозитивното начало- произнасяне по иск, с който не е бил сезиран.
Ответната по касационната жалба страна в отговора си по реда на чл. 287 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на сочените от касатора критерии за допускане на касационното обжалване и липсата на конкретно формулиран съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, доколкото въпросът за правната същност на записа на заповед, макар и важен, не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция по спора.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Формулираните от касатора съществени въпроси, по които според него, въззивният съд се е произнесъл са: материалноправен, свеждащ се до правната същност на записа на заповед, обвързаността на вземането по абстрактната сделка от наличието или липсата на каузално правоотношение и съотношението между тези два вида правоотношения и процесуалноправен – за предмета на делото.
За да постанови обжалваното решение и да отхвърли предявения от касатора иск въззивният съд е приел, че в хода на делото ищецът не е установил с допустимите от ГПК/ отм./ доказателствени средства наличието на сключен между страните договор за заем по см. на чл.240 ЗЗД, от който е възникнало задължение за ответното ТД да върне заетата сума. В съобразителната част на обжалваното решение са изложени съображения, че наличието на издаден в полза на ищеца действителен по форма и съдържание запис на заповед от 15.06.2006 год.- ценна книга, но и частен диспозитивен документ, изключва възприемането му като разписка – частен свидетелстващ документ, удостоверяваща валиден договор за заем между страните.
Именно в тази вр. решаващият съд е обсъдил и правната характеристика на записа на заповед, като абстрактна сделка, съпоставяйки същата с елементите, характеризиращи фактическия състав на заемния договор, като въз основа на съществуващата разлика е отрекъл наличието на правна възможност менителничният ефект да удостовери реално получена от издателя на същия сума по договор за заем с поемателя, за да може успешно да предяви иск, основан на каузалното отношение.
Следователно данните по делото налагат да се приеме, че въпросът за правната характеристика на записа на заповед, обвързаността на вземането по абстрактната сделка от наличието или липсата на каузално правоотношение и съотношението между двата вида правоотношения се явява същественият материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който попада в приложното поле на касационното обжалване- арг. от чл.280, ал.1 ГПК.
Доколкото обаче, че в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на касатора отсъства конкретно посочена съдебна практика на ВКС, попадаща в обсега на селективния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – Тълкувателни решения на Общото събрание на съответните колегии на ВКС/ респ. ВС/, Постановления на Пленума на ВС или решения на отделни съдебни състави на ВКС, постановени при действието на настоящия ГПК, на която същият да се позовава, то в случая касационно обжалване, предвид неговият факултативен характер и въведеното императивно изискване за точно и мотивирано изложение на касационните основанията, вкл. по допускане на касационната жалба до разглеждане, не следва да се допусне по селективния критерий на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на касатора на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
За да е налице соченото основание за допускане касационното обжалване, то е необходимо приложимата правна норма, обусловила решаващите изводи на въззивния съд да е непълна или неясна и да се налага несъвършенство на закона- изясняване на съдържанието и, да бъде премахнато по тълкувателен път.
От своя страна точното прилагане на закона, което е и един от правните способи за развитие на правото, само по себе си предпоставя подвеждане на конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда.
Следователно соченият селективен критерий ще намери приложение само тогава, когато произнасянето на решаващия съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с необходимост от тълкуване на закона, поради неяснота или непълнота на приложената правна норма или когато съдилищата, поради настъпила промяна било в обществените отношения, било в създадения правен порядък изоставят даденото от тях до момента тълкуване на закона, за да възприемат друго.
В разглеждания случай нито определяне правната същност на записа на заповед и обвързаността на вземането по абстрактната сделка от наличието или липсата на каузално правоотношение, нито съотношението между тези два вида правоотношения пораждат някакво колебание или затруднения в практиката при преценка основателността на предявените менителнични искове и исковете, основани на каузалните отношения, поради което предпоставките на чл.280, ал.1,т.3 ГПК също отсъстват.
Отделен в тази вр. е въпросът, че касаторът отново бланкетно е посочил само самият селективен критерий, без да конкретизира кое налага неговата приложимост – неяснота или непълнота на правната норма, обусловила решаващите мотиви на съда, липса на съдебна практика или необходимост да бъде изоставено възприетото до момента тълкуване на закона и да бъде дадено ново.
Що се касае до поставения за разглеждане процесуалноправен въпрос за определяне основанието на иска и предмета на делото, то доколкото по отношение на същия нито в правната доктрина, нито в съдебната практика съществува противоречие, а самият касатор не е посочил задължителните съдебни актове на ВКС, на които даденото от въззивната инстанция разрешение на същия противоречи, то предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 ГПК не са налице.
Единствено е необходимо в тази вр. да се посочи, че правната квалификацията на иска, макар и изключително правомощие на решаващия съд, всякога е обусловена от изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба, с което въззивният съд изцяло се е съобразил в обжалваното решение, обсъждайки основателността на претендираната от ищеца сума въз основа на твърдения сключен с ответното ТД заем.
Водим от горното, настоящият състав на второ отделение, търговска колегия на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 496 от 17.01.2008 год., по гр. в..гр. д. № 776/2007 год. на Пловдивския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: