О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
София, 29.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 01.07.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 344 /2010 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на К. Н. К. от гр. С. против въззивно определение на Софийски градски съд № 2904/22.02.2010 год., по ч.гр.д. № 12091/2009 год., с което е потвърдено определението на Софийски районен съд от 25.08.2009 год., постановено по гр.д. № 33544 /2008 год. и на осн. чл.130 ГПК е върната подадената от настоящия частен жалбоподател, като ищец, искова молба с вх. № 55842/28.10.2008 год., поради недопустимост на предявения срещу „Е” ЕАД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което иска отмяната му и връщане на делото на СРС за произнасяне по същество на възникналия правен спор.
В инкорпорирано в частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК жалбоподателят е обосновал частно касационно обжалване по приложно поле на осн. чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, с твърдението, че по отношение на разрешените с обжалваното въззивно определение въпроси на процесуалното право, а именно: достатъчно ли е наличието на правен спор относно съществуването на едно правоотношение за предявяване на установителен иск за същото и за възможността за предявяване на други искове/ осъдителен/, изключва ли напълно, по дефиниция правната възможност, предвидена в чл.124 ГПК за предявяване на положителен установителен иск относно съществуващото между страните правоотношение е налице противоречие в практиката на съдилищата, като същевременно същите се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Твърдяното несъответствие в практика на съдилищата при разрешаване на идентични с поставените правни въпроси на процесуалното право според частния жалбоподател е обективирано в приложените с частната жалба съдебни актове на ВКС : решение № 10 от 22.02.98 год., по гр.д. № 3037/97 год. на ІV-то г.о и определение № 338/ 15.10.2008 год., по гр.д. № 1568/2008 год. на V-то г.о., в които е възприета теза- наличието на съществуваща за страната възможност за предявяване на осъдителен иск, не изключва автоматично правото да се предяви установителен иск, стига да е налице правен спор относно съществуване на правоотношение между страните, както и, че преценката за наличието на правен интерес от предявения установителен иск не зависи само от това, дали е налице възможност за предявяване на осъдителен иск, а е обусловена от твърденията на ищеца, относно засегнатите от възникналия правен спор негови съществуващи права, противостои на изразеното в обжалваното определение в тази вр. разбиране.
Ответната по частната жалба страна в депозирания в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК отговор е възразила по допускане на частната жалба до разглеждането и по същество от касационната инстанция, като алтернативно се навеждат и доводи срещу основателността на касационните оплаквания.
В подробно изложените си съображения ответната по делото страна е обосновала отсъствието на основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК с липсата на произнасяне от въззивния съд по конкретно формулираните с частната жалба процесуалноправни въпроси, изключващо и относимостта на цитираната съдебна практика към визирания критерий за селекция.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните, инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 278, ал.1 и сл. ГПК, във вр. с чл.274, ал.3, т.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е счел, че за ищеца отсъства правен интерес от търсената с предявения по реда на чл.124, ал.1 ГПК установителен иск защита за признаване на установено по отношение на „Е” ЕАД, че между страните съществува правоотношение, породено от сключен на 18.01.2008 год. договор за управление, по силата на който К. , като член на УС на ответното ТД е заел поста „изпълнителен директор”.
При обосноваване на крайния си правен резултат по делото за недопустимост на предявения иск, поради отсъствие на тази положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, решаващият съд се е позовал на изложените в исковата молба от ищеца фактически обстоятелства, сочещи на причинени му, в резултат на неизплащане на договореното възнаграждение, имуществени и неимуществени вреди, обуславящи правото му на обезвреда и на създадената от процесуалния закон възможност за защитата на накърненото му субективно право чрез предявяване на осъдителни искове.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според СГС се явява самата молба- уточнение от 26.03.2009 год. на настоящия жалбоподател, като ищец, с която изрично е последният отрекъл да е предявил иск, основан на чл.29 ЗТР.
Следователно от решаващите мотиви на обжалваното определение се налага правен извод,че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Последователно в практиката си по приложението на чл.280, ал.1 ГПК ВКС е застъпвал становището, че когато страната се позовава на релевантен за делото процесуалноправен въпрос, не е необходимо въззивният съд изрично да се е произнесъл в решението си, респ. определението си по същия, а е достатъчно да е процедирал неправилно, като, за да е значим по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл този въпрос, формулиран от страната трябва да е относим към правилността на постановения въззивен съдебен акт.
Затова, с оглед постановеното връщане на исковата молба на настоящия частен жалбоподател, на основание чл.130 ГПК- констатирана недопустимост на предявения по реда на чл.124, ал.1 ГПК установителен иск, поради отсъствие на правен интерес от предприетата защита следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси, свеждащи се всъщност до наличието на правен интерес за установяване съществуването на едно правно отношение, като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск, при възможност за защита чрез осъдителен иск, релевантен за крайния изход на делото попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- водеща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същия, обаче не е налице визираният от частния жалбоподател критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Правният интерес от провежда на установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, чийто аналог е чл.97, ал.1 ГПК/ отм./ е винаги конкретен и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба, с оглед засегнатите от възникналия правен спор права.
Следователно, за да е налице противоречие в съдебната практика в посочения в т.2 на чл.280, ал.1 ГПК смисъл следва в различните, влезли в сила съдебни актове, да е възприето принципно становище по сходен с разгледания в обжалваното определение случай, а това не е налице.
С приложеното към частната жалба решение № 10 от 22.02.98 год., по гр.д. № 3037/97 год. на ІV-то г.о на ВКС съдът се е произнесъл относно възможността при спор за обема на притежаваните в съсобствен имот ид. части, ищецът да избере формата на защита на накърненото и право, предвид статута на имота, какъвто въпрос не е бил предмет на разглеждане по настоящето дело.
Що се касае до представеното от частния жалбоподател определение № 338/ 15. 10. 2008 год., по гр.д. № 1568/ 2008 год. на V-то г.о. , с което макар и да не е била разгледана сходна на разрешената с обжалвания съдебен акт хипотеза, то изразеното разбиране, че преценката относно наличието на правен интерес от установителния иск е обусловена всякога от твърденията на ищеца за засегнатите от възникналия правен спор негови съществуващи права и характера на спорното право е в пълно съгласие с даденото от СГС разрешение на поставените въпроси.
Неоснователно е и позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разясненията в т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год., по т.д. № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС, задължителни за съдилищата в страната , разрешеният материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, попадащ в обсега на чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, било когато поради съществуваща неяснота или непълнота на правната норма се налага по тълкувателен път да бъде преодоляно несъвършенството на закона, с цел точното му и непротиворечиво прилягане от съдилищата, било ако разглеждането на същия би допринесло за осъвременяване на съществуващата във вр. с приложимата правна норма съдебна практика, отговаряща на променените обществени услови и правна мисъл, какъвто не е разглежданият случай.
Същевременно обстоятелството, че във вр. с приложението на чл. 97, ал.1 ГПК/отм./, норма аналогична на чл.124, ал.1 ГПК съществува трайно установена и непротиворечива съдебна практика, според която допустимостта на установителния иск не зависи само от наличието на възможност за предявяване на осъдителен иск, а от това, дали с постановеното по него решение ще се постигне целения резултат, без да се наложи след това да се води друг иск за постановяване на съдебен акт за постигане на същия този резултат, изключва основателността на така въведеното основание, аргументацията на което само с отсъствието на задължителна съдебна практика и съществуващ сравнително „нов за българското право” тип правоотношения, породени от договор за управление не обосновава различен правен извод.
Водим от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по частната жалба на К. Н. К. с вх. № 19973/18.03.3010 год. на въззивното определение на Софийски градски съд № 2904/ 22. 02. 2010 год., постановено по ч.гр.д. № 12091/2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: