4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 836
София, 30.12.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.10.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1142/2010 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 339 от 19. 04.2010 год., постановено по в.гр.д.№ 2433/2009 год., в частта, с която е потвърдено решението на Врачанския окръжен съд от 30. 04. 2009 год., по гр.д.№ 438/2008 год. и при участието на настоящия касатор, като трето лице –помагач, са уважени предявените от С. Б. Иванова и И. М. И. срещу К. Л. Т. при условията на активно субективно съединяване искове по чл.45 ЗЗД за сумата от по 35 000 лв. за всеки един от тях.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението му е, че възприетото от въззивния съд разрешение относно допустимостта на предявения иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента, при наличие на извънсъдебна спогодба по см. на чл.365 ЗЗД със застрахователя на гражданската отговорност на последния, е в противоречие както със задължителната съдебна практика на ВКС- ППВС № 7/77 год., така и с трайно установената практика на съдилищата, обективирана в решение № 997/15.05.1976 год., по гр.д.№ 1367/ 75 год. на І-во г.о. на ВС и определение № 1244/15.10.2009 год., по гр.д.№ 922/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС.
Същевременно, според изложеното, обстоятелството, че мотивите на въззивния съдебен акт, предмет на предприетото обжалване, по отношение основателността на предявения иск, се намират в противоречие с други съдебни актове, постановени по аналогични казуси – решение от 14.04.2008 год., по възз. гр.д.№ 2058/2007 год., решение № 2104 от 12.05.2010 год./ без № на дело/, както и с решение № 1417/10.11.2009 год., по възз.гр.д.№ 1823/2009 год., всичките на Софийски апелативен съд, са допълнително потвърждение на твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е заявено по отношение формулирания материалноправен въпрос, свързан с последиците на постигната извънсъдебна спогодба по чл.365 ЗЗД.
Ответниците по касационната жалба С. Б. Иванова и И. М. И., чрез пълномощника си адв. В.Л.- ВАК, са възразили по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирано лице и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивната инстанция, в правомощията си на съд по съществото на спора, е счел, че наличието на сключена извънсъдебна спогодба между пострадалите и застрахователя на гражданската отговорност на деликвента, по силата на която последните са обезщетени със сума от по 15 000 лв. за причинените им в резултат на настъпилата от виновно предизвиканото на 01.07.2006 год. ПТП смърт на дъщеря им Ирена Иванова М. неимуществени вреди не преклудира правото им на иск по чл.45 ЗЗД срещу прекия причинител на вредата, доколкото се касае до различни алтернативно създадени от законодателя основания за защита и различни страни. В този смисъл постигнатото споразумение, според изложеното в съобразителната част на обжалваното решение, препятства търсенето на по- голямо от договореното обезщетение за претърпените болки и страдания от застрахователя- съконтрахент по сключената спогодба, но не погасява правото на иск срещу прекия причинител на вредата, поради което последният е допустим, а при определяне конкретния размер на дължимите суми следва да бъде съобразено и полученото от застрахователя плащане, несъмнено намаляващо размера на вредата.
Следователно от съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд следва, че поставените от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на предявени делктен иск по чл.45 ЗЗД, като обуславящ крайния правен резултат по делото и материалноправен за последиците, произтичащи от извънсъдебната спогодба, попадат в приложното поле на касационното обжалване – основна обща предпоставка за достъп до съдебен контрол.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение, според което исковата претенция на увреденото лице срещу прекия причинител на увреждането е допустима, независимо от предхождащото предявяването и споразумение, сключено със застрахователя на гражданската отговорност на последния не е в противоречие с постановките в т.11 от ППВС № 7/77 год.. Обстоятелството, че основанията за отговорностите на деликвента и застрахователя спрямо пострадалия са различни и в задълженията им към него липсва общност или солидарност, както изрично е посочено и в цитираната задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, обуславя правен извод, че само по себе си предявяването на иск от увредения срещу застрахователя не води до погасяване правото му на иск срещу прекия причинител на увреждането.
Отделен в тази вр. остава въпросът, относно основателността на тази искова претенция, която при субективно пасивно съединяване би могла да бъде заявена само като евентуална, както и дали с присъдената от застрахователя сума би се намалил размера на вредата или тя би следвало да бъде съобразена само, ако е изцяло заплатена, но разглежданият случай не попада в тази хипотеза, тъй като с постигната със ЗК [фирма] спогодба пострадалите са заявили, че нямат повече претенции, но само към последния, като застраховател на виновния за деликта застрахован водач на л.а.”Рено-19” с ДК № ВР- 4575 АК , но не, че с така договореното обезщетение напълно са удовлетворени причинените им от деликта неимуществени вреди.
Що се касае до останалите посочени от касатора съдебни актове, то освен, че самото съществуване на задължителна съдебна практика, изключва наличието на противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, в случая последните са и без отметка да са влезли в сила, поради което и на това основание те подлежат на обсъждане – арг. от т.3 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год..
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че съгласно дадените с ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год. задължителни за съдилищата в страната разяснения, в съдебната практика не се включват постановените от съда определения, поради което независимо от разрешените с тях въпроси, същите обективно не биха могли да бъдат източник на твърдяното противоречие.
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, поради което и съгласно т.4 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год. за настоящата инстанция липсва задължение да го обсъжда. Необходимо е само да се отбележи , че доколкото във вр. с приложението на чл.365 ЗЗД съществува трайно непротиворечива съдебна практика, която няма основание да бъде изоставена, за да бъде възприета нова, визираният критерий за селекция е въобще неприложим.
Останалите, въведени от касатора доводи са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.137а ЗДвП и чл.52 ЗЗД и като относими към правилността на обжалвания съдебен акт, същите могат да бъдат обсъждани само след допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, но не и в производството по преценка предпоставките за достъп до факултативен касационен контрол.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на ЗК [фирма] с вх.№ 5750/16.06.2010 год. на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 339 от 19.04.2010 год., по в. гр.д.№ 2433/ 2009 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: