4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 07.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.02.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 591 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], клон – Бургас против въззивното решение на Бургаския окръжен съд № V-2 от 08.02.2010 год., по гр.д.№ 608/2009 год., с което е потвърдено решение № 1046 от 06.08.2009 год., по гр.д.№ 3917/2008 год. на Бургаския районен съд и е отхвърлен, като неоснователен, предявения от касатора против А. К. И. отрицателен установителен иск, за сумата 13 847 $, предмет на издадения по реда на чл.237, б.”е” ГПК/ отм./ изпълнителен лист, по ч.гр.д.№ 2327/2006 год., представляваща разлика до сумата 38 268 $, за която е образувано изп. д.№ 2006804040002 на ЧСИ при Б. – Д.Н. с рег.№ 804, при цялостно вземане от 50 000 $ по два записа на заповед от 14.08.2003 год. и от 14.08.2004 год., всеки един от тях за по 25 000 $..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените процесуални правила, основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, позовавайки се на липсата на обобщена съдебна практика на ВКС по разрешените от Б. и обусловили крайния правен резултат по конкретното дело въпроси на материалното и процесуално право, а именно: „Дали липсата на падеж на задължението по издаден запис на заповед, прави ценната книга недействителна по см. на чл.535 ТЗ ? и
Следва ли въззивният съд, действащ като инстанция по същество, служебно произнасяща се и по валидността на постановеното първоинстанционно решение да откаже събирането на доказателства, своевременно поискани още в първоинстанционното производство?”.
Ответната по касационната жалба страна в депозиран в срока и по реда на чл.284, ал.1 ГПК отговор е възразила по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно – срещу основателността на касационните основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения отрицателен установителен иск, основан на чл.254 ГПК/ отм./, във вр. с § 2, ал.9 ГПК от ПЗР на ЗИД ГПК срещу А. К. И., като кредитор, в чиято полза е издаден изпълнителен лист по чл.237,б.”е” ГПК /отм./ въззивният съд, отричайки законосъобразността на изградения от БРС правен извод, че поради строго формалния и абстрактен характер на записа на заповед като сделка, в която основанието не е елемент от фактическия й състав издателят на същия не разполага с правото да противопостави възраженията си срещу съществуване на задължението по ефекта, като се позовава на каузалното правоотношение с кредитора, е обсъдил подробно релевираните от ищец, като издател на процесните записи на заповед лични и абсолютни възражения – за недължимост на сумите, поради прекратяване чрез изпълнение на единствения сключен през 2003 год. с поемателя, като кредитор, безсрочен договор за заем за 25 000 щ.д. и отсъствие на друго заемно правоотношение помежду им, което да е обезпечено с ценната книга и за недействителност на издадените менителнични ефекти, поради липса на посочен в тях падеж и ги е счел за неоснователни.
При изграждане на крайния си правен извод Б. се е позовал на събраните по делото доказателства, вкл. издадените от „У. Б.” АД-клон Бургас удостоверения за теглените от сметката на А. И. суми и на кореспонденцията на едноличния собственик на капитала на ищцовото ТД през релевантния за спора период.
От анализа на същите е приел за безспорен факта на съществували множество каузални правоотношения между страните, свързани с предоставяне на парични заеми на ищеца, обезпечавани с издадени от последния записи на заповед, поради което е отрекъл вторият от процесните менителнични ефекти да има „дублиращ” характер, обуславящ несъществуване на вземането, предмет на издадения по реда на чл.237, б. ”е” ГПК/ отм./ изпълнителен лист в неговия пълен, но претендиран за събиране от взискателя размера от 38 268 $.
Позовавайки се на законовото правило на чл.536, ал.2 ТЗ въззивният съд е изразил принципното си несъгласие с тезата на ищеца, въведена с абсолютното му възражение срещу ефекта, че при липсата на изрично посочен падеж изискването за неговата действителност е нарушено, като с оглед конкретното текстуално съдържание на същия е счел този въпрос за въобще неотносим към разглеждания правен спор, тъй като са налице изрично посочени от издателя дати, на които паричното задължение е платимо.
Следователно от анализа на решаващите мотиви, съдържащи се в обжалваното решение се налага правен извод, че формулираните от касатора въпроси на материалното и процесуално право не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като макар и същите да са били предмет на обсъждане от въззивния съд, то те не са обусловили крайния изход на делото- арг. от т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В практиката си, свързана с приложението на чл.280, ал.1 ГПК ВКС последователно е поддържал разбирането, че когато се касае до конкретен процесуалноправен въпрос, въведен като обуславящ за приложното поле на касационното обжалване, наистина не е необходимо да е налице изрично произнасяне по същия в обжалвания съдебен акт, но следва въззивният съд да е осъществил процесуалните действия, които го формират в отклонение от предписанията на процесуалния закон, като същевременно именно последните да са относими към правилността на постановения краен правен резултат, което в случая не е налице.
В съдебната практика и в правната доктрина не съществува колебание по въпроса, че в правомощията на решаващия съд е извършването на преценка относно относимостта и допустимостта на поисканите от страните доказателства, поради което отказът на Б. да допусне исканите от ищеца гласни доказателства не е процесуално действие, предприето в противоречие с предписаното от процесуалния закон, което да е довело до опорочаване на крайния правен резултат.
Що се касае до законосъобразността на самата извършена от въззивния съд преценка за неотносимост на посочените от страната доказателства към предмета на спора, то тя попада към основанията по чл.281, т.3 ГПК, поради което подлежи на проверка от касационната инстанция единствено, ако касационното обжалване е допуснато.
Що се касае до релевирания въпрос на материалното право, то освен, че същият е изрично разрешен от закона- чл.536, ал.2 ТЗ, той въобще не е и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, възприел въз основа на доказателствата по делото и съдържанието на процесните записи на заповед, че с посочените в текстуалната част на ефекта дати издателят им е определил и конкретен падеж.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че жалбоподателят не е аргументирал и визирания критерий за селекция, което изискване на закона не се удовлетворява с бланкетното позоваване на същия- арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изхода на делото в настоящето производство на ответника А. И., на осн. чл.278, ал.3 ГПК се следват направените в същото деловодни разноски, които предвид представения договор за правна защита и съдействие с адв. С.Ц. и реално заплатеното адвокатско възнаграждение възлизат на сумата 2000 лв.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № V-2 от 08.02.2010 год., по гр.д.№ 608/2009 год..
ОСЪЖДА [фирма], клон – Бургас да заплати на А. К. И. сумата 2 000 лева/ две хиляди лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: