О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 07.05.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 15.04.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 661 /2008 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. ”Н”,гр. Асеновград против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 555 от 08.04.2008 год., постановено по гр.д. № 197/2008 год. по описа на с.с., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е отхвърлен предявения от касатора против О. А. иск за заплащане на сумата от 4016.10 лв., като дадена при начална липса на основание и е оставено в сила решението на Асеновградския районен съд от 14. 12. 2007 год. по гр.д. № 623/2007 год. в останалата му част за отхвърляне на исковата претенция, основана на чл.55, ал.1 ЗЗД за разликата над 4016. 10 лв. до пълния размер на исковата сума от 5117.09 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на материалния закон, на съществените съдопроизводствени правила и за необоснованост, поради което се иска отмяната му на осн. чл. 281, т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е взел предвид и не е обсъдил, съобразно изискването на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./,приложеното по делото писмено доказателство – молба вх. № 14-А-116/29.05.2006 год., в която е обективирано изрично волеизявление за прекратяване на сключения договор, нито заключението на изслушаната първоначална СТЕ относно размера на дължимата по договора лихва, поради което необосновано е счел, че платената сума по приложената фактура № 4097/04.06.2007 год. е дължима. Същият поддържа, че при изграждане на крайния си правен извод въззивната инстанция не е съобразила законовото правило на чл. 20а ЗЗД, във вр. с чл.9 ЗЗД, поради което незаконосъобразно не е зачела постигнатото от съхонтрахентите съгласие относно начините на прекратяване на съществуващата помежду им облигационна връзка, породена от сключен договор за наем.
Подробни съображения са изложени в касационната жалба и във вр. с поддържаното от страната вътрешно противоречие в мотивите на обжалвания съдебен акт относно дължимата лихва и неустойка за забава.
В депозираното по реда на чл.284, ал.3 ГП. изложение на основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГП. допустимостта на касационното обжалване е обоснована с твърдение за противоречие на обжалваното решение с трайната практика на ВКС и противоречие в практиката на съдилищата по съществените за делото въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, а именно: при наличието на изрична договорна клауза на страните по наемен договор за автоматичното му прекратяване при неплащане на определен брой месечни вноски наемна цена, необходимо ли е и допълнително писмено предизвестие за преустановяване на съществуващата облигационна връзка помежду им, или прекратяването настъпва автоматично; при иск по чл.55 ЗЗД за връщане на даденото на конкретно правно основание, с твърдение за липса на същото, оправомощен ли е решаващият съд да изследва и всички други облигационни отношения между страните, които не са предмет на предявения иск, или е задължен да се произнесе единствено по въпроса за наличието на посоченото конкретно правно основание и при констатирано негово отсъствие да постанови връщане на даденото по реда на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и при произнасяне по предявен на осн. чл.55, ал.1 ЗЗД иск инстанцията по същество на спора задължена ли е да се произнесе и по въпроса за евентуално дължимия размер на извършеното плащане, или е ограничена да разгледа и обсъди единствено съществуването на основание за същото?
В подкрепа на твърдяното наличие на селективните критерии по чл. 280, ал.1,т.1 и т.2 ГП. касаторът се позовава на решение № 412 от 10.06.2004 год., по гр.д. № 1396/2003 год. на ВКС на първо отделение, търговска колегия, решение на ДРС от 10.07.2001 год. по гр.д. № 221/99 год. и на решение № 132 от 24.07.2003 год. по гр.д. № 1209/2000 год.на БОС, за последните две от които липсват данни за влизането им в сила.
Същевременно в обстоятелствената част на приложеното изложение се поддържа, че разрешението на така формулираните въпроси- главно основание за допустимост на касационното обжалване, се явяват и от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение,търговска колегия, като взе предвид доводите на страната, съобразно данните по делото и правомощията си по чл.288 ГП. , намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГП. от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което, с оглед редовността и, е процесуално допустима.
Посоченият от П. ”Н” гр. А. съществен материалноправен въпрос, отнасящи се до момента и начина на прекратяване на наемния договор при изрично постигнато в клаузите на същия общо съгласие на съконтрахентите за преустановяване на облигационната връзка при определени условия, главно основание за допускане на касационното обжалване, е от значение за точното прилагане на закона-чл.20а ЗЗД, във вр. с чл.228 и сл. ЗЗД и доколкото последното е един от аспектите на развитие на правото, то селективният критерий, въведен с чл.280, ал.1,т.3 ГП. в случая е налице и касационното обжалване следва да се допусне.
По отношение на останалите повдигнати от касатора съществени за разгледания от въззивния съд правен спор въпроси, свързани с приложното поле на чл.55, ал.1 ЗЗД и предмета на иска в отделните, уредени с тази норма хипотези на неоснователно обогатяване, съществуващата трайно установена съдебна практика, вкл. и задължителна за съдилищата, изключва наличието на горепосочената релевирана предпоставка.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Приложеното решение на ВКС, първо отделение, търговска колегия № 412 от 10.06.2004 год., по гр.д. № 1396/2003 год., касае произнасяне на съда извън въведения с исковата молба предмет на спора, какъвто не е разглежданият случай, поради което е неотносимо към така формулираните и съществени за настоящето дело въпроси и следователно не може да бъде преценявано като съдебен акт, създаващ противоречие с даденото от въззивния съд разрешение по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. От своя страна приложените първоинстанционни решения на Дуловския районен съд от 10.07.2001 год. по гр.д. № 221/99 год. и на Бургаския окръжен съд № 132 от 24.07.2003 год. по гр.д. № 1209/2000 год., поради липса на данни да са влезли в сила, също не да обосновават правен извод, че в практиката на отделните съдилища съществува твърдяното от касатора противоречие, обуславящо наличието на критерия за селекция по чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Водим от горното и на осн. чл.288 ГП. , във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГП. настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 555 от 08.04.2008 год. по гр.д. № 197/2008 год..
УКАЗВА на касатора П. ”Н”, със седалище гр. А. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на сумата 102.50 лв./ сто и два лева и петдесет стотинки/, като в същия срок представи в канцеларията на ВКС и препис от платежния документ, удостоверяващ извършеното плащане.
Да се впише в съобщението до страната, че при неизпълнение на дадените указания, производството по делото ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на дължимата държавна такса по сметка на ВКС делото да се докладва на председателя на второ отделение, търговска колегия на същия съд за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: