6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 798
София, 20.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.09.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията
т.дело № 200 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Г. И. от гр. С. против въззивното решение на Софийски градски съд № 263 от 22.12.2008 год., по гр.д.№ 3596/2007 год., поправено с решение от 30. 06. 2009 год., с което са отменени постановените от Софийски районен съд решения – от 26.10.2006 год. и от 01.06.2007 год., двете по гр.д.№ 2008/2006 год. и при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е осъден кастора, в качеството му на ответник по предявените обективно съединени искове по чл.92, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати на С. ОБЩИНА сумите: 7500 лв., неосъществени инвестиции за първи подетап, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 24.01.2006 год. до окончателното и изплащане, 500 лв.- неизвършени инвестиции до края на 2005 год., ведно със законната лихва върху същата, считано от 19.04.2006 год.; 65. 52 лв.- за невъвеждане на обекта в експлоатация за периода 26.01.2005 год.- 30.06.2005 год., ведно със законната лихва от 24.01.2006 год., а за периода 01.07.2005 год.- 31. 12. 2005 год.- 77.28 лв., заедно със законната лихва от 19.04.2006 год.; 10 925 лв. – за неразкрити 2 бр. работни места за периода 26.01.2005 год. – 31.12.2005 год.; 150 лв. – обезщетение за забава.
В останалата част, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на СРС, въззивното решение е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила- чл.192, ал.2 ГПК/ отм./, чл.133 ГПК/ отм./ и чл.154 ГПК/ отм./ и на материалния закон- чл. 92, ал.1 ЗЗД, поради което се иска отмяната му.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Твърдението на касатора е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилия крайния правен резултат по делото и включващ се в предмета на спора специфичен за същия материалноправен въпрос- възникнало ли е задължение за ответника за разкриване и поддържане на 2 работни места в обекта и дължи ли неустойка за неизпълнение на това задължение, противоречи на възприетото от Софийски градски съд в решение от 09.07.2009 год., по в.гр.д.№ 527/2008 год., касаещо изпълнението на процесния приватизационен договор № 257-02/ 30. 06. 2004 год., но за следващ период.
Същевременно, позовавйки се на приетата от въззивния съд недопустимост на свидетелските показания за установяване на обстоятелства, различни от отразените в подписан от страните частен свидетелстващ документ /приемо – предавателен протокол/, когато същият е бил оспорен относно истинността на отразените в него обстоятелства, както и на приета неприложимост на процесуалното правило на чл.154 ГПК / отм./ към този частен документ, съответстващи на възприетото в съдебна практика на ВКС абсолютизиране значението на извънсъдебното писмено признание, касаторът обосновава касационното обжалване и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Аргументът му е, че с оглед изложените в тази вр. обстоятелства е налице необходимост да бъде променена тази погрешна съдебна практика, като израз на която е цитирано решение № 72/ 05.04.2004 год., по гр.д.№ 2645 /2002 год. на ІV-то г.о. на ВКС.
С оглед дадените му по реда на чл.285, ал.1 ГПК, във вр. с чл.284, ал.3, т.1 ГПК указания по отношение предприетото касационно обжалване на въззивно решение на СГС от 30.06.2009 год., по в.гр.д.№ 3596/2007 год., постановено по реда на чл.192, ал.2 ГПК/ отм./, касаторът е основал касационното обжалване на същото с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдейки, че даденото от решаващата инстанция разрешение на значимия за изхода на подадената от ответника молба за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивния съдебен акт по делото процесуалноправен въпрос – при отсъствие на противоречие между мотивите и диспозитива на постановеното въззивно решение относно изразената от решаващия съд воля, налице ли са условията на чл.192, ал.2 ГПК/ отм./ е в противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 246 от 17.04.2003 год., по гр.д.№ 684/2002 год. на І-во г.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените от касатора отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационен контрол е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение по предявените обективно съединени искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че при така събраните по делото доказателства и въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест в процеса е установено твърдяното в исковата молба договорно неизпълнение на поетото от ответника с договор от 30.06.2004 год. за приватизационна продажба на обществена тоалетна, находяща се в градинката пред църква „С. Н.” задължение по т.8.4 – за разкриване и поддържане в продължение на 10 години, считано от датата на въвеждане обекта в експлоатация на две работни места по трудов договор и по т.8.3 – за извършване на инвестиции в общ размер от 8 000 лв. до края на 2005 год., поради което е налице основание за ангажиране договорната му отговорност за обезвреда, съобразно неустоечната клауза на т.12.1, възлизаща по заключението на в.л. на присъдената сума.
При обосноваване на крайния си правен извод решаващата инстанция се е позовала на неуспешно проведеното от ответника оспорване на приложеното по делото писмено доказателство – двустранно подписан от съконтрхентите приемо – предавателен протокол, явяващ се частен свидетелстващ документ за предаване владението на процесния обект на купувача, като е отрекла и допустимостта на поисканите от ответника гласни доказателства за опровергаване на съдържанието му са недопустими, съгласно чл.133, ал.1, б.”е” ГПК/ отм./.
Следователно от решаващите мотиви на обжалваното решение се налага правен извод, че първият от поставените от касатора въпроси е фактически, а не материалноправен, поради което и с оглед дадените с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната указания относно основната предпоставка за достъп до касационен контрол, не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Или в случая, всъщност касатора оспорва правилността на изградените фактически и правни изводи на решаващата инстанция относно длъжниковото неизпълнение, които са в резултат на конкретната преценка на събрания по делото и относим към спора доказателствен материал и която дори и да е неправилна не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК за селекция на касационните жалби, въз основа на строго формалните критерии, въведени от законодателя при създадения с действащия ГПК факултативен касационен контрол.
Що се отнася до формулираните процесуалноправни въпроси, свързани всъщност с приложението на чл.154 ГПК/ отм./ и допустимите доказателствени средства за оспорване на изходящ от страната частен документ, то доколкото въз основа на събрания по делото доказателствен материал и неговата преценка съдът обосновава решаващите си правни изводи относно основателността на предявените искове, то тези въпроси са обуславящи за крайния изход на делото, поради което се явяват значими по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл.
Те, обаче, не са разрешени в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в цитираното от касатора решение № 72/ 2004 год., по гр.д.№ 2645/2002 год. на І.-то г.о. на ВКС, според което, частен писмен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за издателя му факти се ползва с материална доказателствена сила.
Именно съобразявайки правната характеристика на приложения по делото двустранно подписан приемо – предавателен протокол на частен свидетелстващ документ и удостоверените с него факти, въззивният съд е счел, че като извънсъдебно писмено твърдение на заинтересована страна, от която същата черпи изгодни за себе си факти, същият не се ползва с никаква доказателствена сила и следователно предприетото от последната оспорване на верността му не е подчинено на процесуалното правило на чл.154 ГПК/ отм./.
Следователно предоставено като средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на документа, предприетото по реда на чл.154 ГПК/ отм./ оспорване влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, какъвто, както се посочи по- горе не е приемо-предавателния протокол подписан между страните за предаване на приватизирания обект.
Затова доказателствената сила на всеки частен документ, със свидетелстващо съдържание се преценява от решаващия съд по негово вътрешно убеждение, въз основа на всички обстоятелства и доказателства по делото, а проверката на истинността му – с всички допустими от ГПК доказателствени средства и като е възприел соченото разрешение, СГС не е създал твърдяното противоречие с практиката на съдилищата и конкретно с цитирания съдебен акт на ВКС, ІV-то г.о.о..
Недоказано в процеса е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което страната се позовава.
Обстоятелството, че аргументацията му всъщност се изчерпва единствено с изписване законовия текст на същото, само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че изискването на закона за наличие на допълнителната предпоставка за допускане на касационнто обжалване не е удовлетворено- арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. е въпросът, че нормата на чл.133, ал.1, б.”е” ГПК/ отм./ е ясна и не създава затруднения в практиката на съдилищата, поради което отсъства необходимост от корективното и тълкуване.
Що се касае до твърдението, че създадената съдебна практика във вр. с приложението на чл.133, ал.1, б.”е” ГПК/ отм./ е неправилна, тъй като създава възможност за абсолютизиране значението на извънсъдебното писмено признание, което налага промяната и, то също е невярно – арг. от чл. 127, ал.2 ГПК/ отм./.
Недоказано е и противоречието на разрешения от въззивния съд значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.192, ал.2 ГПК / отм/ с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 246/2003 год., по гр.д.№ 684/2002 год. на І-во г.о., според което не е допустимо, чрез искане за поправка на очевидна фактическа грешка, да се замести формираната воля на съда.
Обстоятелството, че изрично в мотивите на основния въззивен съдебен акт решаващият съд е приел, че предявената от ищеца претенция, основана на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД е основателна до установения от в.л. размер, конкретизирайки характера на длъжниковото неизпълнение, за което уговорената между съконтрахентите неустойка се следва- неразкриване на 2 работни места, както и периода на същото, а в диспозитива на постановеното решение е присъдена различна от посочената от в.л. сума, представляваща определената в заключението стойност на тази неустойка, но за едно работно място сочи на допусната фактическа неточност, която отстранима по реда на чл.192, ал.2 ГПК/ отм/ и даденото разрешение в случая съответства на възприетото в конкретното цитирано, като израз на трайната каузална съдебна практика на ВКС, решение.
Отделен остава въпросът, че предвид характера на последното, основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК въобще не е налице- арг. от т.2 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 263 от 22.12.2008 год., по гр.д.№ 3596/2007 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: