6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
С., 10.02.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.11.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 370 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.П. против въззивното решение на П. апелативен съд № 28 от 19.01.2009 год., по в.гр.д.№ 934/2009 год., с което, на осн. чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, като ищец, срещу Е. Г. К. от[населено място] иск по чл. 79, ал.1, пр.2 ЗЗД за заплащане на сумата 24 868.81 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди, изразяващи се в направени разходи в изпълнение на сключен между страните договор от 22.10.2007 год., вкл. 24 600 лв. – изплатено възнаграждение на архитект Г. за изготвен идеен архитектурен проект и 268.81 лв., заплатена така за одобрение на архитектурен проект на [община], ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от 10.09.2008 год. до окончателното и изплащане и е потвърден съдебния акт на П. окръжен съд в неговата отхвърлителна част за разликата до пълния претендиран размер от 34 176.08 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, твърдейки, че „с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и с решенията на други съдилища и също така и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”.
Анализирайки подробно в тази вр. приетото от П. апелативен съд по отношение възложената по общо съгласие на съконтрахентите тежест за предприемане на инициативата за сключване на окончателен договор, както и за причините, възпрепятствали изготвянето на окончателен договор в изискуемата се от закона форма – нотариален акт, касаторът е посочил, че решаващата инстанция е игнорирала основен правен принцип – закъснението на една от страните да изпълни своето договорно задължение по двустранен договор, удължава срока на изпълнение на насрещното задължение с толкова, колкото е траело първоначалното закъснение, което е в противоречие с приетото в решения: на ВС, ІІ г.о. – № 97/86 год., по гр. д. № 710/85 год. на І- го.; на АС при БТПП от 01.10.1996 год., по в.д.а № 33/96 год.; на МДА от 10.04.2000 год.по м.д.а.№ 16/98 год.; на В. окръжен съд от 22.11.2004 год., по гр.д.№ 682/2003 год. и с определение № 395 от 08.07.2009 год., по т.д.№ 24/2009 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС.
По същия начин- чрез анализ на решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, в които според жалбоподателят [фирма] неправилно и в нарушение на чл.50 от Закона за нотариусите е прието, че и двете нотариални покани – от 18.02.2008 год. и от 27.02.2008 год., изпратени от ответницата до ищеца са надлежно връчени и връчването на нотариални покани е производство, идентично на връчването на съдебни книжа по реда на чл.37-58 ГПК е обоснован и достъпът до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Като израз на твърдяното противоречие в решението на П. апелативен съд и съдебната практика на съдилищата са цитирани и приложени решения на ВС: № 2645/ 71 год., по гр.д.№ 2405/ 71 год. и № 1050/ 28.11.1973 год., по гр.д.№ 778/73 год., както и влязло в сила решение на ЛОС от 05.02.2009 год., по гр.д.№ 446/2008 год., решение на П. апелативен съд № 168/2008 год., по гр.д.№ 104/2008 год., определение на Софийски апелативен съд от 10.12.2002 год., по ч.гр.д. № 2261/2002 год..
Подходът, при който обсъждайки правилността на конкретни пасажи от мотивите на решението на въззивната инстанция ги съпоставя с отделни изводи, съдържащи се в многобройните цитирани решения касаторът е използвал, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване и с оглед приложението на чл.9 ЗЗД относно границите на въведената с него свобода на договаряне, на произтичащата от чл.20а ЗЗД договорна обвързаност на съконтрахентите и за правните последици при разваляне на двустранните договори, но отново без да е формулира конкретен правен въпрос.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се изрично на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и на извършено недопустимо сместване между основанията за достъп до касационно обжалване с основанията за касиране на обжалваното решение, като алтернативно е отрекла и основателността на въведените оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Създадената с действащия ГПК процесуална уредба на факултативен касационния контрол над въззивните съдебни актове обвързва допускането на касационната жалба до разглеждане по същество с наличието на императивно и изчерпателно установените в чл.280, ал.1,т.1- т.3 ГПК процесуални предпоставки – основна и допълнителна.
Първата – водеща, предпоставя произнасяне от въззивния съд по специфичен за конкретния правен спор въпрос на материалното и / или процесуално право, обусловил неговия краен правен резултат- арг. от т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Поради това и преценката за допустимост, осъществявана от касационната инстанция е възможна само и единствено, доколкото са налице изложени в тази насока от касатора доводи- негово задължение, вменено му императивно с чл.284, ал.1,т.3 ГПК.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, които изключват съществуването на процесуална възможност за касационната инстанция сама, въз основа на постановеното решение и оплакванията на касатора за неговата неправилност, да изведе значимите по см. на чл.280, ал.1 ГПК въпроси, освен, когато се касае до доуточняване или преформулиране на посочен за разглеждане от страната правен въпрос, но не достатъчно ясен или в недостатъчна степен конкретизиран, предвид правомощията и очертани с т.1 та ТР № 1/19.02.2010 год. на ОКГТК на ВКС.
Следователно обстоятелството, че в случая в изложението си по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, касаторът не е формулирал конкретен и специфичен за настоящето делото въпрос на материалното или процесуално право, който да е обусловил решаващите изводи на П. апелативен съд за приетата неоснователност на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, извън въпроса, свързан с приложението на чл. 50 ЗННД, отъждествявайки основанията за достъп до касационен контрол с основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК, към които цитираните съдебни решения, без ясно очертана връзка между всяко един от тях с конкретния разрешен от въззивния съд правен, а не фактически въпрос са неотносими, обосновава правен извод, че за настоящия съдебен състав съществува процесуална възможност да обсъжда предпоставките за допускане на касационното обжалване само в рамките на последния.
По отношение на същия не е налице визираният селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че аргументацията му, съгласно приетото в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОКГТК на ВКС, не се изчерпва с бланкетното позоваване на законовия текст, нито със съществуване на оскъдна или не съдебна практика, то доколкото точното прилагане на закона по вложения в него смисъл цели отстраняване на противоречивата съдебна практика или промяна на съществуваща непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото, като един от аспектите на точното прилагане на закона всякога е предизвикано от необходимостта чрез корективно тълкуване да бъде отстранено несъвършенство на закона- непълнота или неяснота на конкретна правна норма или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап, каквито доводи касаторът не навежда, изключва и основателността на позоваването.
Що се касае до цитираните, с оглед обосноваване на основанието по т. 2 на чл.280, ал.1 ГПК, решения на ВС : № 2645/ 71 год., по т. д.№ 2405/ 71 год. и № 1050/73 год., по гр.д.№ 778/73 год., то те, предвид предмета на всеки един от разгледаните правни спорове, са неотносими към поставения от касатора правен въпрос и поради това несъпоставими.
Твърдяното противоречие не е доказано и с приложеното определение на Софийски апелативен съд от 10. 12.2002 год., по ч.гр. д. № 2261/2002 год..
Освен, че същото, съгласно дадените в т.3 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС разяснения по приложението на чл.280, ал.1 т.2 ГПК, не попада в обхвата на съдебните актове, които се включват в практиката на съдилищата по см.на визирания селективен критерий, поради което обективно не би могло да бъде източник на противоречие, то в същото е застъпено идентично с възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение, че установеният в чл.41-чл.52 ГПК/ отм./ ред за връчване на призовки и съобщения, по силата на изричното препращане от чл.50 ЗННД е приложим и към връчването на книжа в нотариалното производство, вкл. нотариална покана.
Отделен остава въпросът за доказателствената сила на нотариалната покана, при проведено успешно производство по оспорването и като официален документ по реда на чл. 154 ГПК/ отм./, но той не поставен от касатора, нито е бил предмет на обсъждане от П. апелативен съд.
Що се касае до произтичащото от приложеното към касационната жалба влязло в сила решение на Л. окръжен съд от 05.02.2009 год., по гр.д.№ 446 / 2008 год., в което разрешението на формулирания от касатора правен въпрос противоречи на приетото с обжалвания въззивен съдебен акт, то доколкото същото е изолирано и не съответства на трайно установената практика на ВКС в тази насока, потвърдена косвено и с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІІ-ро т.о. на ВКС № 196/17.12.2009 год., по т.д.№ 20/ 2009 год., в което макар във вр. с приложението на чл.139, ал.1 ТЗ съдебният състав е изразил разбирането, че от препращането на чл.50 ЗННД по отношение на връчването на книжа в нотариалното производство към установения в чл.41-52ГПК/ отм. /ред за връчване на призовки и съобщения, не следва, че поканата за ОС на съдружниците в ООД трябва да се връчи на ищеца при отказ, удостоверен от нотариуса, т.е., че при наличие на отказ за приемането и от адресата, той следва да е отразен от свидетелите, а не от нотариуса, чрез който връчването е станало, соченото основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК- отсъства.
В останалите доводи на касатора, както се посочи и по- горе, се сместват по недопустим от процесуалния закон начин основанията за касационно обжалване с основанията за достъп до касационен контрол, поради са като ирелевантни за същия, те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
За пълнота на изложението следва единствено да се посочи, че цитираните от касатора съдебни актове, като лишени от задължителен за съдилищата в страната характер не се включват в основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а решенията на АС при БТПП и по М., са въобще извън за практиката на съдилищата по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК касационното обжалване не следва да се допусне.
Ответната по касационната жалба страна, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, е претендирала деловодни разноски за настоящето производство.
Видно от представените в тази вр. доказателства – договор за правна помощ с [фирма] от 09.04.2010 год. и пълномощно от същата дата, те възлизат на сумата 1080 лв., за която е отразено, че е реално заплатена от доверителя по банков път, поради което искането следва да бъде уважено.
Водим от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на П. апелативен съд № 28 от 19.01.2009 год., по в.гр.д.№ 934/ 2009 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА „Р.-И.”АД, гр.С. да заплати на Е. Г. К. сумата 1080 лв./ хиляда и осемдесет лева/, направени деловодни разноски за настоящето производство
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: