4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 571
С., 08.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 998 /2010 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 541от 18.06. 2010 год., по в.гр.д.№ 543/2010 год., с което е потвърдено решението на Хасковския окръжен съд № 15 от 25.02.2010 год., по гр. д. № 66/2009 год. и е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу Е. Р. Д. иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, основание за касация по чл.281, т.3 ГПК.
В депозираното към касационната жалба изложени на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т1 ГПК касаторът, възпроизвеждайки отново доводите си за касиране на съдебния акт, поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилите крайния изход на делото въпроси – на материалното право – за действието на договорите, съобразно правилото на чл.20а ЗЗД и за преценка на свидетелските показания в хипотезата на чл.172 ГПК, аналогична на чл. 136 ГПК/ отм./, е в противоречие с практиката на съдилищата, което обоснова наличието на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Като израз на визираното противоречие са посочени : решение № 70/ 03. 11.1980 год., по гр.д.№ 65/80 год. на ОСГК на ВС; решение № 1203/ 56 год., по гр.д.№ 5106/ 56 год. на ВС; решение № 1806/77 год., по гр.д. № 963/77 год. на ВС; решение № 195/ 2009 год., по гр.д.№ 6291/2007 год., решение № 327/2010 год., по гр.д.№ 476/2010 год. на Р. и решение на БОС № 171/2003 год., по гр.д.№ 70/2002 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и като отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е приел за доказан факта на предаване на наетия имот след прекратяване на сключения между страните на 28.10.1997 год. договор за наем, на наемодателя, поради което е отрекъл в полза на последния да е възникнало право на обезщетение срещу наемателя за използване на процесните помещения за определения в исковата молба период, следващ преустановената договорна връзка между страните.
Изложени са съображения, че доколкото предаването на наетия имот на наемателя не е било извършено според договорения от съконтрахентите в раздел ІІ на договора начин – чрез протокол – опис, подписан от упълномощен представител на страните, отразяващ състоянието на наетото имущество към момента на предоставянето му , то тази форма, по взаимно съгласие на съконтрахентите е явно отпаднала, поради което не е приложима и при връщане на наетото имущество и факта на предаването му обратно на наемодателя подлежи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства.
При обосноваване на този извод, решаващият съд се е позовал на безспорно предоставеното от [община] именно по силата на сключения наем държане на имота на наемателя [фирма], както и на показанията на разпитаните свидетели, съпоставяйки ги с останалия доказателствен материал, като не е кредитирал показанията на св. С.Т., поради служебната и зависимост от ищеца, възложената и служебно функция да отговаря за процедурата по прекратяване на наемното правоотношение с ответника и връщане на имота, както и с оглед съществуваща в чл.8 от договора изрична възможност съставяне на служебен протокол опис от представители на Общината и без присъствието на наемателя, за който същата отговаря.
Следователно решаващите мотиви на въззивната инстанция, позволяват да се приеме, че поставените от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси имат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, поради което попадат в приложното поле на касационното обжалване, но по отношение на тях не е налице поддържания критерий за селекция.
Освен, че по първия въпрос, свързан с приложението на чл.20а ЗЗД касаторът не сочи влязъл в сила съдебен акт, който според разясненията в т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, да е част от обективно формираната съдебна практика, то дори и да се приеме, че единствено относимото към него цитирано решение на БОС № 171/2003 год., по гр.д.№ 70/2002 год. в тази си част е влязло в сила, като потвърдено от БАпС, то разрешението, дадено от въззивния съд, при което в съответствие със сключения между страните наемен договор и породените от него права и задължения е преценявана основателността на въведените от страните възражения и доводи и е прието, че постигнатото в договора общо съгласие между съконтрахените, може да бъде променено по обща тяхна воля, която при оспорване следва да бъде доказана, е в пълно съгласие с разбирането на БОС, че само с обща воля на страните по договора, могат да се изменят постиганите в клаузите му договорености, тъй като същият има силата на закон в отношенията между последните.
Що се касае до визираното противоречие с оглед приложението на процесуалното правило на чл.172 ГПК , то също е неоснователно.
Обстоятелството, че въззивният съд е допуснал до разпит св. С. Т., изслушал е показанията и, като ги е съпоставил с останалите доказателства и по изрично изложени съображения, обосновани със служебните и задължения във вр. с процесния наемен договор и предаването на наетия обект, е отказал да ги кредитира, обуславя правен извод, че трайно установената в тази насока съдебна практика на ВКС, израз на която са и цитираните от касатора решения е изцяло съобразена от решаващия съд.
Що се касае до преценката на тези показания, вкл. приетата с оглед обстоятелствата по делото за евентуална заинтересованост на свидетеля и отсъствието на такава при разпитаната друга група свидетели е в изключителната власт на решаващия съд и като суверенно негово право, не подлежи на контрол.
Отделен остава въпросът за обосноваността на изградените въз основа на приетия по делото доказателствен материал правни и фактически изводи на въззивната инстанция, но като относим към правилността на обжалваното решение, същият е ирелевантен за извършваната в производството по чл.288 ГПК преценка на предпоставките за достъп до съдебен контрол.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което въпросът за отговорността им не следва да бъде разглеждан.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288, ал.1 ГПК, във р. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 541от 18.06. 2010 год., постановено по в.гр.д.№ 543/2010 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: