О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 510
С., 12.07.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 184/2010 година
Производство по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 638 от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 685/2009 г. на Плевенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 854 от 22.04.2009 г. по гр.д.№ 3579/2008 г. на Плевенския районен съд, VІІ-ми състав. С последното е отхвърлен предявения от [фирма] срещу [фирма] иск за сумата 6 552.65 лв., претендирана като обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за периода 24.06.2008 г. – 22.07.2008 г.
В касационната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения – основания за отмяната му като неправилно по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за характера на отговорността за обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД – договорна или деликтна, който въпрос се разрешавал противоречиво от ВКС. Като втори въпрос, според касатора също противоречиво разрешаван от съдилищата е този за начина на определяне на конкретното дължимо обезщетение. Сочат се решения на ВКС, според които обезщетението се определя единствено на база на среднопазарната наемна цена в района на местонахождението на недвижимия имот, и Решение № 55 от 30.05.2005 г. по гр.д.№ 60/2005 г. на Бургаски апелативен съд и Решение № 6 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 898/2008 г. на Окръжен съд Пазарджик (без данни за влизането им сила), в които е застъпено становището, че размерът на обезщетението се равнява на дължимия наем към момента на прекратяване на договора.
Ответната по касация страна [фирма] не е изразила становище по допустимостта на касационното обжалване, респ. по основателността на наведените с жалбата отменителни основания.
Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но независимо от процесуалната й редовност, не е налице соченото в изложението приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
В случая касаторът визира квалификацията на предявения иск и конкретното тълкуване на разпоредбата на чл.226, ал.2 ЗЗД, а именно договорна ли е отговорността за заплащане на обезщетението или тя е хипотеза на чл. 45 ЗЗД или на чл.59 ЗЗД. Въпросът за квалификацията на иска е част от предмета на делото, с оглед твърденията на ищеца. Разпоредбата на чл.226, ал.2 ЗЗД наистина не сочи основанието за обезщетение и тълкуването й по принцип, сама за себе си, както се иска, е от значение за доктрината и не може да се приеме, че квалификацията на иска в конкретния случай е основание за допустимост по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Спорът за правилността, респ. неправилността на тази квалификация и отговорът на този въпрос обуславя основание за обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допустимост на обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Освен това следва да се изтъкне, че независимо от възприетия в цитираните решения на ВКС характер на отговорността, както касаторът сам изтъква, той не се отразява на начина на определяне на обезщетението, а то според постоянната практика на ВКС се определя на база на среднопазарния наем на вещта, чието ползване е продължило въпреки противопоставянето на наемодателя. Съображенията на въззивния съд за неоснователност на предявения иск не се основават на различно от възприетото в цитираните решения на ВКС становище по поставения въпрос, а на обстоятелството, че за процесните 24 дни, през които ответникът е продължил ползването на имота и след изтичане на срока на наемния договор, ищецът и настоящ касатор не е доказал конкретно претърпени от него вреди чрез представяне на доказателства за възникнали с трети лица наемни правоотношения, които обаче са били осуетени поради непредаване на вещта. Въпросът подлежат ли на доказване конкретните вреди (пропуснати ползи) в хипотезата на чл.236, ал.2 ЗЗД обаче е само маркиран в изложението, без да се сочи дали той е решен в противоречие с практиката на ВКС, на съдилищата или е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. При това положение следва да се приеме, че касаторът не е изложил водещото, главно основание за допускане на касационно обжалване, а именно да посочи кой е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд при наличието на останалите изчерпателно посочени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 638 от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 685/2009 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: