2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 611
С., 31.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 651/2010 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 188 от 06.04.2010 г. по т.д.№ 10/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което се оставя в сила решение № 656 от 31.07.2009 г. по т.д.№ 30/2007 г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен предявения от касатора срещу Т.” АД иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 84 767.84 лв.
В касационната жалба се поддържа оплакване за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което се иска отмяната му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивната инстанция се произнесла по съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а така също тези въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като е посочено, че с обжалваното решение не е даден отговор на въпроса защо се приема, че не е налице прехвърляне на цялото правоотношение, като се позовава на противоречие с Решение на АС при Б.. Не се бил съобразил института на заместване в дълг, като се позовава на противоречие с ТР № 1/2001 г., тъй като въпреки събраните по делото доказателства не било прието, че се прехвърля цялото правоотношение.
Ответникът по касация [фирма] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Производството по делото е образувано по иск на касатора срещу [фирма] по чл.92 ЗЗД с твърденията, че с фактура от 2002 г. продал по 2 фактури на ответника гръмозащитни въжета, чиято стойност не била платена, поради което на 18.02.2002 г. бил подписан договор, с който е уговорено заплащането на неустойка, както и наказателна лихва в размер на 1% дневно, която започва да тече от 1.11.2002 г. В хода на производството е привлечен като втори ответник [фирма], тъй като по силата на тристранно споразумение от 26.03.2003 г. страните по него се съгласили [фирма] да замести [фирма] по процесните две фактури, чиято стойност била заплатена на 08.08.2003 г.
Въззивният съд приел, че със сключеното споразумение [фирма] е поел на основание чл.102 ЗЗД задълженията на [фирма], възникнали за цената на стоката по двете фактури, но в него липсва препращане към договора от 18.02.2002 г., на който се основава исковата претенция за заплащане на неустойка, поради което е счетено, че новият длъжник не е поел задължението по отношение на акцесорния дълг.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Формулираният от касатора въпрос, свързан с материалноправната легитимация на ответника, безспорно е важен за делото. За да приеме, че конституираният в хода на процеса ответник не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск по чл. 92 ЗЗД , въззивният съд аргументирал становището си с наличието на изрична клауза в тристранното споразумение за заместване на първоначалния длъжник единствено в задължението му за цената на стоките по двете фактури. В мотивите към решението е подчертано, че макар и задължението за неустойка да обезпечава главния дълг, то възниква на договорно основание, а воля за поемането му от ответника [фирма] не е била изразена в споразумението. Даденото в този смисъл разрешение не противоречи на съдебната практика, както неоснователно се поддържа от касатора, доколкото цитираното от него решение на АС при Б. не се включва в понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, изяснено подробно в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Доводите, свързани с направените в противоречие със събраните доказателства правни изводи касаят правилността на решението, но не съставляват основания за касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не подлежат на обсъждане в стадия на селектиране на касационната жалба.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 06.04.2010 г. по т.д.№ 10/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: