О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 807
София, 28.12.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 30.10. 2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 583/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. К. К. от гр. К. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 740 от 15.01.2009 год., постановено по в.гр.д. № 1063/2008 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост и алтернативно за неправилност на обжалваното решение, касационни основания по чл.281,т.2 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че доколкото към момента на предявяване на исковите претенции липсва законова забрана чрез отрицателен установителен иск да бъде установено наличие или липса на валидно възникнало членствено правоотношение в ТД, правно и структурно обособено в СД, то правният интерес на ищеца следва да бъде преценен с оглед на всички факти и обстоятелства, установени по делото и като не е съобразил горното въззивният съд е постановил порочен съдебен акт, който следва да бъде отменен, респ. обезсилен. Според касатора допълнителен аргумент в тази насока е извършеното с атакуваното по реда на чл.431, ал.2 ГПК/ отм./ регистърното решение, вписване по партидата на СД ”А” на нови обстоятелства- привидно, а не реално настъпили в правния мир- факт, който въззивният съд необосновано е игнорирал.
В депозираната след дадените му по реда на чл.285, ал.1 ГПК указания „коригираща касационна жалба”, имаща характер на изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, касаторът отново е възпроизвел оплакванията си за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, въведени със самата касационна жалба, които според него обосновават правен извод, „че решаването на настоящия правен спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК”.
Ответникът по касационната жалба – Й. В. , чрез процесуалния си представител адв. Т. М. САК, в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допустимостта на касационното обжалване, предвид идентичността в съдържанието на двете жалби- „касационна и коригираща касационна”, водещо до извод за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, предпоставките за допускане касационно обжалване в случая- отсъстват.
Създадената процесуалноправна уредба на факултативност на касационния контрол по действащия ГПК предпоставя разрешен с обжалваното въззивно решение конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право, който да е обусловил решаващите изводи на съда, а чрез тях и крайния правен резултат по делото и по отношение на който да е налице някой от критериите за селекция, въведени изчерпателно с т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставянето на този специфичен за разглежданото дело въпрос и основанието, налагащо провеждането на касационен контрол по реда на гл. ХХІІ ГПК над обжалваното въззивно решение, в което същият е бил предмет на обсъждане е възложено в тежест на касатора, като несъмнено при неяснота във формулировката му, той следва да бъде изведен от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, респ. от обстоятелствената част на касационната жалба при инкорпориране на същото в нея, но само доколкото по този начин не би било нарушено диспозитивното начало и принципа на равенството на страните в процеса.
В случая с обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд е обезсилил първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 158 от 27.05.2008 год., по т.д. № 292/2006 год., в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Р. К. К., в качеството и на неограничено отговорен съдружник в СД ”А”, със седалище гр. С. обективно съединени искове по чл.97, ал.1 ГПК/ отм./ за установяване липсата на съдружие по отношение на ответниците Й. В. Д. и Т. П. Ц. към 12.10.2004 год. и до датата на исковата молба- 30.06.2006 год., за признаване на установено, че същите до горепосочените дати не са придобивали качеството на съдружници и правомощия в СД ”А” и по чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на заявление за вписване на новонастъпили за СД ”А” обстоятелства, прието от Старозагорския окръжен съд на 08.10.2004 год., по ф.д. № 1584/91 год. и на всички приложени към горепосоченото ф.д. документи- молби до ОС на съдружниците на ответното СД, изходящи от Й. В. Д. и Т. П. Ц. за приемането им за съдружници, декларации на същите по чл.83 от ТЗ с дата 08.10.2004 год. и протокол от проведеното на 08.10.2004 год. ОС на съдружниците и е прекратил производството по делото в тази му част. Със същото решение е оставен в сила съдебния акт на Старозагорския окръжен съд в останалата му част, с която предявеният иск с правно основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./ – за прогласяване нищожността на регистърното решение на окръжен съд гр. С. № 3* от 12.10.2004 год. по ф.д. № 1584/91 год. е отхвърлен като неоснователен.
Крайния си правен извод за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове въззивният съд е обосновал с наличието на създадена от законодателя специална искова защита за решаване споровете между съдружници в ТД, изключваща наличието на правен интерес – положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, от предприетата от ищцата, в качеството и на съдружник в ответното СД защита, чрез общия установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК/ отм./.
Допълнително в тази вр. са изложени и съображения за отсъствието на правна възможност по реда на чл.26, ал.1 ЗЗД да бъде прогласена нищожността на документи, материализиращи едностранни лични волеизявления на една от страните, които не пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, като е направено разграничение с оспорване на истинността им в отделните разновидности, предприета в хода на съответното производство.
Следователно въвеждайки правилността на обжалваното решение като значим за изхода на спора въпрос на материалното и процесуално право, вкл. след дадените му по реда на чл.285, ал.1 ГПК указания, касаторът всъщност не е спазил основното изискване за допустимост на касационното обжалване – формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния резултат по делото.
Нещо повече, доколкото такъв въпрос не би могъл да бъде изведен и от съдържанието на т.нар. „коригираща касационна жалба”, депозирана като изложение по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК, нито от обстоятелствената част на самата касационна жалба, то отсъства и главната предпоставка за допускане на искания касационен контрол.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че касаторът не е аргументирал и визираното от него основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а бланкетно е възпроизвел текста на закона, което не е достатъчно, за да се приеме и наличието на твърдяната допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Единствено за прецизност в тази вр. следва единствено да се посочи, че доколкото нито правните норми на чл.97, ал.1 ГПК/ отм./ и на чл.431, ал.2 ГПК / отм./, нито тази на чл.26 ЗЗД, визирани в касационната жалба се нуждаят от тълкуване с оглед точното им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, то последното не е от значение и за развитие на правото по вложения от законодателя в т.3 на чл.280, ал.1 ГПК смисъл.
Що се касае до визираните оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, то дори и да са аргументирани подробно, което в случая не е налице по отношение на първото, са относими към касационните основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК, но са правно ирелевантни към основанията за касационно обжалване, императивно и изчерпателно въведени с чл.280, ал.1,т.1-т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски за настоящето производство, поради което такива не следва да се присъждат.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 740 от 15.01.2009 год., по в.гр.д. № 1063/2008 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: