5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 843
София, 30.12.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.10.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1139 /2010година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 464/ 18.10.2010 год., по в.гр.д.№ 3348/2009 год..
Касаторът въвежда оплакване за неправилност на обжалваното решение, излагайки подробни съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила при изграждане на крайния правен извод за наличие на „подзастраховане” по см. на чл.398, ал.1 / отм./ ТЗ, което от своя страна е обусловило и присъждане на значително по- ниско от действително дължимото на застрахования застрахователно обезщетение, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа твърдение, че възприетото от въззивния съд разрешение на обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право, свързани с предпоставките, при които следва да се приеме, че е реализирана хипотезата на ”подзастраховане”, за действителната стойност на застрахованото имущество-стойността на която увредените вещи могат да бъдат възстановени или стойността на цялото налично имущество по счетоводния баланс на ТД и за момента към който следва да бъде установена стойността на застрахованото имущество, е в противоречие с трайно установената съдебна практика, обективирана в решение № 37 от 23.04.2009 год., по т.д.№ 667/2008 год. на І-во т.о. на ВКС, решение от 03.06.2009 год., по т.д.№ 291/2007 год. на VІ-то г.о., решение на Великотърновския апелативен съд № 109 от 10.05.2007 год., по т.д. № 667/2008 год. на І-во г.о..
Едновременно, според жалбоподателя, липсата на трайна практика на ВКС по формулираните правни въпроси обуславя приложението и на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна, в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основанията за допускане на касационен контрол и алтернативно по основателността на касационните оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
С обжалваното решение е отменено решението на Софийски градски съд № 326 от 27.10.2009 год., по гр.д.№ 01421/ 2006 год., в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма] частичен иск, основан на чл.390 ТЗ/ отм./ за разликата от 5472.55 до 5474.16 лв. и при условията на чл.271, ал.1 ГПК е осъден ответника да заплати сумата 1.61 лв., представляваща застрахователно обезщетение за погинали в резултат на настъпил пожар стоки, като в останалата част, с която частичната искова претенция до пълния заявен размер от 17 200 лв. е отхвърлена, първоинстанционното решение е оставено в сила. Въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаните единична и тройна съдебно- техническа експертиза, въззивният съд е приел за основателно въведеното от ответника възражение, че в процесния застрахователен договор е уговорена по- малка застрахователна сума от действителната стойност на застрахованото имущество, в частта от предмета на застраховката, означена като „СТОКИ”, поради което е налице „подзастраховане” по см. на чл.398, ал.1 / отм./ ТЗ.
Изложени са съображения,че доколкото в интерес на застрахования е било да индивидуализира по вид и количество имуществото, което е предмет на безспорно действителния застрахователен договор между страните, то и неблагоприятните правни последици, от липсата на такава индивидуализация, вкл. установен в хода на делото при условията на пълно и главно доказване, факт, че под „стоки”, като предмет на застрахователния договор са били включени само наличните към датата на пожара алкохолни напитки в склада на [улица], а не всичките налични стоки в трите склада на ТД- ищец, по счетоводна документация – с/ка 304, чиято стойност възлиза на 2 508 741.40 лв., падат върху последния.
Именно израз на тези неблагоприятни последици, обусловени от занижената спрямо стойността на застрахованото имущество застрахователна сума от 344 000 лв., според съжденията на въззивния съд, изразени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е определяне на дължимото застрахователно обезщетение в съответствие с установеното в чл.398, ал.1 ТЗ/ отм./ пропорционално правило – според съотношението на застрахователната сума и действителната стойност на застрахованото имущество, чийто конкретен размер е съобразен със заключението на изслушаната съдебно –счетоводна експертиза и изплатените от застрахователя суми.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на материалното право попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е твърдението за съществуващо противоречие с ” трайно установената практика на ВКС”, която с оглед цитираното решение № 37/23.04.2009 год., по т.д.№ 667/2008 год. на І-во т.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК се явява задължителна и предпоставя основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че с посочения съдебен акт съставът на касационната инстанция се е произнесъл по задължителен за съдилищата в страната начин относно определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.402/ отм./ ТЗ, към която разглежданият правен спор е неотносим, то възприетото разрешение, според което размерът на дължимото застрахователно обезщетение при имуществено застраховане зависи от конкретно настъпилите вреди, подлежащи на репариране, като при пълно погиване на застрахования предмет се дължи цялата застрахователна сума, която по арг. от чл. 396, ал.1/ отм./ ТЗ не може да надвишава неговата действителна стойност е в пълно съответствие с изразеното от въззивния съд разбиране, че с оглед характера на застрахователното обезщетение при имущественото застраховане, конкретният му размер всякога се определя в зависимост от увреждането, но в рамките на застрахователната сума и действителната стойност на застрахованото имущество към момента на настъпване на събитието.
Не е налице и визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
С влязлото в сила решение № 109 от 10.05.2007 год., по възз.т.д.№ 120 /2007 год. Великотърновският апелативен съд, съобразявайки доказателствения материал по делото, е приел, че правото на застрахователя да се ползва от намаление на застрахователното обезщетение в хипотезата на „подзастраховане” по см. на чл.398, ал.1/ отм./ ТЗ, ако се установи, че има такова, не следва да му се признава, когато сам той в ОУ, в нарушение на чл.396, ал.1, изр.2 / отм./ ТЗ, е приел за действителна стойност на застрахованото имущество, балансовата му стойност към датата на сключване на застрахователния договор, независимо, че тя във всички случаи е била в размер по- нисък от пазарната такава и не е извършил преглед на последното.
Разглежданият случай не попада в тази хипотеза, тъй като основният спор между страните е възникнал относно установяване самия предмет на застрахователния договор, доколкото в застрахователната полица той е посочен съвсем общо – сгради, транспортни средства, инвентар и стоки. Именно при този вид изброяване и липсата на категорични доказателства за обратното, въззивният съд е приел, че в обема на застрахованото имущество „ стоки” са включени всички наличности на търговеца, които могат да бъдат определени като такива, находящи се във всичките му три склада, застраховани и като сгради, като е застъпено разбирането, възприето и в цитирания съдебен акт, че меродавен за определяне на съотношението между застрахователната сума и действителната стойност на застрахованото имущество в хипотезата на”подзастраховане” по см. на чл.398, ал.1/ отм./ ТЗ е моментът на настъпване на застрахователното събитие.
Следователно съществуващото различие в крайния правен резултат по делата, предмет на извършената съпоставка, не е обусловено от различното приложение на чл.398, ал.1/ отм./ ТЗ, във вр. с чл.390 / отм./ ТЗ от съдилищата, а от разликата в отделните факти и обстоятелства и съответното проведено в хода на делото доказване от страната, на която доказателствената тежест е била възложена, за вида и количеството на имуществото, предмет на конкретния застрахователен договор.
Отделно от това, следва да се посочи, че доколкото поставените от касатора правни въпроси, макар и косвено, са били предмет на обсъждане и в постановеното от ВКС по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 128 от 12.07.2010 год., по т.д.№ 969/2009 год. на ІІ ро т.о., касаещо застрахователната / действителната стойност/ на бъдеща реколта, като е прието, че при наличие на „подзастраховане”, за определяне на дължимото от застрахователя обезщетение е от значение съотношението между посочената в договора застрахователна сума или действителна стойност на вещта и застрахователната стойност към момента на осъществяване на риска, с което въззивният акт е изцяло съобразен, то дори и да възприеме хипотетично, че е съществувало противоречие в практиката на съдилищата по приложението на чл. 398, ал.1/ отм./ ТЗ, то е преодоляно.
От своя страна съществуването на трайно установена практика на съдилищата, респ. на задължителна съдебна практика, която няма основание да бъде променена, за да бъде възприета различна- осъвременена, само по себе си изключва приложимостта на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на разрешените със същата правни въпроси.
Отделен е въпросът, че в случая визираното основание е аргументирано от касатора единствено с липса на съдебна практика, който факт е отречен от последния с решенията, на които се позовава и е приложил.
Що се касае до формулираните процесуалноправни въпроси, то те са обосновани с твърдяните за допуснати от въззивния съд нарушения на съществените процесуални правила, които дори и да са евентуално налице се явяват относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но ирелевантни към предпоставките за допускане на касационното обжалване, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което независимо от изхода на делото в същото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, не следва да му бъдат присъждани такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 464/ 18.10.2010 год., по в.гр.д.№ 3348/2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: