5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
С., 17.10.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.09.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1131 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. фонд, [населено място], против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 622 от 06. 07.2010 год., постановено по чл.326/2010 год., в частта, с която по реда на чл. 271, ал.1 и сл. ГПК са уважени предявените срещу касатора от И. Г. Х. и И. Р. Х. евентуално обективно и субективно съединени искове по чл. 88, ал.1, т.1, б.”б” ЗЗ/ отм./ за сумата от по 50 000 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпените от същите неимуществени вреди от смъртта на сина им – Г. И. Х., настъпила в резултат на ПТП от 29.08.2004 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон – чл.88, ал.1, т.1, б.”б” от Закона за застраховането / отм./ и чл.391, ал.1 ТЗ/ отм./, поради което се иска отмяната му и решаване на спора по същество от касационната инстанция, при съобразяване съществуващото между деликвента и ответника по главния иск по чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./ застрахователно правоотношение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Позовавайки се на пороците на въззивния съдебен акт касаторът счита, че “пререшаване на спора от касационната инстанция се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”.
Същевременно, според изложеното неотчитане спецификите при определяне на правния интерес при този вид имуществени застраховки от страна на решаващия съд обуславя правен извод за съществуващо противоречие в практиката на съдилищата при тълкуване на приложимия материален закон- чл.391 ТЗ/ отм./. Като израз на последното е приложено решение № 627/ 21. 10. 2004 год., по т.д.№ 3/ 2004 год. на І-т.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК не е заявила становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страната, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Касаторът не е формулирал конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право, който като значим, съгласно дадените с т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснения, за крайния правен резултат по делото, да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което главната обща предпоставка за достъп до факултативен касационен контрол, определяща рамките, в които касационната инстанция следва да прецени наличието на поддържаните критерии за селекция, в случая отсъства .
Въвеждайки като такъв съществен по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос „неотчитането от страна на решаващия съд на спецификите при определяне правния интерес на конкретния особен вид имуществени застраховки и целите на законодателя при нормативното залагане на задължителния им характер”, касаторът отъждествява по недопустим от процесуалния закон начин основанията за касационно обжалване с предпоставките за достъп до касационен контрол, което само по себе си е достатъчно, за да бъде отречено допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Но дори и да се приеме, че с оглед съдържащите се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи, поставеният от жалбоподателя материално правен въпрос може да бъде изведен, без да се наруши принципа на диспозитивното начало и равенството на страните в процеса и той се свежда до същността на застрахователния интерес, като предпоставка за валидността на застрахователния договор по имуществена застраховка „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ”, то не е налице визираният критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
За да уважи предявения срещу касатора, при условията на евентуалност иск, основан на чл. 88, ал.1, т.1, б.”б” Закон за застраховането / отм./ въззивният съд е счел за недоказано наличието на валидно съществуващо застрахователно правоотношение между [фирма] и деликвента С. М. Г., вината на който за настъпилото на 29.08.2004 год. в [населено място] област ПТП е установена с влязла в сила присъда от 14. 02. 2005 год., по НОХД № 151/ 2004 год. на С. военен съд, поради което е отрекъл да съществува основание за ангажиране пряката отговорност на застрахователя – ответник по главния иск по реда на чл.407, ал.1ТЗ /отм./.
Изложени са съображения, че доколкото правният интерес при имущественото застраховане – задължителна предпоставка за действителността на сключения застрахователен договор, всякога е обусловен от наличие на конкретно правоотношение на застрахования относно определеното имуществено благо, по силата на което възможното му увреждане от събитието, визирано от застрахователния риск, ще представлява имуществена щета за последния, то безспорно извършеното валидно отчуждаване на л.а. „ФОРД МОНДЕО” с ДК № СН 08 47, още на 04.09.2003 год. и липсата на данни прехвърлителят Т. И. Б., след продажбата на вещта да се явява ползувател, владелец или упълномощено от новия собственик на процесното моторно –превозно средство лице, то за него, като застрахован отсъства застрахователен интерес от сключения на 31.12.2003 год. договор за имуществена застраховка по риска „Гражданска отговорност” за същия л.а., обективирана в застрахователна полица № 049096-01368003/ 31.12. 2003 год..
Следователно извършвайки преценката за наличие на застрахователен интерес с оглед на конкретната застраховка и липсата на правно релевантното отношение на лицето, което я е сключило към предмета на същата въззивният съд е съобразил изцяло задължителната практика на ВКС, материализирана в ППВС № 7/77 год./ т. 4, б.”б”/ и решение на І т.о. на ВКС – № 109 от 16. 11.2009 год. , по т.д.№ 91/2009 год., постановено по реда на чл.290 ГПК, според която застрахователният интерес е предпоставка за застрахователното правоотношение и като фактор, подтикващ създаването на същия се преценява във всеки конкретен случай, с оглед потенциалната възможност при накърняване на застрахованото благо да настъпят вреди за застрахования.
Обстоятелството, че изводите на решаващата инстанция относно приетата недействителност на процесния застрахователен договор, сключен с ответника по главния иск, основан на чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ са основани на не различно спрямо задължителната посочена по- горе практика на ВКС, тълкуване на приложимата правна норма – 391, ал.1 ТЗ /отм./, изключва да е налице противоречие, което би могло да се квалифицира само по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и към което съществуващо различие във фактическите изводи на съдилищата е неотносимо, тъй като последните всякога са обусловени от конкретните факти и обстоятелства по делото.
В тази вр. следва също да се посочи, че при създадена задължителна съдебна практика по конкретния формулиран правен въпрос, противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, на което жалбоподателят се позовава, не би могло обективно да съществува- арг. от т.3 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен е въпросът, че в случая и цитираното с касационната жалба решение на състав на І т.о. на ВКС № 627/21.10.2004 год., по т.д.№ 3/ 2004 год., е изцяло съобразено със задължителната съдебен практика, материализирана в посочените по- горе съдебни актове на ВКС.
Що се касае до въведения критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то липсва аргументация на същия, която не се изчерпва нито с възпроизвеждане на законовия му текст, нито с необходимост от „пререшаване” на съответния правен спор от касационната инстанция – съд по проверка правилното приложение на закона, а не на конкретните факти по отделния правен спор, което изключва и обсъждането му в настоящето производство по чл.288 ГПК – арг. от т.4 на ТР № 1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 622 от 06.07.2010 год., постановено по гр. д.№ 326/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: