О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
София, 27.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия в закрито заседание на 30.01.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 614 /2008 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. К. Ч. и К. Ч. Ч. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 174 от 02.07.2008 год., по гр.д. № 258/ 2008 год., с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд решение от 05.04.2007 год. по гр.д. № 3463/2006 год., допълнено с решение от 17.10.2007 год. на с.с. и са отхвърлени като неоснователни, поради погасяването им по давност, предявените от касаторите при условията на чл.103 ГПК/ отм./ и субективно съединени искове по чл.407, ал.1 ТЗ / отм./ за сумата общо 54 507.20 лв., представляваща обзщетение за претърпени от ищците, в резултат на настъпила от ПТП на 07.05.1999 год. в гр. Б. смърт на дъщеря им, вреди-имуществени, възлизащи на сумата общо 4 507.20 лв. и неимуществени от по 25 000лв. за всеки от тях, заедно с лихви и разноски с о л и д а р н о срещу ЗПАД”А” гр. С. и З. ”Б”, гр. С..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за наличие на посоченото в чл. 281, т.3 ГПК основание.
Касаторите, чрез своя процесуален представител адв. М. Г. БАК поддържат, че въззивният съд неправилно е приел за основателно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност, тъй като в нарушение на чл.188, ал.1 ГПК / отм./ не е обсъдил всички ангажирани по делото доказателства, сочещи за направено от последните извънсъдебно признание на вземането, материализирано, както в редица конклудентни действия на последните, така и изрично в изготвения и приложен по делото отговор до Комисия по финансов надзор, прекъсващо, започналата да тече давност по см. на съгласно чл.116, ал. 1,б.”а” ГПК. Твърди също, че доколкото в длъжностната характеристика на служителите в ответното ТД, вкл. на юрисконсулта занимали се с претенцията на ищците, е включено и представителство на ЮЛ, то друго изрично упълномощаване от страна на законните му представители не е било необходимо и направеното пред кредитора изявление за съществуващия дълг е надлежно. Допълнително в тази вр. становището на касаторите за извършено признаване, ангажиращо длъжника е аргументирано и с факта, че след приемане на депозираната от ищеца Ч. молба за извънсъдебно уреждане на отношенията им, ответникът ЗПАД”А” е заявил готовност за изплащане на част от дължимото обезщетение, което е достатъчно, за да обуслови приложението на чл.301 ТЗ, отречено в обжалваното решение в нарушение на закона.
В депозираното по реда на чл.284, ал.3,т.1 ГПК изложение, обосноваващо приложното поле на касационното обжалване, касаторът се е позовал на всички въведени от законодателя с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК селективни критерии. В тази вр. същият изрично е посочил установена от ВКС практика по приложението на чл. 116, ал.1, б.”а” ГПК, изразена в решения: № 1820/06.09.1966 год., по гр. д. № 1188/66 год.; № 2* от 22.10.1995 год. по гр.д. № 6255/59 и № 1* от 16. 07. 1959 год. по гр.д. № 4955/57 год., на която според него обжалваното решение противоречи по произнесения от въззивния съд съществен материалноправен въпрос за изискванията, на които трябва да отговаря признанието на страната в хипотезата на чл. 116, ал.1,б.”а” ЗЗД, за да настъпят и разпоредените от закона правни последици- прекъсване на започналата да тече погасителната давност.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване, по съображения за липсата на сочените от касатора основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК и по основателността на наведените с касационната жалба касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение,търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във вр. с поддържаните основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, съобразно данните по делото и правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е редовна по см. на чл.284 ГПК, подадена е в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на последващ инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че постановената на 10.07.2000год. по н.о.х.д. № 15/2000 год. на Бургаския окръжен съд присъда, с която за виновни за настъпилото на 07. 05. 1999 год. в гр. Б., причинило смъртта на Г. Г. Ч. дъщеря на ищците, са признати водачът на л.а. „Ф”с ДК № А*- П. И. К. и водачът на л.а. „МЕРЦЕДЕС 230 Е” с ДК№ 6* А. З. Х. е задължителна в производството по чл.407 ТЗ / отм./ в установените от чл. 222 ГПК / отм./ граници, поради което и с оглед наличието на валидни застрахователни правоотношения по застраховка „гражданска отговорност” между деликвентите и ответните търговски дружества – за първия със З. ”А” гр. С., а за втория със З. ”Б”, гр. С., то отговорността на последните, която е функционална от деликтната на застрахованите водачи, следва да бъде ангажирана за всички вреди, пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане.
Съобразявайки данните по делото за тежко понесената от ищците загуба на осемнадесетгодишната им дъщеря и въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост въззивният съд е възприел изцяло за доказан размера на претендираното от последните обезщетение за причинените им болки и страдания, възлизащо на по 25 000 лв. за всеки, но поради основателност на въведеното от ответниците възражение за давност е отхвърлил предявените по реда на чл.407 ТЗ за заплащането му/ отм./ искове.
За неотносими към изтеклата погасителна давност решаващият съд е приел проведените между юрисконсулта на ЗПАД„А” и ищците преговори, на които последните са се позовали, за да обосноват настъпило прекъсване на същата.
Изложени са съображения, че изрично призвана на дълга от страна на длъжниците, по делото не е установено, вкл. съдържащо се в приложените по делото писма до различни институции, а отсъствието на изрично дадено в тази насока от законния представител на първото ЮЛ пълномощно на юрисконсулта и на други служители, с който ищецът е водил разговори за извънсъдебно плащане на обезщетение в претендирания размер, факт, който не е и категорично установен в процеса, изключва противопоставимостта на евентуално осъщественото от тях признаване на дълга на представлявания, поради което разпоредените от по см. на чл.116, ал. 1, б.”а” ЗЗД правни последици не го обвързват.
Поради липсата на доказателства за понесени от ищците, в резултат на предизвиканата от процесното ПТП смърт на дъщеря им-б.ж. на гр. Б., имуществени вреди в заявения с исковата молба размер от общо 4 507.20 лв. и тази искова претенция е отхвърлена от решаващата инстанция.
Следователно основателно касаторът поддържа, че въпросът за изискванията, на които трябва да отговаря признанието на страната в хипотезата на чл. 116, ал.1,б.”а” ГПК, за да настъпят и разпоредените от закона правни последици – прекъсване на погасителната давност е съществен и попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Отсъства, обаче, поддържаното основание по чл. 280, ал.1 ГПК, което визира само задължителната практика на ВКС, служеща за ръководство на съдилищата и включваща: постановените при действието на ЗУС /отм./ ТР на ОС на ГК и НК на ВС и Постановленията на Пленума на ВС, Тълкувателните решения на ОС на ГК, НК и ТК на ВКС, постановени при действието на ЗСВ и решенията на ВКС по новата процесуална уредба на ГПК.
Следователно, доколкото посочените от касатора решения № 1820/ 06.09. 1966 год., по гр.д. № 1188/66 год.; № 2* от 22. 10. 1995 год. по гр.д. № 6255/59 и № 1* от 16.07.1959 год. по гр.д. № 4955/57 год., приложени по делото, са само на отделни състави на ВС и ВКС, то същите не обосновават горепосочения селективен критерий.
При наличието на установената в закона предпоставка –противоречиво дадено от съдилищата разрешение на съществения материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл , тези решения биха могли да обусловят приложение на основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК, но в случая твърдяното от страната противоречие също отсъства.
В цитираните от касатора решения на ВКС отразяващи практиката му в един значително отдалечен от настоящия период от време, момент, която е останала непроменена е дадено тълкуване на закона- чл. 116, ал.1,б.”а” ЗЗД, идентично с изразеното в решаващите мотиви на Софийски апелативен съд-за да е релевантно признаването на вземането от длъжника по см. на чл.116, ал.1,б.”а” ЗЗД трябва да е направено до изтичане на давностния срок, да бъде отправено до кредитора или до негов представител и да касае самото задължение, а не неговия произход, като признаването може да бъде изразено и в конклудентни действия, различни по своя характер, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди факта на съществуване на конкретния дълг.
Що се касае до застъпеното от върховната инстанция различно становище, обективирано в решение № 1820/06.09.1966 год. по гр.д. № 1186/66 год. на І г.о. на ВС, според което „признанието” по вложения от законодателя в чл.116, ал.1,б.”а” ЗЗД смисъл, е признание не за съществуване на вземането, а че кредиторът не бездейства, поради което ”там, където последният упражнява своето право да търси неговото изпълнение, там няма място за погасителна давност” и с нормата на 116, ал.1,б.”а” ЗЗД законодателят посочва един от начините за установяване липсата на кредиторово бездействие, то същото е освен, че е изолирано е относимо към приложение погасителната давност при принудителното изпълнение и с обосноваване на крайния правен извод, че разпоредба на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД се прилага и при вземания, установени с влязло в сила решение и давността се прекъсва не само с предприемане на действия по принудително изпълнение / чл.116, ал., б. ”в” ЗЗД/, т.е във вр. с разгледания конкретен правен спор .
Доколкото при вземанията, установени с влязло в сила решение, поради признатото им по автентичен начин съществуване, какъвто не е разглежданият случай, въпросът за признаване или не на последното в ъ о б щ е не се поставя, то соченото решение, дори и мотивите му в известен смисъл да са неясни, не обосновава твърдяното от касатора противоречие в практиката на съдилищата по един и същи материалноправен въпрос, вкл. по арг. от т.18 на ТР№1/2000 год. на ОСГК.
Неоснователно е и поддържаното от касатора основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Доколкото същото, видно от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК е бланкетно посочено, а аргументацията на касатора всъщност се свежда до неправилност на въззивното решение, предмет на касационната жалба, обусловена от допуснато от въззивния съд нарушение на закона- чл.116, ал.1,б.”а” ЗЗД и на процесуалното правило на чл.188 ГПК / отм./- касационно отменително основание по чл. 281, т.3 ГПК, то предпоставките за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не са налице.
Същевременно съответствието или не на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата по делото с изискванията на процесуалния закон и обосноваността на приетото в съобразителната част на обжалваното решение отсъствието на изрично изразена от оправомощения да представлява ЮЛ- ответник орган воля да потвърди съществуването на конкретния дълг в посочения в исковата молба размер, вкл. осъществени от служители на същия конклудентни действия манифестиращи такава са въпроси, касаещи правилността на съдебния акт, поради което като неотносим към производството по чл.288 ГПК не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да бъдат обсъждани.
Допълнителен аргумент за неотносимостта, пък на формулирания от касаторите съществен материлноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл към точното прилагане на закона и развитието на правото се явява – съществуващата многобройна, непротиворечива съдебна практика, вкл. на ВКС, споделена изцяло в решението на Софийски апелативен съд, по отношение на която липсва необходимост да бъде изоставена или променена и ясното съдържание на норма на чл. 116, ал.1,б.”а” ЗЗД, изключващо необходимост от корективното и тълкуване,вкл. за породените от прилагането и правни последици.
Водим от горното, настоящият състав на второ отделение на ВКС, търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 174 от 02.07.2008 год., по гр.д. № 258/ 2008 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: