6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 706
С., 02.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.09.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1124/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв. С.Е., против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 69 от 18.10.2010 год., по в.т.д.№ 220/2010 год., в частта, с която е потвърдено решението на Бургаския окръжен съд № 203 от 28.06.2010 год. по т.д.№ 118/2009 год. и е осъден касатора, в качеството му на ответник по предявения от [фирма], гр.Б. иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД, да заплати сумата 125 307.08 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за СМР от 30. 09.2007 год., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.02.2009 год. до окончателното и плащане и направените от ищеца деловодни разноски от 7 268 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила на чл.12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал.2 ГПК, чл.236 ГПК, чл.193 ГПК, както и на материалния закон- чл.176, ал.1 ЗУТ и чл.264 ЗЗД, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд.
Позовавайки се на даденото от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС разрешение на значимите за правилността на крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право, свързани със събиране на доказателствата делото и възложената доказателствена тежест при оспорване истинността на частен свидетелстващ документ, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Като израз на визираното противоречие са посочени: решение № 802/ 23.06.1992 год., по гр.д.№ 417/92 год. на ІV-то г.о.; решение № 493 от 09.07.2003 год., по гр.д.№ 106/2002 год. на І –во г.о.; решение № 1050 от 21.Х.1991 год., по гр.д.№ 853/91 год. на І-во г.о.; решение № 202/ 24. 07.2001 год., по гр.д.№ 583/2000 год. на І-во г.о.; решение № 111/ 16.03.2005 год., по гр.д.№ 495/2004 год. на ТК; определение № 10/2009 год., по ч.гр.д.№ 4862/2008 год. на ІІ-ро г.о.; определения на ВКС: № 36/ 2009 год., по т.д.№ 655/2008 год. на ІІ-ро т.о. и № 673/2010 год., по гр. д. № 465/2010 год..
Същевременно, според изложеното, предприетото от въззивния съд обсъждане на събрания доказателствен материал по делото, сочи и на несъответствие по приложението на чл.235, ал.2 ГПК, във вр. с чл.172 ГПК, както със задължителната съдебна практика на ВКС- т.19 от ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, така и с трайно установената съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в решения: № 564/ 26.06.2007 год., по т.д.№ 214/2007 год.; № 186/2008 год., по гр.д.№ 914/ 2007 год.; № 1049/13.10.2006 год., по гр.д.№ 1454/2005 год.; от 19. 03.2007 год., по т.д.№ 456/2005 год.; № 875/2006 год., по гр.д.№ 431/ 2005 год. и определения: № 109/ 11.02.2009 год., по гр.д.№ 12/2009 год. на ІІІ г.о. и № 449/ 2009 год., по т.д.№ 71/2009 год. на ТК..
Въвеждайки твърдение за липса на съдебна практика по приложението на чл.11 ЗНА, във вр. с отношението, в което се намират нормата на чл. 266 ЗЗД и тази на чл.176, ал.1 ЗУТ, касаторът е обосновал достъп до касационен контрол и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационната жалба до разглеждане по същество и алтернативно по основателността на въведените със същата касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е приел за доказано наличието на сключен между страните на 30.09.2007 год. договор за изработка, по който ответникът, като възложител, е неизправна страна, поради което е изградил правен извод, че следва да бъде ангажирана договорната му отговорност, съгласно общото законово правило на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за неизпълнение на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, щом в двустранно подписания от съконтрахентите протокол от 24.04.2008 год. за приемане на готовия трудов резултат не само не е направено възражение по отношение на същия, но е изрично заявено, че изработеното е „без забележки”.
Позовавайки се на така осъщественото приемане на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД и липсата на ангажирани по делото доказателства, съобразно въведената с чл.193 ГПК доказателствена тежест,които да сочат на неистинност на приложения, безспорно изходящ от законните представител на страните приемателен протокол – частен свидетелстващ документ, въззивният съд е възприел за неоснователно възражението на възложителя за наличие на недостатъци, обуславящи правото му на прихващане срещу вземането на изпълнителя със стойността на разходите, необходими за поправката им.
Изложени са в тази вр. съображения, че доколкото твърдяното отклонение на изпълнителя от предоставените му проекти е не само видимо при обикновен оглед, както сочи заключението на изслушаната комплексна тройна съдебно- техническа експертиза, но и е поддържано именно като такова от самия ответник, правото на последния да търси обезщетение за недостатъци на изработеното е преклудирано по силата на въведената от законодателя и останала необорена в процеса презумпция на чл.264, ал.3 ЗЗД.
При съобразяване правната характеристика на сключения договор за изработка, в специфичното му проявление – договор за строителство, според общата му законова регламентация в ЗЗД Бургаският апелативен съд е отрекъл към приемането по чл. 264 ЗЗД да са пряко относими нормите на чл.169 и сл. ЗУТ, касаещи фактическата годност за ползване на изпълнените СМР, доколкото е налице изричното им приемане от възложителя, като напълно отговарящи на договорените.
Следователно решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от частния жалбоподател материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.11 ЗНА, с оглед съотношението на общата норма на чл.264 ЗЗД към нормите на специалния закон – чл. 169 ЗУТ и чл.170 ЗУТ, са значими за крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на тях не е осъществено допълнителното изискване на закона-въведеното от касатора основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че аргументирането му единствено с липсата на съдебна практика не удовлетворява изискването на закона за приложение на същото, според дадените с т.4 н ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, задължителни за съдилищата разяснения за съдържанието вложено от законодателя, то твърдението е и голословно.
Въпросът за съотношението между общ и специален закон, когато регламентират една и съща материя е изрично разрешен от законодателя с нормата на чл.11 ЗНА, която не е неясна, нито вътрешно противоречива, за да се налага корективното и тълкуване, а създадената по приложението и съдебна практика, според която всякога lex specialis derogdte legi generali, е трайно установена и не е налице необходимост от изоставянето и, за да бъде възприета различна.
Що се касае до същинският, относим към спора материалноправен въпрос – дали при осъществяване приемането на възложени за изпълнение СМР важат правилата на чл.169, ал.1 и ал.2 ЗУТ и чл.170 ЗУТ или е приложимо общото законово правило на чл.264 ЗЗД, то наличието на създадена с постановените от ВКС по реда на чл.290 ГПК решения: № 250 от 11.01.2011 год., по т.д.№ 535/2010 год. на ІІ т.о. и № 48 от 31.03.2011 год., по т.д.№ 822/2010 год. на ІІ т.о., които са задължителна за съдилищата в страната съдебна практика, споделяща се от настоящия съдебен състав, визираният селективен критерий- отсъства.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено именно с тази задължителна практика на касационната инстанция, според която липсата на съответните актове по ЗУТ и приложимата Наредба за отделните СМР, не изключват приемане на изработеното от възложителя, при положение, че не е направил възражения, съоръжението съществува на място и се експлоатира по предназначение от страна на последния, тъй като няма основание заплащането на уговореното възнаграждение на изпълнителя да бъде обвързано от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на чл.266 ал.1 ЗЗД, включващ само извършване на договорената работа и нейното приемане.
Що се касае до поставените процесуалноправни въпроси, то същите, дори и важни, са относими към процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което – ирелевантни за допускане на касационното обжалване, не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК, а могат да бъдат обсъждани едва при допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Само за пълнота на изложението в тази вр. следва да се посочи, че цитираните определения въобще и не се включват в съдебната практика на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на който критерий за селекция касаторът се позовава. Не са част от тази задължителна съдебна практика и влезлите в сила решения на отделни състави на ВКС, които са посочени от жалбоподателя, при анализиране допуснати от въззивната инстанция, според същия, конкретни нарушения на процесуалния закон – арг. от т.2 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен е въпросът, че те не се и покриват с конкретната хипотеза на преценка на доказателствения материал по делото и възлагане доказателствената тежест при оспорване верността на изходящ от самия оспорващ частен свидетелстващ документ, автентичността на който не е оспорена.
В този смисъл относимо към основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се явява само ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС. Същото, обаче, е постановено при действието на ГПК/ отм./, в който при процесуалната уредба на въззивното обжалване не се съдържа процесуална възможност, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение да препрати директно към мотивите на първоинстанционния съд. Затова, дори и евентуално да е налице подобно препращане от страна на Бургаския апелативен съд, какъвто извод не следва от съобразителната част на обжалвания съдебен акт, то обективно соченото процесуално действие не би могло да създаде твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в горепосоченото ТР на ОСГК.
Водим от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 69 от 18.10.2010 год., по в.т.д.№ 220/ 2010 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: