О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
София, 16.04.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.01.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 796 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. за с. к. гр. С. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 98 от 02.06.2009 год., по в.гр.д. № 157/ 2009 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е отхвърлен като неоснователен, поради изтекла погасителна давност, предявеният от касатора, като ищец иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 539.67 щатски долара, представляваща неустойка за забава плащане цената по приватизационна продажба от 02. 08. 1999 год. за периода 25. 09.2004 год.- 12.06.2007 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалния закон, изразяващо в нередовност на разгледаната въззивна жалба и на материалноправните разпоредби на чл. 114, ал.4 ЗЗД и на чл.111,б.”б” ЗЗД, поради което се иска отмяната му.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Касаторът твърди, че произнасяйки се по основателността на въззивната жалба на ответника, без да остави същата без движение, за да бъде приложено евентуално даденото от страната пълномощно на процесуалния и представител, който я подписал от името на последната, въззивният съд всъщност е разрешил този основен и специфичен за конкретния правен спор въпрос на процесуалното право в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.4 на ТР № 1 /2000 год./ неправилно изписана 2001 год./ на ОСГК ВКС.
Същевременно, според изложеното, съществуващото в практиката на съдилищата противоречие по отношение на обусловилия крайния изход от спора въпрос на материалното право- за началния момент на давностния срок за вземане за неустойка при договорено разсрочено плащане цената при приватизационна продажба, произтичащо от даденото различно разрешение по приложението на чл.114, ал.4 ЗЗД/ ДВ.бр.12/93 год./ спрямо възприетото в решение № 79/ 31.03.2006 год. по т.д. № 557/2005 год. на ВКС, обосновава и наличие на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК не е взела становище по същата.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса, срещу подлежащ на касационен к. съдебен акт и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решени е отменено първоинстанционното решение на Хасковския окръжен съд, в частта му, с която е осъден търговеца ТД”С”ООД, гр. Х. да заплати на настоящия касатор- А. за с. к. , гр. С., като ищец, сумата 6 539.67 щатски долара, представляваща договорна неустойка за забава по приватизационна продажба на обект ”Ф” в гр. Х. част от имуществото на „Б” ЕАД, гр. С. и предявеният на основание чл.92, ал.1 ЗЗД иск е отхвърлен, поради основателност на заявеното от ответника правопогасяващо възражение за давност.
Преценявайки събраните по делото доказателства и съдържащите се в сключения между страните приватизационен договор въззивната инстанция е счела, че доколкото в случая е налице нищожност на клаузата за разсрочено плащане покупната цена на имота, поради противоречието и с императивната разпоредба на чл.25, ал.3,т.5 и ал.4 от ЗППДОбП/ отм./ и тя по силата на чл.26, ал.4 ЗЗД е заместена от повелителната норма на закона за заплащане цялата цена към момента на сключване на сделката, то дължимият остатък от същата е бил изискуем на 02.08.1999 год., след която дата длъжникът е изпаднал в забава.
Или, съпоставени датата на изпълнение задължението на купувача , моментът на осъщественото от ответника окончателно заплащане на същата – 18.03.2002 год. и клаузата на чл. 13.1 от договора, според която при забавено плащане на дължимата покупна цена купувачът дължи неустойка в размер на 0.06% дневно за всеки ден забава върху размера на разсроченото плащане, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се налага правен извод , че към датата на исковата молба – 25. 09. 2007год., претендираното от ищеца вземане е погасено по давност по правилото на чл.111, б.”б” ЗЗД.
Следователно от съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд, изложени в обжалвания съдебен акт следва, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на факултативен касационен контрол.
По отношение на същия, обаче, визираното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено.
Даденото от въззивния съд разрешение, свързано всъщност с приложението на чл.114, ал.4 ЗЗД и чл.111,б.”б” ЗЗД, според което началният момент на давностния срок при искове за неустойка за забава е последният ден, за който тя се начислява, т.е. моментът на неизпълнение на конкретното определено по дата задължение – в случая плащането на дължимия по договора остатък от цената, е в пълно съгласие с трайно установената практика на съдилищата относно начина на определяне началния срок на договорната неустойка за забава и нейното изчисление, когато тя е по дневна.
В този именно смисъл е и застъпеното от решаващия съд становище в цитираното от касатора решение на ВКС № 79/ 2006 год., по т.д. № 557/2005 год.
Допълнителен аргумент в тази насока е, че доколкото в разглежданата хипотеза изискуемостта и начина на изчисление на договорната неустойка са аналогични на изискуемостта на начина на изчисление на обезщетението за забава по чл. 86, ал.1 ЗЗД, то по този въпрос има създадена по реда на действащия ГПК задължителна съдебна практика – решение № 24 от 17.02.2009 год. по т.д. № 574/2008 год. на ВКС, І – т.о., с която въззивното решение е съобразено.
Следователно, както това е прието и в определение № 447/2009 год., по т.д. № 336/2009 год., дори и да е съществувало противоречие в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК до датата на произнасяне на горепосоченото служебно известно на настоящия съдебен състав решение, то обстоятелството, че е преодоляно изключва наличието на допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Неоснователно е и позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът за редовността на въззивната жалба наистина е значим правен въпрос, но освен, че той не е специфичен за конкретния правен спор, не и е разрешен от Пловдивския апелативен съд в противоречие с дадените в т.4 на ТР № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС/ неправилно посочена 2001 год./ задължителни за съдилищата указания.
При наличието на надлежно учредена от ответника ТД ”С” ООД, гр. Х. представителна власт по пълномощие на адв. Д до приключване на процесния спор във всички инстанции с изрично пълномощно – приложено на л.26 от първоинстанционното гр. д. № 162/07 год. на ХОС /, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, който всъщност се свежда да възможността дали да бъде възприета за редовна подписана от а. , без приложено към въззивната жалба пълномощно от страната- въззивник, се оказва вън от приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че евентуално допуснатото от решаващата инстанция конкретно нарушение на процесуалния закон, явяващо се основание за касация на обжалвания съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК, само по себе си не би могло да обуслови и допускане на касационно обжалване, както неправилно счита касаторът.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 98 от 02.06.2009 год., по в. гр.д. № 157/ 2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: