О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
София, 11.05.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.02.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 859/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. ”С”, гр. С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1* от 17.07.2009 год., по гр.д. № 924/ 2009 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК е осъден касатора, в качеството му на ответник по предявения иск с правно основание чл. 266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на ТД”В”Е. , гр. С. сумата 34 464.33 лв., представляваща неизплатена част от възнаграждение по договор за извършени в периода 2004-2005 год. СМР, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба- 01.11.2007 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски от 6 810 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон, обусловено, според изложеното в обстоятелствената част на същата, от недопустимо смесване на въведения с нормите на ЗЗД режим на договора за изработка и този на договора за строителство, регламентиран от специалните норми на ЗУТ, както и на съществените процесуални правила- чл.133, б.”в” ГПК / отм./, във вр. с чл. 133, ал.2 ГПК – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложено поле с твърдението, че разрешените от въззивния съд въпроси на материалното право – дали договорът за изработка по ЗЗД може да е неформален, както и дали уговарянето и извършването на СМР се обхваща от предмета на договора за изработка или е дейност по извършване на строеж по см. на § 5 т.38 от ДР на ЗУТ, във вр. с §5, т.40, т.42 и т.43 от ДР на ЗУТ и в какво се изразява разликата между тези видове договори са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а тези на процесуалното право- с какви доказателствени средства може да се доказва съществуването на договор за изработка, респ. на договор за строителство и в тази вр. за приложението на чл.133, б.”в” ГПК/ отм./ – в противоречие с практиката на ВКС, израз на която са решения: № 1137/69 год., по гр. д. № 281/69 год.; №1568/56 год., по гр. д. № 2613/ 56 год.; № 535/17.06.94 год., по гр.д. № 403/94 год.; № 258/83 год., по гр.д. № 174/83 год.; № 2279/64 год., по гр.д. № 1286/64 год.; № 124 / 55 год., по гр.д. № 268/55 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал. 1 ГПК не е взела становище по касационната жалба.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и съобрази данните по делото, в съответствие с правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу съдебен акт, който не попада в обсега на изключенията по чл.280, ал.2 ГПК е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за редовност, въведените от касатора основания за достъп до касационен контрол, в случая – отсъстват, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
За да постанови обжалваното решение по предявения срещу касатора, като ответник, иск с правно основание чл.266, ал.1ЗЗД въззивният съд е приел, че извършените от ищеца, в качеството му на изпълнител, СМР на обект „Многофункционална спортна зала- учебен корпус № 5 и преустройство на общи помещения в жилищна сграда -общежитие № 1, етажи 2,3 и 4” в периода м. ноември 2004 год.- м. март 2005 год. е въз основа на постигнато за тях съгласие между страните, обхващащо всички съществени елементи на договора за изработка, регламентиран с нормите на ЗЗД – чл.258 и сл. ЗЗД , поради което и с оглед представените по делото писмени доказателства е изградил правен извод, че в случая предпоставките на чл.266, ал.1 ЗЗД за ангажиране договорната отговорност на ответника – възложител за неизпълнение на основаното му договорно задължение – да приеме изработеното/ чл.264, ал.1 ЗЗД/ и да заплати дължимото възнаграждение по правилото на чл. 266, ал.1 ЗЗД са налице.
Изложени са съображения, че формата не е елемент от фактическия състав на този вид договори, поради което правно ирелевантно за валидността на същия се явява липсата на обективирано в писмен акт съгласие на съконтрахентите, установено по безспорен начин от събраните по делото доказателства. При изграждане на крайния си правен извод решаващият съд се е позовал на приложения и неоспорен в хода на производството протокол № 1/12. 11.2004 год. за установяване извършените на процесния обект натурални видове СМР и тяхното остойностяване, подписан от представител на ВТУ ”Т” и управителя на С. ”С”, страни по договор за съвместна дейност от 08.04.2004 год. за експлоатацията на същия, на фактура № 59 от 28.02.2005 год. за авансово платена на ищеца сумата 3000 лв., носеща също подписа на представляващия ответното ЮЛ- сдружение, на 3 бр. количествено – стойностна сметка за отделните етажи, както и на заключението на изслушаната комплексна съдебно- техническа и оценителна счетоводна експертиза, които е преценил поотделно и в тяхната съвкупност. Допълнителен аргумент в подкрепа на така приетата за съществуваща между страните договорна връзка, според изложеното в съобразителната част на обжалваното решение се явява, както липсата на предприето от ответника оспорване на извършените на обекта СМР по вид и количество, отсъствието на въведено от последния твърдение, че безспорно осъщественият ремонт на обекта е изпълнен от друг строител, така и наличието на изрично поетото от същия задължение по т.2, р.ІІ от обусловилия възложеното строителство договора за съвместна дейност – „ да обезпечи необходимия размер собствени финансови средства и извършване на основаните ремонти и подобрения” именно на този общ за експлоатация с ВТУ „Т” обект.
Или от решаващите мотиви на въззивния съд следва, че първите два от поставените от касатора въпроси на материалното право, а именно – дали договорът за изработка по ЗЗД може да е неформален, както и дали уговарянето и извършването на СМР се обхваща от предмета на договора за изработка, като специфични за конкретния правен спор и обусловили крайния правен резултат по делото, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на искания с касационната жалба касационен контрол.
По отношение на същите, обаче, не е осъществена допълнителната процесуална предпоставка – критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на който страната се позовава.
По вложения от законодателя в соченото основание смисъл, точното прилагане на закона е във вр. с развитие на правото, а последното е налице само, когато произнасянето на съда е предпоставено от необходимост по пътя на корективното тълкуване да бъде отстранена съществуваща непълнота или неяснота в конкретната правна норма, с цел еднаквото и и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, или когато се налага да бъде изоставено едно съществуващо до момента тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, какъвто не е разглежданият случай.
Освен, че нормите на ЗЗД регламентиращи изработката – чл.258 и чл. 266 ЗЗД са ясни и прилагането им не създава затруднение в практиката на съдилищата, то обстоятелството, че като вид договор, с произтичащите от него права и задължения за страните е бил предмет на многократно обсъждане в практиката на ВКС, която от години е трайно непротиворечива, вкл. по въпроса, че при отсъствие в действащото законодателство на законово основание да се изисква писмена форма на същия, той може да бъде сключен и устно, като изпълнението му подлежи на установяване с всички допустими от ГПК доказателствени средства, изключва наличието на соченото основание.
Що се касае до другите формулирани от касатора материалноправни въпроси, свеждащи се всъщност до съотношението между договора за изработка и този за извършване на строеж по см. на § 5 т.38 от ДР на ЗУТ, във вр. с § 5, т.40, т. 42 и т.43 от ДР на ЗУТ, с оглед изискването за писмена форма на последния, те никога не са били включвани в предмета на спора, чрез въвеждането им от страните в съдебното производство и не са били обсъждани от решаващия съд. Ето защо, като поставени от касатора за първи път в касационното производство, при обосноваване касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон, тези въпроси не попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК и следователно не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Не са налице предпоставките на закона за допускане на факултативен касационен контрол и по отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос.
Макар и същият да попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването му от съдилищата не е противоречиво по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Израз на отсъствие на твърдяното от касатора противоречие в практиката на отделните по стене съдилища и на различните състави на ВКС са самите приложени с касационната жалба и цитирани в тази вр. съдебни решения : № 2279/30.09.64 год., по гр.д. № 1286/64 год. на І г.о. на ВС и № 124/ 27. 01. 55 год., по гр.д. № 268/55 год. на ІV-то г.о. на ВС, в които изрично е възприето и даденото от въззивната инстанция разрешение, свързано с приложението на чл.133, б.”в” ГПК/ отм./, според което изпълнението на договора за изработка от страна на изпълнителя може да се установява с всички доказателствени средства по ГПК.
Същото разбиране, но изразено езиково по различен начин е застъпено и в решение № 1137/69 год., по гр.д. № 281/69 год. на ІІІ г.о. на ВС , според което,” за да се установи дали дадена фактическа дейност е изпълнение на някакъв договор, трябва да се установи, че е сключен такъв, чието изпълнение представлява въпросната дейност, което е невъзможно със свидетелски показания”.
Следователно обстоятелството, в разглеждания случай въззивният съд е допуснал изслушването на свидетелски показания относно обема на извършените СМР на обекта, след като въз основа на събраните по делото писмени доказателства- преки и косвени, вкл. удостоверяващи авансово извършено плащане на ищеца от страна на ответника – възложител, е приел за доказано съществуването на валидно сключен в устна форма помежду им договор за изработка, обосновава правен извод, че процесуалното правило на чл.133, б.”в” ГПК/ отм./ е приложено в съответствие с възприетото в трайната практика на ВКС тълкуване на процесуалния закон.
Що се касае до самата преценка на събрания доказателствен материал, то тя е въпрос, свързан с правилността на обжалваното решение и основателността на въведените с касационната жалба основания за неговото касиране, но е правно ирелевантна за предпоставките за достъп до касационен контрол, преценявани в настоящето производство.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1* от 17.07.2009 год., постановено по гр.д. № 924/ 2009 год., в частта му предмет на подадената от С. ”С”, гр. С. касационна жалба, вх. № 6449/13.08.2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: