6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
София, 24.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 21.01.2011година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 533/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Г. Г., И. К. Г. и Т. Ц. П., подадена чрез адв. А. В. – САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 108 от 19.02.2010 год., по т.д.№ 1598/2009 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 26.02.2009 год., по гр.д.№ 1392/2008 год. и е уважен предявения от ЕТ К. С. К., упражняващ търговска дейност под фирма „С. К. – К. К.” срещу настоящите жалбоподатели, като ответници, иск с правно основание чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, като е признато за установено по отношение на последните, че при заявяването на търговска марка „К. & С.” с рег. № 64105 на ПВ на Р.България за регистрация в Патентното ведомство, същите са действали недобросъвестно и с оглед изхода на спора в полза на ищеца са присъдени направените от него деловодни разноски общо от 330 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, порок, обоснован с липса на правен интерес за ищеца от търсената с предявения установителен иск защита.
Изложените от касаторите съображения в тази насока са мотивирани с изтеклия към момента на извършената от ответниците регистрация на процесната търговска марка срок на закрила и обусловената от този факт обективна невъзможност да бъдат увредени интересите на ищеца, който не е носител на същата, каквато е последицата при проявена по см. на ЗМГО недобросъвестност.
По отношение на алтернативно поддържаното от жалбоподателите оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт въведените доводи са за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон – основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Същите възразяват срещу процесуалната законосъобразност на постановения краен правен резултат по делото, позовавайки се на лишаването им, чрез осъществени от въззивния съд незаконни процесуални действия, от защита да представят във въззивната инстанция относимите към предмета на спора доказателства, както и да бъде спряно въззивното производство до окончателното разрешаване на преюдициален за изхода на разглежданото дело, спор между страните, което от своя страна е довело и до изграждане на необосновани правни и фактически изводи.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е аргументирано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Твърдението на касаторите е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на спора въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл.266, ал.3 ГПК е в противоречие с практиката на ВКС, като същевременно „постановеното по настоящето дело решение” противоречи на т.6, т.7 и т.9 от ТР №1 /04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, по съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки допустимостта на касационното производство искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Създадената с действащия ГПК процесуална уредба на факултативен касационния контрол над въззивните съдебни актове, обвързва допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество с наличие на императивно и изчерпателно установените в чл.280, ал.1,т.1- т.3 ГПК процесуални предпоставки – основна и допълнителна.
Първата – водещата, предпоставя произнасяне от въззивния съд по специфичен за конкретния правен спор въпрос на материалното и / или процесуално право, обусловил неговия краен правен резултат, а допълнителната- някое от изчерпателно изброените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК основания.
Поради това и преценката за допустимост, осъществявана от касационната инстанция е възможна само и единствено, доколкото са налице изложени в тази насока от касатора доводи – негово задължение, вменено му императивно с чл.284, ал.1,т.3 ГПК, в каквато насока са и задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Следователно обстоятелството, че в случая единствено формулираният в депозираното от касаторите изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК конкретен правен въпрос е този, свързан с приложението на чл.266, ал.3 ГПК, обосновава правен извод, че преценката за наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване следва да се извърши по отношение на последния.
В тази вр. е необходимо да се посочи, че в създадена по приложението на чл.280, ал.1 ГПК практика ВКС,ТК е възприето разбирането, че когато страната- жалбоподател се позовава на значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК процесуален въпрос, то не е необходимо да е налице изрично произнасяне по същия в обжалвания въззивен съдебен акт, а е достатъчно въззивният съд да е процедирал неправилно, като именно тези осъществени във въззивното производство процесуални действия да имат пряко отношение към правилността на постановеното решение, но разглежданият случая не попада в сочената хипотеза.
Въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на настоящите касатори, заявени във въззивното производство чрез процесуалния им представител адв. В. и материализирани в молбата им от 13.10.2009 год. по съображения, че същите са несвоевременни.
С така осъществените процесуални си действия въззивният съд не е нарушил съдебната практика по допускане на исканите от страната доказателства по делото и въведеното с чл.266, ал.3 ГПК процесуално правило.
Съображенията, че доказателствените искания заявени от ответниците- настоящи касатори, с молбата им от 12.12.2008 год., възпроизведени и пред Софийски апелативен съд с горепосочената молба от 13.10.2009 год., са след преклузивния срок за отговор на исковата молба са обусловили и постановения с определение от 13.02.2009 год., по т.д.№ 1392/2008 год. отказ на Софийски градски съд да допусне същите.
Следователно във въззивното производство сочените от страната доказателства, ако са относими към спора, са могли да бъдат представени успешно, при условие, че недопускането им от първоинстанционния съд е единствено в резултат на осъществено същество процесуално нарушение, което в случая не е налице.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че за да се допусне събирането на недопуснатото доказателство, то и в сочената хипотеза поискалата го страна следва да обоснове невъзможността си да узнае, посочи и представи същото в срока за отговор на исковата молба, както това изрично е прието и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 466/27.05.2010 год., по гр.д.№ 1297/2009 год. на І-во г.о. на ВКС, задължително за съдилищата в страната, в който смисъл е и решение № 322/28.04.2010 год., по гр.д.№ 99/ 2010 год. на ВКТ, ГК, а такива данни по делото отсъстват.
Същевременно, макар и в отказа на въззивния съд да не е изрично отразено, то с оглед изложените в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения за неотносимост на сочените от ответниците факти, за установяването на които са били предназначени недопуснатите доказателства, към предмета на спора, същите са били и недопустими.
Следователно процесуалните действия на Софийски апелативен съд, във вр. с поставения от касаторите процесуален въпрос, свързан най- общо с допустимите доказателства не са в отклонение от задължителната съдебна практика, изразена и в решение № 158/2010 год., по гр. д.№ 644/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, според което поисканите пред въззивния съд доказателства следва всякога да отговарят и на общото законова изискване- да са допустими, но и относими, като относимостта е свързана именно с обстоятелствата от значение за спора и затова подлежащи на доказване, а не с преценката по същество, в какъвто смисъл е и трайната съдебна практика на касационната инстанция по ГПК/ отм./, изразена в ТР № 5/ 70 год. на ОСГК на ВС, приложима и при действащия ГПК.
Що се касае до цитираната от касатора задължителна съдебна практика- ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001 год., то предвид създадената с действащия ГПК преклузия на доказателствените възможности и въведеното концентрационно начало в гражданския процес, същата в посочената и част – т.6 и т.7 може да намери само съответно приложение т.е. доколкото не влиза в противоречие с новия процесуален ред, а не в твърдения от жалбоподателите смисъл.
При обосноваване достъп до касационен контрол е налице и позоваване на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, но липсата на посочени влезли в сила съдебни решения, в които поставеният процесуалноправен въпрос да е разрешен по различен от възприетото от Софийски апелативен съд разрешение, изключва процесуалната възможност за обсъждането му в настоящето производство.
Що се касае до поставения от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, то предвид дадените с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. разяснения за значимия по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, същият въобще не попада в приложното поле на касационното обжалване. Като свързан с правилното приложение на процесуалния закон, ирелевантно за предпоставките за допускане на факултативен касационен контрол, този въпрос не следва да бъде преценяван в производството по чл.288 ГПК- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
С оглед възприетите с т.1 на ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/19.02.2010 год. задължителни за съдилищата в страната постановки, че от служебното задължение на касационната инстанция да се произнесе по валидността и допустимостта на въззивното съдебно решение следва, че същата е оправомощена да разгледа и правен въпрос, различен от поставеният от касатора или по отношение на който отсъства необходимата за допускане на касационното обжалване аргументация, настоящият съдебен състав дължи произнасяне и по въпроса за необходимия правен интерес за ищеца от предявения установителен иск.
За да приеме за неоснователно въведеното възражение за недопустимост на предявения иск, основан на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО Софийски апелативен съд е счел, че правният интерес за ищеца, като положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, следва да бъде изведен от твърдяните в исковата молба конкретни факти и обстоятелства, сочещи в случая на възможност за настъпване на вреди за последния от използване от страна на ответниците на създадената с името К. благоприятна пазарна среда за процесната търговска марка, а не от житейски доводи, на които ответниците се позовават.
Това разбиране е в съгласие с трайната съдебна практика, според която правният интерес от предявяване на установителен иск е налице не само, когато пряко се нарушават права и законни интереси, но и при наличие на възможност за засягането им, респ. за настъпване на бъдещи `вреди за съответния правен субект.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 108 от 19.02.2010 год., по т.д.№ 1598/2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: