О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
София, 19.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.03.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 910/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. П. П. от с. Б., община Т. против въззивно решение на Варненския апелативен съд № 109 от 10. 06. 2009 год., по в.т.д. № 107 / 2009 год., в частта му, с която е потвърдено решение на Търговищкия окръжен съд № 58 от 17.12.2008 год., по т.д. № 183/2008 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, като ищец, срещу ЗК”У” А. ,гр. София пряк иск, основан на чл.226 КЗ за разликата над 58 000 лв., до пълния размер на исковата сума от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинените и в резултат на настъпила от ПТП на 11.07 2007 год. по вина на водача на л.а.”М” с ДК № В* чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното ТД, смърт на сина и- Р. Х. И. , б.ж. на гр. Т..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- чл.52 ЗЗД, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по обусловилия крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и въведения със сочената разпоредба принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди е постановено в противоречие с трайната практиката на ВКС по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, според която в хипотезата на чл. 226, ал.1 КЗ средноаритметичната стойност на предложените от страните във водени помежду им преговори за спогодба суми е правно ирелевантна, а присъжданите при настъпила смърт на низходящ обезщетения са значително по- високи /около 100 000 лв./ от приетото по настоящето дело .
Като израз на визираното противоречие са цитирани следните актове на ВС и ВКС – ППВС № 4/68 год. и решения: № 489 /2007 год., по н.о. х.д № 149/2007 год. на І н.о.; № 410 / 2008 год., по н.о.х.д. № 392/2008 год. на ІІ-ро н.о. ; № 20/2009 год. по н. о.х.д. № 636 /2008 год. на ІІ-ро н. о. и № 187/2009 год., по н.о.х.д. № 124/ 2009 год. на ІІ-ро н.о..
Същевременно, според касатора, обстоятелството, че е налице тенденция за увеличаване размера на застрахователните обезщетения, определени по правилото на чл.52 ЗЗД в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента, съответстваща на възприетата в рамките на Европейския съюз практика, обуславя допускане на касационното обжалване и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с цел за уеднаквяване на съдебната практика, което е от своя страна е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна не депозирала отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на касатора и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за редовността и, касационното обжалване не следва да се допусне, поради следното:
За да постанови обжалваното решение Варненският апелативен съд е приел, че съобразно тежестта, характера и продължителността на понесените от ищцата болки и страдания, предизвикани от преждевременната и нелепа смърт на сина и- б.ж. на гр. Т., починал при процесното ПТП, справедливо по см. на чл.52 ЗЗД, във вр. с чл.226, ал.1 КЗ се явява обезщетението в присъдения, а не в претендирания от нея, в качеството и на увредено от деликта лице, размер.
При обосноваване на справедливия характер на определеното обезщетение въззивната инстанция е подложила на обсъждане фактическия и доказателствен материал по делото относно като релевантните за изхода на спора обстоятелствата – съществуващите силна обич, привързаност и разбирателство между ищцата и нейния син, моралната и материална подкрепа, която последният е оказвал на своята майка, емоционалната травма, нанесена на ищцата, както и остатъка от време, през което същата ще я следва и съществуващата икономическа ситуация в страната, към момента на определяне на необходимата за обезвреда сума.
Следователно от решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, като включващ се в предмета на спора и обусловил неговия краен правен резултат се явява значим по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК и дадените с т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснения, смисъл, с което главната предпоставка за допускане на касационно обжалване е осъществена.
По отношение на същия, обаче,визираните с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК критерии, допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационно обжалване, които освен това, изброени изчерпателно, но алтернативно от законодателя не биха могли да бъдат осъществени едновременно, не са налице.
Обстоятелството, че при определяне размера на дължимото от застрахователя по реда на чл.226, ал.1 КЗ обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди решаващият съд се е позовал на комплекса от обективно съществуващи показатели, всеки от които релевантен за действителните морални болки и страдания и целящ постигане, макар под формата на паричен еквивалент, на онази възможно най-висока степен на относителна компенсация на безспорно най- тежката загубата в живота на човек, произтекла от непозволено увреждане, в каквато насока всъщност са и дадените с цитираното ППВС № 1/68 год. задължителни за съдилищата в страната, указания, във вр. с тълкуването и приложението на чл.52 ЗЗД, изключва да бъде възприето за основателно твърдяното от касатора несъответствие, попадащо в обсега на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, а не в т.2 на чл.280, ал.1 ГПК..
Не е налице противоречие и между даденото от въззивния съд разрешение за понятието „справедливост” по вложения в чл.52 ЗЗД смисъл и възприетото в цитираните и приложени с касационната жалба съдебни актове на отделни състави на ВКС, НК.
При съобразяване на съдържащите се в ППВС № 4/68 год. задължителни за съдилищата в страната указания по приложението на чл.52 ЗЗД, вкл. относно примерните обективни обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в съответствие с въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, както е в разглеждания случай, присъденият в отделните съдебни спорове различен размер обезщетение за обезвреда не може да обоснове противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото конкретната сума всякога е обусловена от преценка на фактическия и доказателствен материал, съдържащ се в съответното дело, който несъмнено не е идентичен.
Що се касае до правилността на тази преценка, то тя подлежи на контрол от ВКС само в производството по чл.290 и сл. ГПК, поради което сама по себе си е правно ирелевантна за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост, като база за определяне на обезщетението за неимуществени вреди е ясна, то съществуването на задължителна за съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД – ППВС № 4/68 год., целяща именно точно и еднакво прилагане на закона в разглежданата хипотеза, на която самият касатор се позовава, е достатъчно, за да се отрече необходимостта от уеднаквяване практиката на съдилищата чрез допускане на касационната жалба до разглеждане по същество на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Отделен в тази вр. е въпросът, че доколкото общественото разбиране за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД на даден етап от развитие на обществото, е всякога детерминирано от икономическата конюнктура в съответната страна, то е обективно невъзможно да бъдат изравнени чрез уеднаквяване на съдебната практика по реда на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК застрахователните обезщетения, присъждани в Република България с тези, които се изплащат и съдебно определят в останалите държави-членки на ЕС, имащи съвсем различни икономически условия.
Водим от горното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на Д. П. П. от с. Б., община Т. с вх. № 3436 /27.07.2009 год. на въззивно решение на Варненския апелативен съд № 109 от 10. 06. 2009 год., по в. т.д. № 107/2009 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: