О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 740
София, 26.11.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.11.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 619 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ М. Н. Й., упражняваща търговска дейност под фирма „М”, гр. С. против въззивното решение на Софийски градски съд от 06.03.2009 год., по т.д. № 785/ 2006 год., в частта, с която е оставено в сила решението на Софийски районен съд от 02. 12. 2005 год., по т.д. № 1233/2005 год. и е осъден касатора да заплати на ТД ”Й” Е. , гр. С. сумата 2967.56 лв., обезщетение за ползван без основание обособен обект, представляващ търговско помещение, с площ от 50 кв.м., находящ се в хале № 1 на едноетажна сграда- Б. комбинат в гр. С., кв.”М”, ул.”Пловдивски поле” № 7 с обща застроена площ от 310 в.м., в периода 25.06.2004 год. – 01.11.2004 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона- чл.59 ЗЗД и на процесуалното правило на чл.157, ал.3 ГПК/ отм./, основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че при постановяване на въззивното решение СГС не е взел предвид отсъствието на ангажирани от ищеца доказателства за реално осъществено от ЕТ ползване на процесния имот, позволяващо му да реализира доходи от същия лично или чрез трето лице, нито е обсъдил съществуващите данни по делото за липсата на подавана през исковия период до обекта електрическа енергия, поради което изграденият краен правен извод, че задържането на придобития от ТД имот от последния е довело до неоснователното му обогатяване се явява необоснован и в нарушение на материалния закон.
Същевременно, според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, поради необсъждане доводите на ответника по спора за необективност на ползвания от вещите лица метод за изчисление, приетата от СГС за достоверна пазарна наемна цена на процесния имот, с която се съизмерява претендираното на осн. чл.59 ЗЗД обезщетение се явява определена в нарушение на процесуалния закон – чл.157, ал.3 ГПК/ отм./.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с твърдението, че по разгледаните от въззивната инстанция въпроси на материалното и процесуално право –„налице ли са ,в настоящия случай, елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД” и „дали заключението на допуснатата и изслушана от съда тройна специализирана съдебна експертиза, с приемането му се явява абсолютно доказателство за стойността на настъпилото обогатяване на една от страните по спора и обедняване на другата”, обусловили крайния правен резултат по делото е налице противоречие в практиката на съдилищата по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Въведеният от страната критерий за селектиране на касационните жалби е обоснован с постановено от Пловдивския апелативен съд решение по гр.д. № 433/ 2002 год. и решение на ВКС № 932 от 25.09.1991 год. по гр.д. № 699/91 год. на І г.о..
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.287 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страната и съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК провери данните по делото, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, касационното обжалване е недопустимо.
За да уважи предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД до размера на присъдената сума, въззивният съд е приел, че ищцовото ТД „Й”Е. , придобило в собственост процесния самостоятелен търговски обект по силата на валидно сключен с ТД ”И”АД договор за продажба, чрез осъществяваната от ответника без основание фактическа власт върху същия е било лишено от възможността, извличайки полезните свойства на имота, като негов собственик, да получи гарантирано му от закона материално благо – сигурно увеличаване активите на своето имущество, поради което нему се дължи обезщетение, целящо да изравни настъпилото имуществено разместване, неоправдано от закона.
Според съдържащите се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения, доколкото между страните по делото няма валидно възникнало правоотношение и след прекратяване на сключения между праводателя на ищеца – ТД ”И” АД и ЕТ М. Й. договор за наем на този самостоятелен търговски обект, спрямо последната, в качеството и на наемател с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 29000129/2004 год. на СРС е бил уважен иск по чл.233, ал.1 ЗЗД, то продължилото от страна на същата безвъзмездно ползване на имота е довело до неоснователното и обогатяване, последиците от което при общия правопораждащ за обедняването на ищеца и обогатяването на ответника факт – ползване на имот, чужда собственост без правно основание са преодолими единствено чрез субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД.
Съобразявайки елементите от общия фактически състав на неоснователното обогатяване въззивната инстанция е счела за правно ирелевантен въведения от ответника довод за отсъствие на реално осъществено ползване на имота според предназначението му, така, както е било договорено в прекратения към този момент наемен договор – за аптека и реализиране на доход от ЕТ Й. за процесния период от време. Обстоятелството, че в хода на делото е безспорно установено задържане на имота от ответника през целия визирания в исковата молба период от време без основание за упражняваната фактическа власт, според СГС само по себе си е достатъчно за наличието на обективно съществуваща за последния възможност да си служи с вещта, съобразно нейното предназначение и спестявайки си дължимия за ползването и пазарен наем, да извлича нейните полезни свойства.
Следователно решаващият мотив на въззивния съд за уважаване на иска е свързан с тълкуване разпоредбата на чл.59 ЗЗД, поради което повдигнатият от касатора въпрос попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същия, обаче, съдебната практика е не само последователна и трайно непротиворечива, но с оглед съществуващата за съдилищата задължителна такава на ВКС – ППВС № 1/79 год., то твърдяното противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не би могло да се създаде. Отделен в тази вр. е въпросът, че с тази трайна съдебна практика е съобразено и даденото от въззивния съд разрешение по приложението на общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД.
Що се касае до приложеното с касационната жалба решение на Пловдивския апелативен съд от 10.07. 2002 год. по гр.д. № 433/2002 год., на което касаторът се позовава, то няма данни същото да е окончателно, поради което не би могло да се счете, че като влязъл в сила съдебен акт, с присъщите му правни последици, същото се явява част от практиката на съдилищата и с оглед застъпеното в съобразителната му част разбиране, че само за себе си задържането на имота от ответника без правно основание, с което пречи на собственика му да упражнява правото си на собственост, не води до обогатяване на първия и не е основание за обезщетяване по чл. 59 ЗЗД създава противоречие, попадащо в селективния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане касационно обжалване и с оглед вторият въведен от касатора въпрос на процесуалното право, свързан с доказателствената сила на даденото от вещо лице по специализирана съдебна експертиза заключение.
Наистина поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е важен, но доколкото изложените в тази вр. доводи се свеждат всъщност до начина по който е изчислен конкретния размер на дължимото обезщетение и ползваната методика за определяне средната наемна пазарна цена за процесния обект, с която същото е съизмеримо, то той е относим към правилността на обжалвания съдебен акт – спазване на процесуалното правило на чл.157, ал.3 ГПК/ отм./, но сам за себе си отново не обоснова касационно обжалване по приложно поле.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение от 06.03.2009 год., по т.д. № 785/2006 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: