6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
София, 14.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.12.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 471 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ Р. И. И., упражняващ търговска дейност под фирма„Н.-Р. И.”, гр. София против въззивното решение на С. градски съд от 04. 03.2010 год., по гр.д.№ 7169/2009 год., с което е оставено в сила решението на СРС по гр.д.№ 5946/2007 год. и е отхвърлен, като неоснователен, предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма],[населено място] иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен сключения между страните на 15.11.2001 год. предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ магазин, находящ се в[населено място], ул.”Г.С.Р.” № 130 – партерен етаж, в дясно от входа, с обща площ от 36 кв.м., включващ търговска зала и санитарен възел с прилежащо избено помещение под магазина и съответните ид.ч. от сградата и мястото.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона – чл.19, ал.3 ЗЗД и на съществените процесуални правила на чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ и на чл.145 ГПК/ отм./, поради което се иска отмяната му- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Твърдението на касатора е, че възприето в обжалвания съдебен акт разрешение на обусловилите крайния правен резултат по делото процесуалноправни въпроси: „Допустимо ли е събиране на доказателства, поискани пред втората инстанция, след подаване на въззивната жалба? и Длъжен ли е второинстанционният съд да вземе становище по доводите за порок на първоинстанционното решение, посочен във въззивната жалба?” противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в т.6 на ТР № 1 / 04.01.2001 год. на ОСГК и в ППВС № 1/1953 год..
По отношение на останалите процесуалноправни въпроси, свързани с възлагане на доказателствената тежест, при оспорен от страната предварителен договор за покупко- продажба, носещ подписа на същата и за задълженията на въззивния съд при мотивиране на въззивния съдебен акт – излагане на самостоятелни фактически и правни съждения по доказателствата, фактите и спорните материалноправни отношения и материалноправен въпрос – за действителността на предварителния договор за покупко- продажба на недвижим имот, сключен от представляващия дружеството, ако в учредителния акт на търговеца е предвидено, че решението за разпореждане с недвижими имоти е от компетентност на СД на АД, като израз на въведеното основание – противоречие в практиката на съдилищата, са посочени решения на ВКС: № 446/ 07.07.2008 год. на първо търговско отделение и № 587/ 21. 06. 2007 год. на ТК, решение на СГС № 883/ 2010 год., по гр.д.№ 7169 / 2009 год. и решение на СРС по гр.д.№ 5946/2007 год., приложени в препис.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение СГС е приел, че сключеният на 15.11.2002 год. предварителен договор за покупко – продажба на процесния магазин, поради липса на достоверна дата, водеща и до отсъствие на валидно изразена от продавача- ЮЛ воля не създава действително правоотношение между страните, поради което произтичащите от него права и задължение за последния са му непротивопоставими.
При обосноваване на крайния правен извод въззивният съд се е позовал на успешно проведено от ответника оспорване на предварителния договор, обусловено от отсъствието на категорични доказателства и индиции, за които в съответствие с процесуалното правило на чл.145, ал.1 ГПК/ отм./ да се направи извод за достоверност на посочената в документа дата, като поради отсъствие на процесуална възможност за разпит на свидетели в разглежданата хипотеза е отрекъл и относимостта на дадените в тази насока показания на св.З.М. към спора.
Изложени са съображения, че оглед същността на въведеното възражение – липса на представителна власт за представляващия ЮЛ- продавач към момента на сключване на процесния договор доказателствената тежест относно вписаната датата следва да е за ищеца – страната, която е представила документа.
Същевременно приетото отсъствие на валидна договорна обвързаност между страните е аргументирано и с липса на надлежно взето решение от СД на ответното АД за разпореждане с принадлежащия на ЮЛ недвижимия имот, предмет на предварителната продажба.
Следователно при преценка мотивите на обжалваното решение настоящият съдебен състав намира, че поставените в изложението въпроси на процесуалното право, разрешени с въззивния съдебен акт, с оглед значимостта им към крайния правен резултат по конкретното дело попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на тях не са осъществени критериите за селекция по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, на които касаторът се позовава.
Първият от поставените въпроси, свързан всъщност с приложението на чл.205, ал.1 ГПК/ отм./, при действието на която норма се е развило производство пред въззивния съд, не е разрешен в противоречие с възприетото в т.6 от ТР № 1/ 04.01.2001 год., по т.д.№ 1/2000 год. на ОСГК на ВКС, според което основното начало за разкриване на обективната истина в процеса, изисква ограничаването на доказателствата, допустими пред въззивния съд, да не се отнася до тези, които са релевантни за изхода на делото, но поради небрежност на страната не са били представени пред първоинстанционния съд или обсъдени от същия и на което съответства и даденото в решение №988/2000 год., по гр.д.№ 188/2000 год. на ІІ-ро гр.о. на ВКС тълкуване на горецитираното процесуално правило.
Следователно доколкото отказът на СГС, обективиран в съставения от с.з. на 24.02. 2010 год., по гр.д.№ 7169/2009 год. протокол да допусне искания от въззивника, настоящ касатор, свидетел не е обусловен от приета недопустимост на ангажираното доказателство, поради несвоевременното му посочване в производството пред СРС, а предвид явната неотносимост на обстоятелство, за което това доказателствено средство е поискано към предмета на спора, то критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- отсъства.
Обосноваността на този отказ, който е изключително правомощие на решаващия съд, е относима към правилността на обжалваното решение, поради което не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и поддържаното отклонение от задължителната практика, обективирана не само в ППВС № 1/ 53 год., но и в ППВС № 1/85 год. и по отношение на втория процесуалноправен въпрос, тъй като в съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд е изложил съждения, относно приетите от него за установени фактически и правни изводи.
Правилността на мотивите на въззивната инстанция, по арг. от чл.281, т.3 ГПК не е предмет на производството по чл.288 ГПК поради което, като неотносима към предпоставките за достъп до касационен контрол не следва да бъде обсъждана.
Въпросът за дейността на въззивната инстанция и за предмета на въззивното производство, формиращи общо същността на поставения от касатора следващ процесуалноправен въпрос, са изяснени със задължителните постановки на т.19 от ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС. Поради това, дори и да е налице несъответствие с цитираната в изложението каузална практика на ВКС по същите, а то в случая и отсъства, то обективно не би могло да обоснове приложението на селективния критерии по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
От своя страна обстоятелството, че с процесуалните си действия СГС е продължил дейността на СРС по разрешаване на възникналия между страните материалноправен спор и е осъществил възложената му от процесуалния закон проверка на първоинстанционното решение, като страничен резултат от основната си решаваща дейност и въз основа на самостоятелна преценка на доказателствата е изградил свои собствени фактически и правни изводи по същество на спора, съдържащи се в съобразителната част на обжалваното решение означава, че така формулираният от касатора процесуалноправен въпрос също не е разрешен в отклонение от създадената и служебно известна на настоящия съдебен състав задължителна съдебна практика –т.19 от ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, която сама по себе си изключва съществуване на противоречива практика на съдилищата по същия.
Що се отнася да въпроса за приложението на чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ в разглежданата хипотеза – оспорване достоверността на датата на частен диспозитивен документ, подписан от представител на оспорващото го ЮЛ- търговец, то той е разрешен по задължителен за съдилищата начин с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІІ-ро т.о. на ВКС № 84/2009 год., по т.д.№ 681/2008 год., поради което дори и да е съществувало твърдяното противоречие в съдебната практика, то е преодоляно с приемането му и допълнителната предпоставка на процесуалния закон не е осъществена.
Според възприетото със същото тълкуване на чл.127, ал.1 ГПК/ отм./, с което даденото от СГС разрешение на поставеният от касатора въпрос на процесуалното право е съобразено, формалната доказателствена сила, произтичаща от предварителния договор е неприложима по отношение на датата и мястото на сключването му, когато липсва нотариална заверка. Затова достоверността на същите, при оспорването им, във вр. с представителната власт на представляващия към този момент подписалата договора страна- ЮЛ, следва да се докаже от ищеца по правилото на чл.127, ал.1ГПК/ отм./, предвид извличаните от него изгодни правни последици в производството по предявен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, независимо, че не е трето лице по см. на чл.145, ал.1 ГПК/ отм./.
Възприетото разбиране е в съгласие и с общия принцип за разпределяне на доказателствената тежест в процеса, въведен с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./, според който именно ищецът следва да докаже всички правопроизводящи факти, т.е. фактите, върху които основава иска си – явяващи се елементи от фактическия състав на приложимата правна норма.
По отношение поставения материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав счита, че макар и важен правен въпрос, то обстоятелството, че същият не е обусловил решаващите мотиви, съдържащи се в обжалвания съдебен акт и чрез тях – крайния правен резултат по делото, а е разгледан като допълнителна аргументация в подкрепа на последния, го изключва от обсега на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че преобладаващото становище на отделните съдебни състави в ТК на ВКС съответства на даденото от СГС разрешение , според което сключването на предварителен договор за продажба на недвижим имот, тъй като няма вещно- траслативен ефект е действие на управление, а не на разпореждане и изрично разрешение от компетентния за съответния търговец ЮЛ- орган не се изисква.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на С. градски съд от 04. 03.2010 год., по гр.д.№ 7169/2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: