3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 10
София, 05.01. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 879/2010 година
Производство по чл. 274, ал. 2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Д. финанс” ЕООД срещу определение от 09.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 7303/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без разглеждане частната му жалба срещу разпореждане от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 11 918/2010 г. на Софийски районен съд, 67-ми състав в частта, с която първоинстанционният съд е отказал да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за разноските по делото в размер на 5 816.08 лв.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е постановено в нарушение на процесуалния закон и иска отмяната му като неправилно.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение на търговска колегия, като взе предвид доводите на страната във връзка с инвокираните оплаквания съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл.ГПК и данните по делото, приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е и основателна.
В съобразителната част на обжалваното определение е посочено, че въпросът за дължимостта на разноските в заповедното производство ще се разреши в исковия процес, обстоятелство, изключващо правния интерес на жалбоподателя да атакува отказа на първоинстанционния съд да му присъди такива.
Настоящият състав намира това становище за неправилно. Формираният от съда извод за процесуална недопустимост на частната жалба не е съобразен с общото правило, установено в процесуалната норма на чл.78, ал.1 ГПК, според което заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. То в конкретния случай следва да бъде приложено по „analogia legis“ и в заповедното производство, целта на което е да се осигури на кредитора ускорен и облекчен ред за принудително удовлетворяване на претенцията му, като се освободи същият от необходимостта предварително да установи съществуването му с влязло в сила съдебно решение, постановено в исково производство. Аргумент в подкрепа на посочения извод е и разпоредбата на чл. 413, ал.1 ГПК, според която заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските.
Разноските, когато кредиторът претендира такива в заповедното производство, се включват в искането за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК в т. 14 „Допълнителна информация“. Отказът да се присъдят поисканите от заявителя разноски по правната си същност е съдебен акт, с който частично се отхвърля заявлението по смисъла на чл.413, ал.2 ГПК и следователно подлежи на самостоятелно обжалване. От това следва, че въпросът за дължимостта на разноските следва да се разреши в заповедното, а не в исковото производство по чл.415 ГПК, респ. по чл.422 ГПК, както неправилно е прието с обжалваното определение. Изложеното налага извода, че въззивният съд дължи произнасяне по законосъобразността на този акт и като е оставил без разглеждане частната жалба срещу него, е постановил неправилно определение. Ето защо то следва да бъде отменено, а делото върнато на същия съд и състав за произнасяне по съществото й.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯВА определение от 09.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 7303/2010 г. на Софийски градски съд в обжалвана му част.
ВРЪЩА делото на същия съд и състав за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: