7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
С., 16.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.06.2011година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1046/2010 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Бургаския окръжен съд № ІІІ-97 от 16.07.2010 год., по в.гр.д.№ 340/2010 год., с което е потвърдено решението на Бургаския районен съд № 1590/29.12.2009 год., по гр.д.№ 318/ 2009 год. и по предявените в обективно кумулативно съединяване искове, основани на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД и на чл. 92, ал.1 ЗЗД е осъден касатора, като ответник, да заплати на [фирма], [населено място] сумата 9 380.65 лв., представляваща неизплатен остатък от възнаграждение по договор за изпълнение на СМР, обективирани в 9 бр. конкретни фактури и сумата 17 222.61 лв., неустойка за забава в плащането на главниците, като в тежест на жалбоподателя са възложени и направените от ищеца деловодните разноски за двете инстанции от 5 400 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.
Касаторът твърди, че когато окончателното възнаграждение е договорено като дължимо едва след приемане на изработеното, както е в конкретния случай, а такива доказателства по делото отсъстват, то главните искове са преждевременно заявени и следователно- недопустими. С лишения от основание в доказателствения материал извод, че осчетоводявайки процесните фактури възложителят е осъществил и приемане на престирания от изпълнителя трудов резултат, независимо от отсъствие на двустранно подписани протоколи, е обоснован втория въведения от страната довод за недопустимост, определен като произнасяне ”свръх петитум”, т.е. извън търсената от ищеца защита.
Допълнително в тази вр. са наведени и доводи за погасяване главните и акцесорни вземания на ищеца по давност.
Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и на осн. чл. 281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Анализирайки законосъобразността и съответствието на изградените от въззивния съд фактически и правни изводи със събрания по делото доказателствен материал, касаторът поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за крайния правен резултат въпроси на материалното и процесуално право, които е въвел „тестово”, групирайки ги в три групи, според приложимия към тях критерий за селекция, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, разрешават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Уточнени и обобщени от касационната инстанция, съобразно постановките на т.1 на ТР № 1 / 19.02.2010 год., тези въпроси са: 1.материалноправни – свързани: а./ с изпълнението на договора за изработка; б./ с приемане на изработеното от възложителя, вкл. в хипотезата на специален вид строителни работи и в./ с приложението на чл.20а ЗЗД 2. процесуалноправни : а.а./ за съдържанието на въззивното решение; бб. за доказателственото значение на съставените данъчни фактури и на счетоводните записвания, когато счетоводните книги на търговеца са редовно водени и в.в. за характера и правните последици на надлежното осчетоводяване от възложителя на фактурите, в които изработеното е обективирано и извършеното по тях частично плащане, когато липсват двустранно подписани протоколи, определени от съконтрахентите, като доказателствена форма за приемане дължимата от изпълнителя престация.
Като израз на твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът е посочил ППВС № 1/1953 год.; а противоречивата практика на съдилищата по т.2 на чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обосновал с решения на ВКС: № 586/2008 год., по т.д.№ 282 / 2008 год. на І-во т.о.; от 05.03.3004 год., по гр.д.№ 808/2003 год. на І-во т.о.; № 1661/99 год., по гр.д.№ 972/99 год. на V.то г.о.; № 230/2000 год. , по гр.д.№ 1286/99 год.; № 111/ 2004 год., по гр.д.№ 1431/2003 год. на ІІ-ро т.о.; № 413/2005 год., по т.д. № 964/2004 год.на ТК; № 578/2008 год., по т.д.№ 338/2008 год. на І-во т.о. и решение № 1100/2003 год., по т. д. № 1876/2002 год. на V-то г.о..
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано със специалния характер на предмета на договорената изработка, за който нормативно е предвиден ред за проектиране, изпълнение, контрол и приемане – Наредба № 2/2008 год. за проектиране, изпълнение, контрол и приемане на хидроизолации и хидроизолационни системи на сгради и съоръжения /ДВ бр.89/2008 год./ и необходимостта от преодоляване на съществуващата по въпроса за приемане на изработеното, когато то е специфично по вид, противоречива регламентация.
Ответната по касационната жалба страна не е депозирала отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивно решение, поради което е процесуално допустима.
За да уважи предявените срещу касатора обективно съединени искове – главен по чл.266, ал.1 ЗЗД и акцесорен по чл.92, ал.1 ЗЗД, Бургаският окръжен съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е счел за установено наличието на трайни търговски отношения между страните, породени от валидно сключени помежду им четири договора, с предмет – доставка и монтаж на битумна хидроизолация за обекти на възложителя в к.к.”П.” и в к.к „Слънчев бряг и прието по тях, без възражение от възложителя, изпълнение на изработеното, но неплатен остатък от уговореното възнаграждение, престирано в по- голямата си част авансово .
При обосноваване на изградения правен извод за осъществено от възложителя приемане на извършената работа, обуславящо изискуемост на остатъка от дължимото на изпълнителя възнаграждение, решаващият съд се е позовал на нейното фактическо предаване във властта на ответника, като и на мълчаливо изразеното от същия, чрез предприетите конклудентни действия – осчетоводяване на издадените данъчни фактури и частично плащане на материализираните в тях суми, съгласие за съответствието и на договореното. Затова и при отсъствието на ангажирани в хода на делото доказателства за скрити недостатъци и изрично изразено несъгласие на поръчващия с престирания трудов резултат при неговото приемане, БОС е отрекъл и основателността на направеното от последния съдебно възражение за прихващане.
Позовавайки се на въведената с чл.301 ТЗ презумпция и на призната с чл.55 ТЗ доказателствена сила на редовно водените счетоводните записвания, в които данните от процесните фактури са материализирани, като ирелевантно за крайния правен резултат по делото е преценено и предприетото от страна на ответника оспорване автентичността на същите, като допълнителната аргументация е основана и на презумпцията на чл.301 ТЗ.
С оглед изхода на спора по главния иск за основателна е счетена и акцесорната искова претенция, като въз основа на извършената съпоставка между изискуемостта на отделните вземания, според приложените счетоводни документи и датата на исковата молба, решаващият съд е отрекъл и въведеното в тази вр. от ответната по спора страна правопогасяващо възражение за давност, основано на чл. 111, б. ”б” ЗЗД.
Следователно решаващите мотив в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че значимият материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, е този за приемане на изработеното от възложителя по см. на чл.264 ЗЗД, а процесуалноправни – за доказателственото значение на счетоводните записвания, когато счетоводните книги на търговеца са редовно водени. Въведени същите от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, обуславят наличие на основната предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на нито един от тях, обаче, не е осъществен поддържания критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, единствено относим към последните, според обстоятелствената част на изложението на жалбоподателя, поради следното:
Соченият селективен критерий, както е прието и в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, има предвид хипотезата, когато идентичен с разрешения в обжалвания съдебен акт материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, е получил различно от възприетото от въззивния съд разрешение в практиката на съдилищата, като несъответствието трябва да е обусловено не от преценката на различните факти и доказателства по отделните дела, а от различното тълкуване на закона, какъвто не е разглежданият случай.
Изводът на БОС за осъществено от възложителя приемане на работата на чл.264, ал.2 ЗЗД, е изграден въз основа на конкретните факти и доказателства по делото, които са различни от съдържащите се в цитираните влезли в сила решения на ВКС обстоятелства и доказателствени средства, подложени на преценка, а това само по себе си изключва постановеният различен правен резултат по делата, да е израз на твърдяното противоречие – породено от различно тълкуване на приложимата правна норма.
Всъщност, от цялостното съдържание на изложението на касатора, по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и наведените доводи във вр. с поставените, като обуславящи крайния изход на разгледания от БОС правен спор, въпроси на материалното и процесуално право, според които „противоречието е налице, поради неустановено по никакъв начин по делото извършване и завършване на поръчаната работа, съобразно договореното, или поради несъобразяване на другите обстоятелства по делото и пр.” сочат на недопустимо от процесуалния закон отъждествяване на пороците, водещи до касиране на обжалвания съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК с предпоставките за допускане на касационното обжалване, което възпрепятства и разглеждането им по реда на чл.288 ГПК.
Само за прецизност в тази вр. е необходимо да се посочи, че възприетото от въззивния съд разбиране относно елементите от фактическия състав на чл.264, ал.2 ЗЗД, обосновани с реалното предаване на изработеното на възложителя и придружаващото го мълчаливо, обективирано в поредица конклудентни действия, вкл. частично плащане по издадените в тази вр. фактури, изявление на последния, че одобрява същото, като отговарящо на възложеното, не е в отклонение на трайната съдебна практика, изразена и в цитираните решения на ВКС, че приемане по смисъла на чл.264, ал.2 ЗЗД означава, както фактическо връчване на готовия трудов резултат на поръчващия, така и одобрението на същия – изрично или мълчаливо, изявление, че счита престацията на изпълнителя за съответстваща на уговорената с договора.
Не се явява в несъответствие със съдебна практика, обективирана в приложените решения и възприетото от въззивния съд по приложението на чл.55 ТЗ. Доказателствена сила на редовно водените счетоводни записвания, предвид тяхната правна характеристика на частни свидетелстващи документи, според трайно установената практика на съдилищата, всякога се преценява от съда по вътрешно убеждение, въз основа на всички конкретни обстоятелства, по делото.
Следователно доколкото подлежащите на преценка в тази вр. обстоятелства в разглежданото от БОС дело са напълно различни от обсъдените в приложеното решение № 413/2005 год., по т.д.№ 964/ 2004 год. на ТК на ВКС, то различният краен правен резултат отново е ирелевантен за въведеното с т.2 на чл.280, ал.1 ГПК противоречие.
В този смисъл съпоставимостта, която поддържаният критерий за селекция изисква, в хипотезата на чл.55 ТЗ е възможна единствено с оглед приемане на редовно водените търговските/счетоводните/ книги и записванията в тях като доказателство, за установяване на търговска сделка и изпълнението по нея, когато страните по спора са търговци.
Или обстоятелството, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е позовал на същите и е обсъдил тяхното доказателствено значение за конкретния правен спор, съобразявайки останалия доказателствен материал по делото, означава, че напълно се е съобразил с възприетото в решение № 413/2005 год., по т.д.№ 964/ 2004 год. на ТК на ВКС, разбиране относно правната характеристика на редовно водените търговски книги и записвания, на частни свидетелстващи документи с доказателствена сила, нямаща разпореден от закона обвързващ съда характер.
Що се отнася до обосноваността на изводите на въззивния съд и процесуалната законосъобразност на извършената преценка на доказателствения материал, в който контекст са и поставените от касатора въпроси, то те касаят правилността на обжалвания съдебен акт, поради което, както се посочи и по- горе, поради неотносимостта им към основанията за достъп до ф а к у л т а т и в е н касационен контрол, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Останалите правни въпроси, доколкото може да се приеме, че са поставени от касатора, са важни, но с оглед установената от въззивния съд фактическа обстановка по делото и направените въз основа на нея правни изводи, не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което са ирелевантни в настоящето производство.
Не подлежи на обсъждане, като относимо, но към материалноправен въпрос, непопадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен остава въпросът,че аргументацията му не е съобразена по същество с разясненията по т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, макар и формално последните да са възпроизведени от касатора.
Освен, че противоречивата регламентация на реда за приемане на конкретния трудов резултат, явно съдържаща се в различни по вид и степен нормативни актове, не подлежи на преодоляване по реда на касационния контрол, с оглед възложените на ВКС конституционни правомощия, то сама по себе си спецификата на същия, с оглед вида на конкретно възложената работа, не обуславя различно тълкуване на вложения от законодателя смисъл в понятието „приемане на работата” по чл.264, ал.2 ЗЗД. През каквито и отделни етапи да е необходимо да преминат действията на изпълнителя насочени към предоставяне на изработеното във фактическата власт на възложителя, то реалното и приемане от последния и заявеното изрично или мълчаливо съгласие, че съответства на това, което е поръчал, винаги се обхващат фактическият състав на приемането, като негови елементи.
Неоснователно, предвид наведените от страната доводи, с които същото е обосновано е и твърдението за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Въпросите за изискуемостта на вземането за възнаграждение, с оглед приетата от възложителя работа и за изтеклата погасителна давност, касаят основателността на предявената искова претенция, а не допустимостта и, както се приема в трайно непротиворечивата и последователна съдебна практика, съобразена от БОС.
Доколкото напълно лишено от основание, предвид изложените в исковата молба факти и обстоятелства, на които главната искова претенция се основа и заявен петитум и поради това правно неиздържано, е и твърдението на касатора за произнасяне от въззивната инстанция „свръх петитум”, т.е. извън търсената от ищеца по вид и обем правна защита, то отсъстват предпоставките на закона, налагащи задължително допускане на касационното обжалване, според задължителните указания по т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № ІІІ-97 от 16.07.2010 год., по в.гр.д.№ 340/ 2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: