5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 304
София, 23.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1164/2011 г.
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и на [фирма] срещу въззивно решение № 215 от 09.12.2010 г. по т.д.№ 531/2010 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 106 от 14.07.2010 г. по т.д.№ 57/2010 г. на Добричкия окръжен съд, постановено на основание чл.630 ТЗ, като вместо 12.05.2008 г. като начална дата на неплатежоспособността на длъжника [фирма] е определена датата 31.12.2002 г.
В касационната жалба на [фирма] се поддържат доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон, а допустимостта й е обоснована с твърдението, че е носител на парично вземане към длъжника, за което е издадена заповед за изпълнение, и което също така е обезпечено с ипотека, вписана в Службата по вписванията преди подаване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на решението до касационен контрол е обосновано с наличието на всички основания, визирани в чл.280, ал.1 ГПК, като това по т.1 според касатора е налице по въпроса за задължението на съда да се произнесе по наличието на предпоставките по чл.608, ал.1 ТЗ въз основа на цялостен анализ на данните относно икономическото състояние на длъжника, разрешен от въззивния съд в противоречие с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 64 от 23.03.2010 г. на ВКС по т.д.№ 959/2009 г., ІІ т.о. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът свързва с произнасянето от съда единствено по коефициента за обща ликвидност, като останалите показатели по Н. 13 били само споменати, без да се обсъдят извършените от длъжника плащания през 2007 г. и началото на 2008 г., което разрешение противоречало на разрешенията, дадени в решение № 481 от 10.04.2003 г. по гр. д. № 1521/2003 г. на І т. о. и решение № 549 от 27.10.2008 г. на ВКС по т. д. № 239/2008 г.
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК счита че е налице поради липса на еднопосочна съдебна практика по въпроса дали за определяне на началната дата е от значение най-старото непогасено задължение и показателите за обща ликвидност. Позовава се на Решение № 115 от 25.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 169/2010 г., ІІ т.о. и Определение № 350 от 27.05.2011 г. на ВКС по т.д.№ 340/2010 г., ІІ т.о., постановено по реда на чл.288 ГПК.
Касаторът [фирма] поддържа в касационната си жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че процесуалната му легитимация произтича от качеството на обезпечен с договорна ипотека кредитор, която е вписана в публичния регистър преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, т.е. попада в кръга на лицата, визирани в чл.613а, ал.2 ТЗ. Достъпът до касационно обжалване на въззивното решение е обоснован на първо място с процесуалната му недопустимост поради произнасяне по въззивна жалба на НАП, легитимирала се като носител на публичноправни задължения с РА, върху които не е направена заверка от компетентно лице на датата, на която те са влезли в сила. Въпросите, които поставя са аналогични на изведените от първия касатор и общо могат да се обобщят като задължение на съда да установи, че зад спирането на плащането стои невъзможност то да бъде изпълнено, т.е. да е налице трайно финансово състояние, което изискване според задължителната съдебна практика не било спазено от въззивния съд, който е изследвал един сравнително отдалечен период на база на показателите за обща ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, които имат отношение към неплатежоспособността, но не са достатъчни за определяне на началната й дата.
Ответниците по касация Национална агенция по приходите и [фирма] оспорват жалбите.
Ответникът [фирма] /н/ не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд от лица, които макар и трети на производството по несъстоятелност, попадат в кръга на изчерпателно изброените в чл.613а, ал.2, изр.1 ТЗ, на които законът е признал правото на жалба срещу решенията по чл.630 и 632 ТЗ. Д. за просрочието им, развит в отговора на [фирма] е неоснователен, тъй като релевантна за определяне началото на срока за обжалване е датата, на която въззивното решение е вписано в Търговския регистър, която в случая се явява датата 15.06.2011 г. Преценен спрямо нея, законоустановеният в чл.633, ал.1 ТЗ срок изтича на 22.06.2011 г., в който срок касационните жалби са изпратени по пощата, видно от поставеното датно клеймо върху пощенските пликове, приложени по делото.
Изложеното налага да се приеме, че касационните жалби са редовни, поради което настоящият състав дължи произнасяне по основателността на въведените с тях основания за допустимост на касационно обжалване.
Производството е образувано по молба по чл. 626 ТЗ на [фирма]. С решението си от 14.07.2010 г. по т.д. № 57/2010 г. Добричкият окръжен съд е приел, че тя е основателна, поради което открил при условията на чл. 630, ал. 1 ТЗ производство по несъстоятелност на [фирма] с начална дата на неплатежоспособност 12.05.2008 г. По делото не са представени доказателства от длъжника относно последното извършено от него плащане, поради което началната дата на неплатежоспособността му е изведена от падежа на задължението, поето от последния по двустранно подписано между него и кредитора му [фирма] споразумение.
Въззивното производство е образувано по жалба на Национална агенция по приходите, която обосновала процесуалната си легитимация с качеството на кредитор на вземане, произтичащо от влезли в сила РА, установяващи публичноправни задължения на длъжника по ЗДДС и ЗКПО, съответно за периода от 01.12.2002 г. до 31.05.2006 г. и за периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2005 г.
За да отмени първоинстанционното решение в частта относно началната дата на неплатежоспособност на [фирма], след преценка на събрания по делото фактически и доказателствен материал, в т.ч. и заключението на допуснатата ССЕ във връзка с представените от въззивника ревизионни актове, въззивният съд приел, че предвид нарастващите отрицателни финансови резултати, през периода 2002 г. – 2006 г., длъжникът вече е бил в недобро финансово състояние. Посочено е, че показателят за обща ликвидност, преценен като основен за определяне състоянието на неплатежоспособност още към 31.12.2002 г. е под единица – 0.3742, към 31.12.2003 г. коефициентът му е 0,4124, към 31.12.2004 г. – 0,3435, към 31.12.2005 г. – 0.1975 и към 31.12.2006 г. – 0.7419, като за същия период много под единица са и показателите за бърза, незабавна и абсолютна ликвидност, от което е направен извод, че невъзможността за длъжника да изплаща текущите си задължения с краткотрайни материални активи е обективно негово състояние, съществувало преди датата на установяване на публичноправните задължения по представените по делото РА. Въз снова на изложеното и при съобразяване заключението на ССЕ въззивният съд приел, че за начална дата на неплатежоспособността следва да се определи 31.12.2002 г., а не датата 12.05.2005 г., както неправилно приел първоинстанционния съд с обжалваната част на решението му.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Д. на касатора [фирма] за недопустимост на въззивния акт, мотивиран с липсата на задължителна процесуална предпоставка за допустимост на въззивното производство, образувано по жалба на третото лице – кредитор на публично правни задължения по ДРА, за които няма данни да са влезли в сила е неоснователен. Разпоредбата на чл. 613а, ал. 2 ТЗ е достатъчно ясна и не създава проблеми в практиката при нейното прилагане, от която въззивната инстанция не се е отклонила, като въз основа на неоспорения в процеса РА № 1098/05.10.2007 г. за поправка на ревизионен акт, съдържащ констатации, че РА № 262/09.08.2007 г. е връчен на длъжника на 20.08.2007 г., е приел, че въззивната жалба е подадена от трето по смисъла на чл.613, ал.2 ТЗ лице, легитимирано като носител на вземане, произтичащо от установени с влезли в сила актове публичноправни задължения на длъжника.
На второ място поставеният от касаторите въпрос, свързан с преценката за неплатежоспособност на длъжника не само с оглед на коефициента за обща ликвидност, но и с останалите показатели по Н. 13, които въззивният съд в противоречие с цитираните решения на ВКС само споменал е относим към наличието или липсата на предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, но не и към началната дата на неплатежоспособността му, която единствено е предмет на спора пред въззивния съд. Следователно, така поставен, този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на него не следва да бъдат съобразявани допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за селекция на касационните жалби.
Макар и значими за делото, останалите въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол поради недоказаност на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. При определяне на началната дата на неплатежоспособността въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а именно в съответствие с нея е определил началната дата на неплатежоспособността не с оглед конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а при съобразяване на общото икономическо състояние на длъжника и момента на спиране на обслужването на публичноправните му задължения предвид липсата на доказателства относно последното извършено от длъжника плащане. Освен това поставеният въпрос е и фактологически обоснован, защото законът не определя началната дата на неплатежоспособноста нито чрез датата на последното плащане, нито чрез датата на изискуемостта на първото непогасено задължение, а е предоставил това на преценката на съда, който съобразно конкретните факти и обстоятелства по делото следва да се произнесе по този въпрос. В този смисъл е не само последователната практика на касационната инстанция, формирана при действието на отменения Граждански процесуален кодекс, но и имащата задължителен характер за долустоящите инстанции практика, постановена по реда на чл. 290 от действащия Граждански процесуален кодекс – напр. решение № 115 от 25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 64 от 23.03.1010 г. по т. д. № 959/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., като позоваването на последното от касатора [фирма] се преценява като неоснователно.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 215 от 09.12.2010 г. по т.д.№ 531/2010 г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: