О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
София, 27.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.03.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 871/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. П. П. от гр. С. против въззивното решение на Софийски градски съд от 08. 12. 2008 год., по гр.д. № 4409/2004 год., с което е оставено в сила решението на Софийски районен съд от 02.07.2004 год., по гр.д. № 4101 /2004 год. и са отхвърлени като неоснователни предявените в субективно съединяване от настоящия касатор, като ищец, искове срещу Р. С. К., И. И. А. –Костова и В. Л. П., основани на чл.135 ЗЗД – за установяване недействителността на договор за покупко- продажба, сключен между ответниците с нотариален акт № 1* рег. № 1* нот.д. № 479/2002 год. на нотариус Цв. С. с районен на действие СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на материалния закон – чл.135 ЗЗД, чл.535 ТЗ, чл.537 и чл.469, ал.1 ТЗ, както и на съществените процесуални правила, във вр. с преценка на доказателствения материал по делото- чл.188 ГПК/ отм./, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му. Според касатора решаващият извод на въззивния съд, че в качеството си на ищец се легитимира като кредитор със съществуващо вземане само до размера на сумата 2 000 лева, представляваща левовата равностойност на 1000 щ.д., за която сума е уважен заявения от същия като частичен пряк менителничен иск, основан на издаден и надлежно джиросан и запис на заповед за 45 000 щ.д., по съображения, че с отхвърляне на прекия и менителничен иск, основан на друг издаден и прехвърлен и с валидно джиро менителничен ефект, заявен като частичен от сумата 30 000 лв. с влязло в сила решение, всъщност е отречено цялото и вземане по същия, се явява необоснован и лишен от основание в закона. С касационната жалба е изразено несъгласие и с извода на решаващата инстанция, че ответницата И няма качеството на длъжник, поради което само на това основание предявеният срещу нея иск е неоснователен, като са развити подробни съображения относно прехвърлянето на придобит в режим на съпружеска общност недвижим имот, с оглед солидарната отговорност на съпрузите за поетите от тях задължения по време на брака в хипотезата на чл.25 СК/ отм./, към която последващият развод е правно ирелевантен.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поддържа, че разрешените от въззивния съд материалноправен и процесуалноправен въпроси – лишен ли е от защита кредиторът по автентичен запис на заповед, дори и той да е нищожен, поради отсъствие на въведените от ТЗ задължителни реквизити и за правото на приносителят на нищожен менителничен ефект да търси защита по общия исков ред са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът И. И. А. в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни оплаквания.
Останалите ответници не са взели становище по касационната жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост, обусловена от формалното съответствие на касационната жалба с императивните изисквания на процесуалния закон за редовността и, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения конститутивен иск за обявяване на сключената между ответниците на 17.09.2002 год. продажба по нот.акт № 1* т.ІІІ, рег. № 1* н.д. № 479/2002 год. на нотариус Цв. С. , с район на действие СРС за относително недействителна въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните е счел за недоказан един от елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД- наличието на знание у купувача по процесната сделка П. за увреждането на ищцата, като кредитор на продавача К.
Изложени са съображения, че макар Г. П. , касатор в настоящето производство, да се легитимира като кредитор със съществуващо вземане в размер на сумата 2000 лв., представляваща левовата равностойност на 1000 щ.д., присъдена и с влязло в сила решение по гр. д. № 39/2004 год. на СГС по предявения от нея частичен иск, основан на запис на заповед за 45 000 щ.д., джиросан и изцяло от лицето в полза на което е бил издаден- А. П. П. спрямо ответника К, негов издател и извършената разпоредителна сделка с имот в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена към момента на предявяване на иска, да има увреждащ по отношение на същата характер, тъй като с оглед липсата на достатъчно имущество у длъжника, би я затруднил при събиране на дълга, то отсъствието на ангажирани в съответствие с въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест доказателства, сочещи на прикрито с процесния договор за продажба дарение и на знание у купувача за увреждането, изключва основателността на предявената искова претенция.
По съображения, че записът на заповед, въз основа на който Г. П. се легитимира като кредитор на вземане за 2000 лева поражда абстрактно правоотношение и приносителят на менителничния ефект доказва основанието и размера на претенцията си само с него, а в същия отсъства поето от ответницата К задължение, СГС е приел за основателно възражението на последната за липса на съществуващо спрямо нея вземане на ищцата.
Според съдържащите се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения, допълнителен аргумент в подкрепа на изградения правен извод се явява и произтичащата от влязлото в сила решение на СРС по гр.д. № 13506/ 2002 год., с което преките менителнични искове, основани на документите /2бр. записи на заповед/, с които ищцата се легитимира в производството по настоящето дело като кредитор, са отхвърлени спрямо ответницата А, сила на пресъдено нещо – арг. от чл.220, ал.1 ГПК/ отм./. Позовавайки се на разглежданата законова хипотеза – основан единствено на джиро по запис на заповед иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, по арг. от чл.469, ал.1 ТЗ, във вр. с чл. 537 ТЗ решаващият съд е счел за неотносим за правата на кредитора П. твърдяната в исковата молба каузалната сделка, респ. дали задължението по записа на заповед е поето от издателя за нуждите на семейството по см. на чл.25 СК/ отм./.
Следователно от решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставените от касатора материалноправен и процесуалноправни въпроси, макар и правно значими, не са обусловили крайния правен резултат по възникналия конкретен правен спор, поради което не попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК – основна, водеща предпоставка за допускане на факултативен касационен контрол, според създадената с действащия ГПК процесуалноправна уредба на касационното производство.
Наистина, обсъждайки активната материалноправна легитимация на ищцата, в качеството и на кредитор само на съдебно признато и вземане за сумата от 2000 лв., въззивният съд е констатирал служебно, че процесните записи на заповед, поради отсъствие в съдържанието им на императивно въведеното с чл.535, т.1 ТЗ изискване, съгласно дадените с т.1 на ТР на ОСТК на ВКС № 1/2005 год. задължителни за съдилищата в страната разяснения са нищожни, но предявените по реда на чл.135, ал.1 ЗЗД субективно съединени искове не са отхвърлени на това основание, а поради липса на доказателства, че купувачът е знаел за увреждането на кредитора и отсъствие на поето от ответницата А задължение спрямо ищцата.
Затова, само поради липса на водещата предпоставка за достъп до касационен контрол, обусловена от хипотетично поставените от касатора въпроси, искането за достъп до касационно обжалване следва да се остави без уважение.
Отделен в тази вр. е въпросът, че е останал недоказан и визираният критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационно обжалване.
В случая същият е аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което съобразно приетите в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснения за вложения в съдържанието му от законодателя смисъл, не удовлетворява изискването на процесуалния закон относно установяването му, с оглед извършване на възложена на касационната инстанция проверка в производството по чл.288 ГПК.
Ответницата по касационната жалба И. И. А., на осн. чл. 78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, е претендирала направените в настоящето производството деловодни разноски, но искането е неоснователно, поради следното:
Същите са обосновани единствено с определяне на възнаграждение на адв. К. П. за оказаната на ответницата по касационната жалба безплатна защита.
Доколкото, обаче, от приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 20. 02. 2003 год. и пълномощно към него от същата дата за учредена на а. К. П. представителна власт по пълномощие не става ясно основанието за предприетата безплатна правна помощ, каквито съображения е изложил и СГС, освен, че е посочена несъществуваща в Наредба № 1 /2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения законова разпоредба – чл.5, ал. 2 от същата, то дори и да се приеме, че се касае за т.2 на чл.5 от цитираната Наредба № 1/2004 год., то по делото липсват доказателства, че представляваната А. с ЕГН: 620725…., попада в категорията лица, за които законодателят е предвидил правна възможност, като имащи право на издръжка, да им бъде оказана безплатна правна помощ.
Водим от тези съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 08. 12. 2008 год., по гр.д. № 4409/ 2004 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: