О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
София, 11.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.04.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1067/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД” Й.” О. , със седалище гр. С. против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 77 от 14.07.2009 год., постановено по гр.д. № 1257/2008 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е уважен предявения срещу касатора, като ответник, отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК/ отм./ и е признато за установено по отношение на последния, че ищците – ППК”К”, с. К., община Н., М. Г. Н. и Г. К. В. не му дължат солидарно сумата 48 169 лв., посочена в запис на заповед, издаден на 23.03.2005 год. в гр. С., с падеж на задължението в деня на предаване на записа на заповед с издател ЮЛ- кооперативна организация и авалисти -горепосочените физически лица, въз основа на който запис на заповед в полза на поемателя- ТД” Й.” О. , е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1156/2006 год. на Старозагорския районен съд и е образувано изп.д. № 2* на ЧСИ П. Р. , заедно със законната лихва от 18.07.2006 год. до окончателното изплащане на главния дълг, както и присъдените деловодни разноски от 1464 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му.
В обстоятелствената част на касационната жалба са развити подробни съображения за отсъствие на извършена от въззивната инстанция съвкупна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, обусловило изграждането на погрешни фактически изводи за наличие на връзка между процесния запис на заповед и сключените между страните сделки за доставка на торове и препарати за растителна защита, т.е., че същият е бил издаден за обезпечаване изплащането на дължимите от ищцовата П. суми, като в нарушение на чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствената тежест за твърдяната връзка между абстрактната и каузална сделки е възложена на ответната по делото страна.
В допълнение, според касатора, грешната процесуална представа на решаващия съд относно разпределение на доказателствената тежест в производството по предявения отрицателен установителен иск, основан на чл.254 ГПК/ отм./ е индиция за непознаване правната природа на записа на заповед, като ценна книга, за плащане дълга по който, извършеното между страните разплащане по приложените по делото счетоводни фактури е правно ирелевантно и непротивопоставимо на приносителя на ефекта.
В депозирано, съгласно императивното изискване на чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение към касационната жалба достъпът до касационен контрол е обоснован с приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на материалното и процесуално право – за връзката между записа на заповед и каузалните отношения между страните, за правната характеристика на менителничното поръчителство и неговата обусловеност от задължението, което обезпечава, както и за разпределение на доказателствената тежест в процеса по предявен отрицателен установителен иск, основан на чл.254 ГПК/ отм./ е в противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС, израз на която са определения: № 245/14.05.2009 год. по т.д. № 120/2009 год. на ІІ-ро т.о.; № 169 от 30.12.2008 год., по т.д. № 718/2008 год. на ІІ-ро т.о.; №235 от 13.04.2009 год., по т.д. № 86/2009 год. на І-во т.о. и № 72 от 09.02.2009 год., по т.д. № 7171/2008 год. на ІІ т.о.и решение № 1569/18.02.2004 год., по гр.д. № 1576/2002 год. на ІІ т.о..
Същевременно според касатора, липсата на съдебна практика по въпроса – ако записът на заповед не е отразен документално нито в счетоводството на неговия издател, нито при поемателя, следва ли при действието на чл.7 ЗСч. да се презумира, че ценната книга не е издадена, за да гарантира вземане по каузална сделка, обуславя значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по касационната жалба не са взели становище по същата в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения отрицателен установителен иск, основан на чл.254 ГПК/ отм./ Пловдивският апелативен съд, след задълбочен анализ на събраните доказателства и доводи на страните е счел, че доколкото действащото ни право не познава абсолютно абстрактни сделки и твърдението в исковата молба е било, че процесният запис на заповед е издаден като гаранция, че ищецът П. ”К” ще заплати дължимата цена на закупената стока, безспорно доставена от поемателя на издателя на ценната книга, което съобразно заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза е изпълнено изцяло, то в тежест на ответника е било да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства правопораждащия вземането му, за събирането на което се е снабдил с изпълнителен лист, юридически факт.
Изложени са в тази вр. съображения, че при отсъствие на правна възможност ищецът да установява отрицателния факт, че не е поемал задължение към лице, твърдящо, че е негов кредитор, липсата на ангажирани по делото доказателства за дължимостта на паричната сума, предмет на издадения по реда на чл.237, б.”е” ГПК/ отм./ в полза на ТД” Й.” О. изпълнителен лист, както и въобще твърдения от страна на ответника, че налице какъвто и да било повод / причина/ П. ”К” да му е дължало парична сума в посочения в менителничния ефект размер, то не е налице установено вземане спрямо последния, което от своя страна обуславя и отсъствие на менителнично поръчителство, което ищците – са учредили за обезпечаване на такъв менителничен дълг.
Следователно от решаващите мотиви, изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставените от касатора материалноправни и процесуалноправен въпроси – за връзката между записа на заповед и каузалните отношения между страните, за правната характеристика на менителничното поръчителство и неговата обусловеност от задължението, което обезпечава, както и за разпределение на доказателствената тежест в процеса по предявен отрицателен установителен иск, основан на чл.254 ГПК/ отм./, като обусловили крайния изход на възникналия правен спор и правилността на постановения правен резултат по делото се явяват значими по см. на чл.280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същите, обаче, поддържаното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице.
Цитираните от касатора и приложени към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определения на отделни състави на ВКС, постановени в производството по чл.288 ГПК нямат правната характеристика на нормативна практика на касационната инстанция, задължителна за съдилищата, в която както това изрично е посочено в т.2 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се включват Постановления на Пленума на ВС, ТР на ОС на ГК на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/ДВ бр.59/94 год.-отм./, ТР на ОС на ГТК на ВКС, на ОС на ГК на ВКС, на ОС на ТК на ВКС или решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, поради което обективно не могат да обосноват твърдяното противоречие.
Независимо от това , дори и да се приеме, че в случая не се касае до нерелевирано от страната основание, а до неточно определена правна квалификация, то с оглед посочените от касатора съдебни актове и дадените с т.3 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/ 19.02.2010 год. разяснения за съдържанието на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, той също отсъства.
Като релевантно за така визираното основание в случая би могло да бъде възприето единствено решение № 1569/2004 год., по гр.д. № 2576/ 2002 год. на ІІ т.о. на ВКС, но разрешеният с него въпрос на материалното право относно правната характеристика на менителничното поръчителство, освен, че касае различна от разгледаната с обжалвания съдебен акт хипотеза, не в противоречие с възприетото от въззивния съд разбиране, че при липсата на доказателства въобще за съществуване на вземането, материализирано в процесния запис на заповед, не е възникнало задължение и за авалистите, учредили авала за обезпечаване именно на същото това менителнично задължение.
Или доколкото правното задължение на авалиста е функция на обезпеченото менителнично задължение, авалистът дължи същата по вид престация, както и хонората- арг. от чл.485, ал.1 ТЗ..
Отделен в тази вр. е въпросът, че в практика си по приложението на чл. 254 ГПК/ отм./, във вр. с чл.237, б.”е” ГПК ВКС последователно е поддържал, че в производството по предявен отрицателен установителен иск съдът е длъжен да изследва не само редовността на издадения запис на заповед от външна страна, но е необходимо да обсъди и всички наведени доводи за недължимост на сумата по издадения въз основа на соченото несъдебно изпълнително основание изпълнителен лист, вкл. каузалните отношения между страните по издадения менителничен ефект, именно поради отсъствие на законова възможност по действащото право абстрактният характер на запаса на заповед да бъде абсолютизиран, с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Що се касае до възложената доказателствена тежест в производството по чл.254 ГПК/ отм./, то обстоятелството, че длъжникът, като ищец по предявения отрицателен установителен иск трябва да докаже възраженията си срещу вземането и в този см. съществуване на твърдяното каузално правоотношение и връзката между него и издадения запис на заповед, не означава, че ответникът е освободен от задължението си да установи в процеса дължимостта на паричната сума, предмет на изпълнителния лист, в каквато насока са и съжденията на въззивната инстанция.
Самата правилност на преценката на доказателствения материал, обаче, като неотносима към основанията за допускане на факултативен касационен контрол не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
По отношение на последния формулиран от касатора въпрос, свързан с документалното отразяване на записа на заповед и произтичащите от това правни последици, следва да се посочи, че доколкото същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и чрез тях основателността на предявения иск, то макар и значим правен въпрос той не попада в обсега на чл.280, ал.1 ГПК.
Същевременно обстоятелството, че относно доказателственото значение на записванията за установяване на търговските сделки, вкл. едностранните е налице постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 121 от 01. 07. 2009 год., по т.д. № 55/2009 год. на ІІ т.о., не е налице и визираното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 77 от 14.07.2009 год., по гр.д. № 1257/2008 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: