Определение №576 от 9.8.2011 по търг. дело №989/989 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
С., 09.08.2011 година

Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 989 /2010 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 153 от 01. 04.2010 год., по гр.д.№ 3145/2009 год., в частта с която, при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е отхвърлен, като неоснователен, предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма] иск с правно основание чл.82, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 387 390.54 лв., представляваща разликата до присъдения от първоинстанционния съд размер от 873 946.94 лв. по гр.д. № 60/2008 год. – обезщетение, произтичащо от договорно неизпълнение по сключен между страните договор за продажба на скрап от черни метали ЮД- 55/ 06 от 19.06.2006 год.,ведно със законните лихви върху тази сума, начиная от датата на исковата молба-15.12.2008 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила, основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Основаният довод на касатора е, че при частично договорното неизпълнение на продавача по договор за покупко- продажба на индивидуално определени вещи и обективна невъзможност за пълно изпълнение в останалата част, то на купувача, заплатил авансово цялата покупна цена се следва заместваща облага, пропорционална на тази неизпълнена част. Или всъщност дължимото обезщетение за вреди в случая е съизмеримо с пазарната стойност на количеството скрап към момента, в който е поискано от съда и като не е съобразил дадената в тази насока оценка на вещите лица за понесената от кредитора вреда, въззивният съд неправилно е приложил закона.
Нарушението на съществените съдопроизводствени правила е обосновано в касационната жалба с липса на изложени мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, по предявената като евентуална претенция за обезщетение, предвид приетата като дължима стойност за вещите, представляващи неизпълнена част от договора, различна от определената от в.л. пазарна цена на същите към момента на предявяване на иска.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал., т.1 и т.2 ГПК. Твърдението на касатора е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилия крайния правен резултат по делото, по предявения главен иск за реално изпълнение на сключения договор, въпрос на материалното право – следва ли да бъде присъдена паричната равностойност на вещите, които е обективно невъзможно да бъдат предадени на кредитора, е в противоречие с постановките на ТР № 114/01.09.1963 год., по гр.д.№ 95/63 год. на ОСГК на ВС.
Същевременно, касаторът поддържа, че ако се приеме, че с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по заявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.82, ал.1 ЗЗД – за присъждане на компенсаторно обезщетение от некачествено изпълнен договор, то разрешението, според което то се дължи до размера на претърпените от кредитора загуби, но съизмерими на отговарящата на непредаденото тегло скрап, цена, а не на тази, с която последният би могъл да закупи на пазарни цени към момента на предявяване на иска същото тегло заместими вещи, противоречи на възприетото в ТР № 96/28.06.1966 год., по гр.д.№ 65/66 год. ОСГК на ВС, относно принципите за търсене на парична равностойност на задълженията, уговорени в натура.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
С обжалваното решение по предявения главен иск, чийто петитум е некоректно формулиран е прието за установено, че между страните е бил сключен именно валиден договор за търговска продажба, по силата на който ответникът, като продавач, се е задължил да предаде на ищеца, определено количество бракувани цели локомотиви и мотрисни влакове, предназначени за скрап от черни метали при достигната тръжна цена от 271 лева на тон. Не е съществувал спор в процеса, че покупната цена за цялото договорено количество скрап, описано по вид и местонахождение в Приложение № 1, неразделна част от този договор, е изплатена изцяло и авансово от ищеца, в качеството му на купувач, но ответникът е доставил само част от договорената стока, като е останал задължен, според заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза, за доставяне на още 1 793.75 тона скрап. Поради това въззивният съд е счел, че в случая са налице предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на ответника за обезвреда, съобразно искането на ищеца- кредитор, материализирано в петитума на предявения главен иск, основан на чл.79, ал.1 ЗЗД – за обезщетение за неизпълнената част от договора.
За да уважи претендираното исковата претенция, обусловена от така установеното длъжниково неизпълнение до размера на присъдената сума, явяваща се заплатената от ищеца авансово цена за недоставеното количество скрап, решаващият съд се е позовал на общото законово правило на чл.82, ал.1 ЗЗД, определящо границите на договорната отговорност до преките и предвидими вреди, предвид липсата на наведен довод и ангажирани доказателства, че неточното в количествено отношение, изпълнение на продавача се дължи на недобросъвестността му. Изложени са съображения, че доколкото по делото, при въведената доказателствена тежест, ищецът не е установил да е претърпял вреди над този размер и те да са били предвидими към момента на пораждане на задължението, то претендираният от него размер обезщетение, съизмерим със среднопретеглената пазарна цена на един тон скрап от черни метали към датата на предявяване на иска е за евентуални, а не реално претърпяните вреди.
Следователно от решаващите мотиви, съдържащи се в обжалвания съдебен акт се налага разбирането, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, относим към разгледания от въззивния съд главен иск има обвързващо за тях и крайния правен резултат по делото , значение, поради което попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същия не е налице въведеното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за допускане на факултативен касационен контрол.
Съгласно дадените разяснения по т.2 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, извън обхвата на практиката на ВС и ВКС, имаща задължителен характер за съдилищата са тълкувателните решения на ОС на колегиите на ВС, постановени при действието на чл.52, ал.1 ЗУС /отм./, които решения, служещи за ръководство на съдилищата имат препоръчителен, а не задължителен характер и към които спада и цитираното от касатора ТР № 114/01.09.1963 год., по гр.д.№ 95/63 год. на ОСГК на ВС.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Според възприето в т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, въпросът се разрешава противоречиво в практиката на съдилищата, когато възприето в обжалваното решение разрешение по значимия правен въпрос е в пълно несъответствие с разрешението, дадено по този идентичен въпрос в друго влязло в сила съдебно решение.
В случая този изискуем се от т.2 на чл.280, ал.1 ГПК идентитет между съпоставяните правни въпроси и приложимата, с оглед на същите, правна норма – отсъства. В цитираното от жалбоподателя решение на ОСГК на ВС е разгледана хипотезата на предявен от собственика на движима вещ ревандикационен иск, при установено в хода на делото нейно погиване и възможността за съединяване на иск за собственост на движими вещи с иск за заплащане на тяхната равностойност, когато те не са налице. Именно в този контекст е разгледано и правилото на чл.65, ал.2 ЗЗД – datio in solutuт,на което касаторът се позовава, но което е неприложимо в хипотезата на претендирана от кредитора обезвреда, чрез заплащане на обезщетение, именно поради непогасен с неточното длъжниково изпълнение, дълг на последния.
Затова и не са касае до парична равностойност на дължимата вещ, а до обезщетяване на вредите, които като е приел, че следва да бъдат в определените от чл.82, ал.1 ЗЗД граници, въззивният съд разрешил поставения от касатора въпрос в съгласие с трайната съдебна практика.
Несъмнено е, че при разгледан главен иск, евентуално предявеният не подлежи на разглеждане.
Отделен в тази вр. е въпросът, че обективната невъзможност за неизпълнение не е свързана пък въобще с вината на длъжника, поради което, ако тя бе приета, както неоснователно се твърди от касатора при формулировката на поставения материалноправен въпрос, от въззивния съд, то крайният правен резултат по делото би бил съвсем различен – не би имало основание за ангажиране договорната отговорност на длъжника за неизпълнението.
Ответникът- ЕАД е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото пред касационната инстанция и на осн. чл.78, ал.8 ГПК, следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 200 лв./ двеста лева/ за осъществената в процеса защита на ЮЛ от юрисконсулт Пл.Д., състояща се от изготвяне на отговора по чл.287, ал.1 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК, във р. с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 153 от 01. 04.2010 год., по гр.д.№ 3145/ 2009 год., в частта му, предмет на подадената от ТД [фирма], [населено място] касационна жалба с вх.№ 4611/14.05.2010 год. и допълнителна към нея с вх.№5944/11.06.2010 год..
ОСЪЖДА ТД [фирма],гр.С. да заплати на [фирма], гр.С. сумата 200 лева/ двеста лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top