4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
София, 05.10.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.09.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 216/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. И. С. от гр.София против въззивното решение на Софийски градски съд от 17. 12. 2009 год., по в.гр.д.№ 3318/2009 год., в частта, с която е оставено в сила решението на СРС от 27.01.2009 год., по гр.д.№ 9003/ 2007 год. и са уважени предявените „ДЗИ- ОБЩО З.” АД, срещу касатора, като ответник, обективно съединени искове по чл.81 ЗЗ/ отм./, във вр. с чл.35, т.2, пр.1 от Наредба № 18 от 10.11.2004 год. за задължителното застраховане за сумата 8715.37 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение за възстановяване причинени на трето лице имуществени вреди и по чл.86, ал.1 ЗЗД за 1577.13 лв., обезщетение за забава за периода 03. 02. 2006 год. – 23.04.2007 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле основано на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с твърдение, че разрешеният от въззивния съд въпрос на материалното право, обусловил крайния правен резултат по делото – дали при неизпълнение от застрахователя на конкретни регламентирани от закона или поети със сключения застрахователен договор задължения, регресният иск на последния срещу виновния водач на м.п.с. би бил основателен, поради непълнота и недостатъчна яснота в законовата уредба, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Същевременно според касатора, доколкото в съдебната практика въобще отсъства и произнасяне относно характера на нормата на чл.29, ал.1 от Наредба № 18 за задължителното застраховане от 10.11.2004 год. и на сходни с нея правни норми, които възприети като императивни биха довели до неблагоприятни за застрахователя правни последици, то и по отношение на този въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК визираният по- горе критерий за селекция също намира приложение.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания, излагайки доводи за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и за съобразяване на изградените от въззивния съд правни и фактически изводи в обжалвания съдебен акт със закона и доказателствения материал по делото.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт е процесуално допустима.
За да уважи предявения срещу настоящия касатор в обективно кумулативно съединяване регресен иск по чл.81 ЗЗ/ отм./, във вр. с чл. чл. 35, т.2, пр.1 от Наредба № 18 от 10.11.2004 год. за задължителното застраховане до размера на присъдената сума Софийски градски съд е възприел за основани на доказателствения материал изводите на СРС, че в случая предпоставките на закона за успешно упражняване регресното право на застрахователя срещу застрахования, са налице.
Обстоятелството, че предизвиканото на 30. 01. 2005 год. ПТП е изцяло по вина настоящия касатор С. С., който като водач на м.п.с. безспорно е управлявал л.а.” Д. Рейсер” с рег.№ С 05-79 ТР след употреба на алкохол над допустимото от закона количество, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт обосновава правен извод, че в случая застрахователят на гражданската отговорност на деликвента, поради поведението на застрахования е освободен от задължението си спрямо него.
Следователно осъщественото от „ДЗИ- ОБЩО З.” АД престиране на изплатеното от застрахователя на увреденото лице – „А. Б.” АД на собственика на увредения л.а. „П. Л.” ООД застрахователно обезщетение по валидна застраховка „автокаско”, сключена помежду им се явява изпълнение на чуждо задължение и доколкото основанието за извършеното плащане в разглежданата хипотеза произтича от закона, а не от договора за застраховка „Гражданска отговорност”, то платецът разполага с правото на регрес, суброгирайки се в правата на пострадалия от деликта- арг. от чл.35, т.2 от наредба № 18 /10.11.2004 год. за задължителното застраховане/ отм./.
Като ирелевантно за отговорността на застрахователя в разглежданата хипотеза въззивният съд е отрекъл възражението на ответника за неизпълнен от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” договор, поради неспазване изискването на чл. 29, ал.1 от Наредба № 18 /2004 год. за задължителното застраховане/ отм./.
Счетено е, че макар и нормата на чл.29, ал.1 от цитираната по- горе Наредба да въвежда изрично задължение на застрахователя на гражданската отговорност на деликвента, свързано с установяване характера и вида на причинената от последния имуществена вреда на пострадалото трето лице, то неизпълнението му, само по себе си, поради настъпилата по силата на закона промяна в основанието за извършеното плащане и правната същност на регресното право на застрахователя не може да обуслови автоматичното отпадане отговорността на застрахования, увеличил умишлено риска в степен, за която застрахователят изрично е отказал да носи отговорност, щом отсъстват доказателства от същото да са произтекли неблагоприятни за деликвента правни последици, т.е. до различна от действителната оценка на щетата.
Затова, съобразявайки изложеното, след обстойна преценка на доказателствения материал, вкл. заключението на изслушаната тройна съдебно –техническа експертиза, според която причинените вреди на л.а., собственост на третото лице съответстват изцяло на механизма на настъпилото ПТП, като техният вид и характер е в пряка и непосредствена връзка със същия решаващият съд е уважил изцяло регресният иск на застрахователя на гражданската отговорност на деликвента за възстановяване на заплатеното от него на застрахователя на пострадалия обезщетение.
Следователно от решаващите мотиви на обжалваното решение се налага правен извод, че поставените от касатора въпроси на материалното право, като значими за крайния изход на делото и обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за достъп до факултативен касационен контрол.
По отношение на същите, обаче, не е осъществено допълнителното основание- визираният селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че нормата на чл.29, ал.1 от Наредба № 18 от 10.11.2004 год. за задължителното застраховане/ отм./, при действието на която е осъществен покритият от застрахователя на гражданската отговорност на деликвента риск, е ясна и не се нуждае от корективно тълкуване, както неоснователно се поддържа от касатора, то по въобще въпросите за регресното право на застрахователя по имуществена застраховка ”Гражданска отговорност” на виновния водач на м.п.с., причинил ПТП след употреба на алкохол, какъвто е и този свързан с изпълнението на конкретно негово задължение по установяване вида и характера на увреждането на третото лице, съществува трайно установена съдебна практика.
Обстоятелството, че необходимост от нейната промяна не само не въведено от страната, но и обективно не се налага, за да бъде възприето различно спрямо даденото със същата разрешение на горепосочените правни въпроси, с което въззивният съд изцяло се е съобразил,изключва основателността на твърдяното в касационната жалба и изложението към нея допълнително основание- критерият за селектиране на касационните жалби по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в посочения от законодателя смисъл и дадените в тази вр. с т.4 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год., задължителни за съдилищата в страната разяснения.
Водим от горното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 17.12.2009 год., постановено по гр.д.№ 3318 / 2009 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: