7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София, 30.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.05.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело №1142 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”П., Р. И О.”Е., със седалище гр.София против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 892 от 08.07.2009 год., по гр.д.№ 1523/2008 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на „М.” ЕООД, със седалище гр.София сумите: 23 532.73 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение по т.7.1 от договор за извършване на СМР на обект Балнеосанаториум „Д.”, тяло –Б в гр.Банкя от 20.03.2002 год.; 5306.05 лв., неустойка за забава по т.7.1 от договор за строителство от 20.10.2002 год.; 20 359.38 лв., представляваща обезщетение за вреди над договорената с т.7.1 от договор за СМР от 20. 03.2002 год. и 4 628.08 лв., обезщетение за вреди над договорените в т.7.1 от договора от 20.10.2002 год., както и разноски по компенсация в размер на 3657 лв. и е оставено в сила решението на Софийски градски съд от 02. 04.2007 год., по т.д.№ 1110/ 2005 год. в останалата му част, с която ответникът, настоящ касатор- ”П., Р. И О.”ЕАД е осъден да заплати на „М.” ЕООД сумата 146 178.36 лв. – неплатено възнаграждение за изпълнено строителство по договор от 20.03.2002 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба до изплащането и.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба и алтернативно за неправилност на крайните правни изводи, които пороци са обосновани- за първия с допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, а за втория- с нарушение на процесуалния и на материалния закони- основания за касация по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Според касатора въззивният съд в противоречие с процесуалния закон и дадените с ТР на ОСГК №1/2001 год. задължителни за съдилищата разяснения относно осъществяваните във въззивното производство процесуални действия от решаващия съд при констатирана нередовност на исковата молба, се е произнесъл по подадената от ищеца, без да съобрази, че употребената обща формулировка „ яснота в падежа”, при отсъствието на конкретно твърдяна дата или определен период, не създава такава за всяко едно от отделните претендирани вземания, като същевременно липсата на индивидуализирана искова претенция, основана на чл.92, ал.1, пр.2 ЗЗД, изключва наличието на процесуална възможност за решаващия съд да се произнесе за дължимото обезщетение за причинени на кредитора вреди над размера на договорената неустойка за забава.
В обстоятелствената част на касационната жалба е изразено и несъгласие с приетата за установена по делото виновна забава в плащане на дължимото от възложителя възнаграждение, както и в начина на определяне размера на договорената неустойка за забава, базата, на която според постигнато между съконтрахентите съгласие не е цялата стойност на дължимото за осъществените от изпълнителя СМР, както е приел решаващия съд, а неизпълнената част от същото.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложно поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като твърди, че даденото от въззивната инстанция разрешение на значимия за правилността на крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право, свързан с процесуалните действия, които решаващият съд следва да извърши при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба е в противоречие със задължителната практика на ВКС, израз на която е ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001 год., като същевременно процесуално-правните въпроси, свързани с индивидуализацията на отделните искове и дължимата за тях държавна такса, с оглед съединяването им в исковата молба- обективно кумулативно, евентуално или алтернативно са разрешени в противоречие с практиката на съдилищата, материализирана в недостатъчно конкретизирани решения на ВКС: №140/2005 год. и № 903 на V-то г.о..
Доколкото, пък, въпросите на материалното право за тълкуване на договорите и за съотношението между неустойката и лихвата за забава създават проблеми в практиката на съдилищата, отразяващо се и на арбитражната практика, то касаторът счита, че тези въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно срещу въведените касационни оплаквания, като в съответствие със създадената с чл.287, ал.2 ГПК възможност е депозирала насрещна касационна жалба срещу горепосочения съдебен акт на Софийски апелативен съд в неговата отхвърлителна част.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на насрещната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „М.” ЕООД е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че обжалваното въззивно решение е в отклонение от задължителната практика на ВКС, материализирана в постановено по реда на чл.291 и сл. ГПК решение № 4 от 25.02.2009 год., по т.д.№ 395/ 2008 год. относно обусловилия решаващите мотиви на въззивния съд материално-правен въпрос за размера на дължимата по сключена търговска сделка неустойка, свързан с приложението на чл.92 ЗЗД, във вр. с чл.309 ТЗ, поради което са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Същевременно, според изложеното, намалявайки размера на договорената между страните неустойка, като се е позовал на извършено тълкуване на сключения договор Софийски апелативен съд се е произнесъл и по конкретния значим за разглеждания правен спор въпрос на материалното право- за случаите, в които уговорената между търговци неустойка може да бъде намалявана в противоречие с трайната практика на ВКС, ТК, израз на която е решение № 958/07.12.04 год., по т.д.№ 5/2004 год. на ІІ-ро т.о. и това несъответствие обуславя приложението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ТД”П., Р. И О.”ЕАД:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на подадената първоначална касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за редовността и, искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд се е съобразил със създадената от постановеното по реда на чл.218а, ал.1, б.”б” ГПК/ отм., във вр. с § 2, т.3 ПЗР на ГПК отменителното решение на ВКС № 554 от 11.07.2008 год., по т.д.№ 195/2008 год. висящност на спора само по отношение предявените от „М.”ЕООД обективно кумулативно съединени искови претенции: по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 58 000 лв., представляваща договорна неустойка за забавено изплащане на възнаграждение по 19 бр. фактури и върху главница от 146 178.36 лв.; по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 15 571.26 лв., обезщетение за забава, считано от датата на падежа на всяка фактура до заплатените със закъснение суми по 19 бр. фактури и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 28 618.47 лв. върху главницата от 146 178.36 лв., считано от датата на падежа по всяка неплатена фактура да датата на предявяване на исковете, както и по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 123 896 лв., неустойка по т.7.1 и т.7.2 от договор за СМР от 20. 10. 2002 год., по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6282.50 лв., обезщетение за забавено плащане на възнаграждение за извършени СМР по 8 бр. фактури; по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 3 953.34 лв., обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главница от 18 841. 20 лв., заедно със законната лихва върху всички неустойка, считано от датата на исковата молба -16. 08. 2005 год. до окончателното им изплащане, както и с дадените от състава на касационната инстанция задължителни указания по приложението на закона.
Следователно доколкото при повторното разглеждане на делото, съобразно очертаните от отменителното касационно решение рамки на спора за въззивния съд е отсъствала процесуална възможност да преценява редовността на исковата молба и допустимостта на предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпените от кредитора вреди над договорената неустойка, поставените от касатора въпроси на процесуалното право, които, като свързани с надлежното упражняване на правото на иск, с диспозитивното начало в гражданския процес, с определяне на държавната такса, следваща се в различните хипотези на обективно съединени в исковата молба искове и за правомощията на въззивния съд при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба, обусловена от липсата на конкретизация във фактическите твърдения на ищеца, относно основанието на предявения иск, макар и да са значими правни въпроси, за които при определените в закона предпоставки, съдът е длъжен да следи служебно, съгласно ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год., като неотносими към крайния правен резултат по настоящето дело, не попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК.
В отменителното касационното решение, постановено при първото обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с което в посочената по- горе част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд, поради приета неправилност на същото, имплицитно се съдържа произнасяне от страна на касационната инстанция както по допустимостта на предявените искове, така и по редовността на исковата молба, въз основа но която въззивното решение е било постановено. Следователно отношение на тези въпроси е налице процесуална преклузия, която възпрепятства новата им проверка от решаващия съд при повторното разглеждане на делото.
Затова, като е съобразил гореизложеното при упражняване на правомощията си на инстанция по съществото на спора, Софийски апелативен съд не е допуснал твърдяното от касатора противоречие по конкретно поставени процесуалноправни въпроси в отклонение от задължителната практика на ВКС, израз на която е и т.4 на цитираното ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001год., а това само по себе си изключва визираното основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Като неоснователен следва да бъде преценен и доводът на касатора за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на формулирания материалноправен въпрос за съотношението между неустойката и лихвата за забава.
Последният, с оглед даденото от въззивния съд разрешение по предявения иск с правно основание чл.92, ал.1, пр.2 ЗЗД, според което за претърпените по- големи от договорената неустойка за забава вреди, кредиторът може да търси обезвреда съобразно общите правила, които , обаче, изискват да ги докаже по предвидения в ГПК ред е обусловил решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт и попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за допускане на касационния контрол.
Обстоятелството, обаче, че по този въпрос съществува трайно непротиворечива съдебна практика, според която по силата на чл.92, ал.1, пр.2 ЗЗД за действително претърпените вреди, надхвърлящи размера на договорената неустойка за забава, кредиторът може да търси обезщетение по общия ред, като докаже същите и това не води до недопустимо от закона кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, обосновава правен извод за неприложимост и на поддържаното от касатора основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая касаторът не е и аргументирал становището си, относно твърдяното значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото в създаденото от законодателя тяхно кумулативно единство, доколкото отражението на съдебната практика към възприеманите от арбитражите в страната разрешения, е правно ирелевантно, извън разпоредената от закона обвързаност при разрешен с влязло в сила решение спор, която в случая е неотносима.
Що се касае до цитираните съдебни решения на ВКС № 903/2003 год., по т.д.№ 120/2003 год. и № 530/2008 год., по т.д.№ 242/2008 год., то първото от тях е свързано с неприложимостта на законовото правило на чл.76, ал.2 ЗЗД, при уговорена от съконтрахентите наказателна неустойка и отсъствието на създадена от закона- чл.96, ал.1 ЗЗД, възможност при забава на кредитора да издаде в срока по чл.55, ал.1, във вр. с чл.6 ЗДДС надлежна фактура за част от плащанията, длъжникът да се освободи от отговорност за заплащане на неустойка за забавеното престиране цената при договор за търговска продажба, щом липсва изрично уговорена в този смисъл санкция за кредитора, а второто–за нищожността на неустоечната клауза, поради противоречието и с добрите нрави.
Следователно освен, че изградените правни изводи на решаващия съд в посочените за съпоставка съдебни актове са в резултат на конкретна преценка на фактите и доказателствата по делата, а не на различно от възприетото с обжалваното решение приложение на чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, то същите са въобще и неотносими към въпросите, свързани с тълкуване на договорите, какъвто всъщност е поставеният от касатора материалноправен въпрос, по отношение на който е налице позоваване на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед гореизложеното касационната жалба на ТД”П., Р. И О.”ЕАД не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
Съгласно процесуалното правило на чл.287, ал.4 ГПК, в този случай насрещната касационна жалба на „М.”ЕООД също не подлежи на разглеждане по същество, поради което въведените с нея основания за допускане на касационен контрол не следва да бъдат обсъждани.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 892 от 08.07.2009 год., по гр.д. № 1523/2008 год., по касационната жалба на ”П., Р. И О.” ЕАД, със седалище гр. София, вх.№ 21383 от 30.12.2009 год..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 892 от 08.07.2009 год., по гр.д. № 1523/2008 год., по насрещната касационна жалба на ТД„М.” ЕООД, със седалище гр.София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: