3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
София, 02.12. 2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 12.11.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
М. СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 385 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „О. ох. фирма” Е., със седалище гр.В. против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 26 от 22.01.2010 год., по в. т. д. № 1472/ 2009 год., с което е потвърдено решение на Варненския районен съд № 3036/19.10.2009 год., по гр.д.№ 5117/2009 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу Община Варна иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 9338.88 лв., представляваща неплатено възнаграждение по устен договор за невъоръжена физическа охрана в периода 01.08.2007 год.- 13.09.2007 год. на обекти: „Общински спортен комплекс” в П. парк; „Административна сграда – район П.”; ” Подлези на територията на Община В.” с мобилни групи- „Ц. подлез”; „С. комплекс – П.”; ”Гребна база- А.”; ”Плувен басейн -П.”; „СУПЦІ Д-р А. Ж.”.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, твърдейки, че „по идентични с разгледания от ВОС казуси, т.е.имащи идентичен спорен предмет, са постановени противоположни на обжалваното решение, съдебни актове на различни по степен съдилища: № 937/2009 год., по гр.д.№ 6118/ год. на Варненския районен съд; № 640/2009 год., по гр.д.№ 8020/ 2008 год. на В.; на Софийски апелативен съд от 15.05.2006 год., по гр.д.№ 1989/2004 год.; № 50/2005 год., по в.гр.д.№ 597/2004 год. на В. апелативен съд и № 69/2004 год., по гр.д.№ 647/2003 год. на ВКС, ТК, обуславящи противоречие в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда н чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допустимостта на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените от касатора касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но не е налице основание за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Създадената с действащия ГПК процесуалноправна уредба на касационното обжалване като факултативно, предпоставя произнасяне от въззивния съд по специфичен въпрос на материалното и/ или процесуално право, който включващ се в предмета на конкретното дело да е обусловил крайния му правен резултат, като по отношение на същия следва да е налице и някое от изчерпателно изброените от законодателя алтернативни основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
С нормата на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, както е разяснено и с т.1 на ТР № 1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, законодателят пък е възложил в изключителна тежест на касатора да обоснове и да докаже наличието на предпоставките за достъп до касационен контрол.
Следователно обстоятелството, че в случая касаторът не формулирал
конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който явяващ се от значение за изхода от възникналия правен спор да е разрешаван противоречиво в практиката на съдилищата обуславя правен извод за липсата на основната, главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Дори, обаче, да се приеме, че изведен при спазване на диспозитивното начало, от твърденията в касационната жалба, този въпрос се свежда до възможността в хипотезата на осъществени от името на Общината правни действия без надлежно учредена представителна власт за осъществилото ги лице, приложение да намери законовото правило на чл.301 ТЗ, то той макар и да попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, предвид решаващите мотиви на въззивния съд, отсъства основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Посочените и представени към касационната жалба решения на Варненския районен съд, в които горепосоченият материалноправен въпрос е получил различно от възприетото с обжалвания въззивен съдебен акт разрешение са без заверка да са влезли в сила, поради което те обективно не се включват в създадената съдебна практика по приложението на чл.301 ТЗ – арг. от т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В останалите цитирани съдебни решения – на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 1989/2004 год., на В. апелативен съд по в. гр.д.№ 597/2004 год. и на ВКС,ТК по гр.д.№ 69/2004 год. въпросът за приложението на чл.301 ТЗ в разглежданата хипотеза на сключен без представителна власт договор от името на ЮЛ – Община не е бил предмет на обсъждане, поради което същите се явяват неотносими.
Всъщност за пълнота на изложението следва да се посочи, че доколкото чрез така наведените доводи касаторът оспорва правилността на фактическите и правни изводи на решаващата инстанция, които са изградени в резултат на конкретната преценка на събрания по делото и относим към спора доказателствен материал, то той е допуснал неоправдано от закона смесване между основанията за достъп до факултативен касационен контрол с тези за касиране на решението, а това изключва допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество, поради невъзможността за обсъждането им в производството по чл.288 ГПК.
Водим от горното настоящият състав на второ търговско отделение на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд № 26 от 22.01.2010 год., по в. т. д. № 1472/ 2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: