О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 657
София, 03.11.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 322 /2009 година
Производството е по чл.274, ал.2 във вр. с ал.1,т.2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на ТД ”В”О. , гр. П. против постановено по реда на чл.192, ал.4 ГПК/ отм./определение на Пловдивския апелативен съд № 141 от 18. 02. 2009 год., по ч.гр.д. № 1035 /2007 год., с което е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател за изменение на въззивно решение на същия съд № 698 от 08. 01.2009 год. по в.т.д. № 1037/2008 год., в частта му относно присъдените на страната деловодни разноски.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на материалния закон- чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, § 2 във вр. с чл.7, ал.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и на процесуалното правило на чл.64, ал.4 ГПК, поради което се иска отмяната му.
Ответната по частната жалба страна не е взела становище по основателността и в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страната, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното определение, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на последващ инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е основателна.
За да постанови обжалваното определение Пловдивският апелативен съд е счел, че доколкото представеното в първоинстанционното производство пред ПОС пълномощно от 28.01.2008 год. удостоверява учредена представителна власт за адв. Б. С. до окончателното свършване на процесното дело във всички инстанции, с които права впоследствие с пълномощно от 15.02.2008 год. е преупълномощена и адв. В. К. , то така договореното в договора за правна защита от 28. 01.2008 год. адвокатско възнаграждение в размер на 2 703.20 лв. е също относимо до окончателното завършване на делото. Поради това присъденият от първоинстанционния съд на ТД ”В”О. на осн. чл. 64, ал.1 ГПК/ отм./ адвокатски хонорар в горепосочения размер изключва наличието на правна възможност тази сума отново да бъде възприета като направени от ЮЛ- ищец деловодни разноски във въззивното производство, независимо от новопредставените в същото писмени доказателства – пълномощно и договор за правна защита, идентични по съдържание, но с различна дата.
Що се касае до приложеното фотокопие от фактура № 0000000 667 / 25. 11.2008 год., то според съжденията на въззивната инстанция, същото е правно ирелевантно, предвид отсъствието на доказателства за реално осъществено плащане на вписаното адвокатско възнаграждение пред ПОС. Допълнително, при обосноваване неоснователността на заявеното по реда на чл. 192, ал.4 ГПК искане на страната П апелативен съд се е позовал и на процесуалното правило на чл.64, ал.4 ГПК/ отм./, възпроизведено според същия напълно в чл.78, ал.5 ГПК, създаващо правна възможност за решаващия съд при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за а. , с фактическата и правна сложност на делото да го намали до законово определения минимум по Наредба №1/2004 год.
Определението е неправилно.
Освен, че аналогията между чл.64, ал.4 ГПК/ отм./ и чл.78, ал.5 ГПК, на която въззивният съд се позовава е в известен мисъл неточна,тъй като създадената с действащия ГПК процесуалноправна уредба за присъждане на разноски по гл.VІІІ,раздел ІІ не допуска служебно намаляване на заплатеното от страната възнаграждение за а. , поради прекомерността му, каквато правна възможност съществуваше по ГПК/ отм./, то в случая сочената законова хипотеза не е и налице.
Съгласно изрично разпореденото от процесуалния закон- чл.64, ал.4 ГПК/ отм./ дори при констатирана по искане на страната или служебно от решаващия съд прекомерност на заплатения адвокатски хонорар по делото за съответната инстанция, то той не може да бъде намален в размер по- нисък от минимално определения в § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ДВ бр. 64/ 2004 год./, във вр. с чл.7, ал.2 т.4 от същата и чл.36 от Закона за адвокатурата.
Следователно обстоятелството, че в случая минимално дължимото възнаграждение за ползваната от страната адвокатска защита, изчислено по правилото на чл.7, ал.2,т.4 от цитираната Наредба, във вр. с § 2 от същата възлиза на сумата 3195.01 лв. за една инстанция, обосновава правен извод, че прекомерност на същото по смисъла на чл. 64, ал.4 ГПК/ отм./ отсъства и излагайки съждения в противен смисъл въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че не намират опора в закона и съжденията на Пловдивския апелативен съд, с които е обоснована прекомерността на заплатения от ищеца адвокатски хонорар.
Обстоятелството, че законодателят изрично е обвързал преценката за прекомерност в хипотезата на чл.64, ал.4 ГПК/ отм./ с действителната фактическата и правна сложност на делото, в тяхното кумулативно единство, изключва наличието на правна възможност тази преценка да бъде осъществявана единствено въз основа на признанието или не на иска от страна на ответника, което процесуално поведение на страната нито премахва правния спор, нито обвързва съда, за да бъде освободен ищеца от възложената му доказателствена тежест в процеса.
Същевременно при постановяване на обжалвания съдебен акт не са съобразени и различните правни последици, произтичащи от учредена по пълномощие представителна власт и тези, характерни за мандатния договор.
Именно съществуващото различие налага разбирането, че създаденото от настоящия частен жалбоподател с упълномощаване на адв. Б. С. правомощие за последния в качеството му на процесуален представител на страната по см. на чл.20, ал. 1,б.”а” ГПК/ отм./ да извършва правните действия до приключване на процесното дело във всички инстанции, не би могло да има за своя пряка правна последица, при отсъствие на изрично постигнато съгласие между страните, идентичност и в обема на възложените такива, по силата на сключения помежду им договор за правна помощ от 28.01.2008 год., за които е бил уговорен съответния размер възнаграждение на довереника.
Или доколкото само за себе си упълномощаването на адв. Б. С. не урежда вътрешните отношения между представител и представляван, а те са били предмет на конкретен договор за правна помощ за всяка отделна инстанция, сключен между последните, то въззивният съд при преценка основателността на искането за присъждане на деловодните разноски за въззивното производство е бил длъжен да съобрази клаузите на същия и в съответствие с изхода на спора във въззивната инстанция да присъди доказаните от страната деловодни разходи.
Водим от горното и на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯВА въззивно определение на Пловдивския апелативен съд № 141 от 18.02.2009 год., по ч.гр.д. № 1035 / 2007 год., по описа на с.с. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ТД ”М”О. , със седалище гр. П. да заплати на ТД ”В” О. , гр. П. сумата общо 3243.84 лв.,/ вкл. 540 лв. ДДС/, представляваща деловодни разноски за въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: