3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 91
София, 24.01.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 814/2009 година
Производство по чл. 274, ал. 2 във вр. с ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Д. за медико-соц;иални грижи за деца А. А.”,[населено място] срещу определение № 995 от 15.09.2009 г. по гр.д.№ 212/2009 г. на П. окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател по чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) за присъждане на разликата между направените и присъдените му с решението разноски за възнаграждение на процесуалния му представител по три договора за правна защита и съдействие по гр.д.№ 40/2006 г. на Районен съд-Пазарджик и по в.гр.д.№ 792/2007 г. и в.гр.д.№ 212/2009 г. на П. окръжен съд.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е постановено в нарушение на процесуалния закон и иска отмяната му като неправилно.
Ответникът по частната жалба [фирма] не е изразил становище по основателността й по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ т.о. като взе предвид изложените оплаквания и данните по делото, намира жалбата за допустима, като подадена в срок от надлежна страна и насочена против акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което и допустимостта на касационното обжалване не е обусловена от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приложими в хипотезата на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С обжалваното определение отказът да измени решението си в частта за разноските съдът аргументирал с липсата на доказателства за заплащане на разликите между договорените между молителя и процесуалния му представител адв.М. адвокатски възнаграждения и реално платените такива. Изявлението на последния, че реално е получил остатъка според съда не е достатъчно, за да се приеме, че плащането е извършено предвид установената с чл.36 от Закона за адвокатурата и чл.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения писмена форма на договора, с който се определя възнаграждението на адвоката.
Определението е законосъобразно.
Константна е съдебната практика по въпроса, че условие за присъждане на адвокатско възнаграждение е представянето на доказателства – договор за правна помощ, съдържащ и разписка за плащането; изрична разписка; фактура; документ за банков превод за действителното му изплащане от страната на процесуалния й представител, а не само уговарянето му по размер. Това разбиране се основава на нормата на чл.64 ГПК (отм.), аналогична на тази на чл.78 от сега действащия ГПК, според която съдът се произнася по отговорността за разноските само когато такива реално са били направени по делото. Именно с тази практика се е съобразил съдът при постановяване на определението си по чл.192, ал.4 ГПК (отм.), което следва да се остави в сила поради отсъствието на наведените от частния жалбоподател отменителни основания.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 995 от 15.09.2009 г. по гр.д.№ 212/2009 г. на П. окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: