4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60.
С., 09.02.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.11.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 346/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ Л. Б. И., упражняващ търговска дейност под фирма „Л.- Л. И.”,[населено място] против въззивното решение на П. апелативен съд № 376 от 17.12.2009 год., по в.гр.д.№ 929/ 2009 год., с което е оставено в сила решението на П. окръжен съд от 23. 07. 2009 год., по т.д.№ 334/2007 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, като ищец, срещу «Т.-Г. Б.» ЕООД, гр.П. иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 40 000 лева, претендирана като част от общо дължимите 44 394 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложено поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, твърдейки, че даденото от въззивния съд разрешение на материалноправния въпрос, обусловил крайния правен резултат по делото-«дали е допустимо едновременно присъждане на договорна неустойка и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД», е в противоречие с каузалтата практика на ВКС по същия, като израз на която е цитирал и приложил в препис – решение № 1900/ 1962 год., по гр.д.№ 1406/62 год. на ІV-то г.о. и решение № 123/20.02.2006 год., по т.д.№ 676/2005 год. и същевременно този въпрос се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна е възразила срещу основателността и в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че доколкото с влязлото в сила решение по т.д.№ 123/2007 год. на П. окръжен съд е налице произнасяне по предявените от ищеца, настоящ касатор, срещу същия ответник обективно съединени искове: по чл.327, ал.1 ТЗ – за заплащане на главница от 60 000 лева, претендирана като неплатена част от цената на доставено по сключен между страните договор за продажба гориво, по чл.92, ал.1 ЗЗД – за заплащане на неустойка за забавено изпълнение в размер на 3000 лв., представляваща част от общо дължимата от 1000 000 лв., както и за законната лихва върху тези суми, начиная от датата на исковата молба до окончателното им изплащане, то поради еднородния обезщетителен характер на неустойката за забава и обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, отсъства законово основание последното да бъде присъдено на кредитора за същото длъжниково неизпълнение, за което вече е налице произнесяне по претендираната договорна неустойка.
Изложени са в тази вр. съображения, че кумулирането на договорена между съконтрахентите неустойка за забава с обезщетение за забавено изпълнение по чл.86, ал.1 ЗЗД е недопустимо, тъй като кредиторът, макар и изправен по този начин би получил двойно възмедяване за едно и също длъжниково неизпълнение, което е в противоречие както със самата обезщетителна функция възложена на същите, така и със създадения в страната правов ред.
Или, според съдържащите се в съобразителната част на обжалваното решение съждения на П. апелативен съд, при наличие на уговорена с договора неустойка за забава, кредиторът не би могъл да избира нито вида, нито основанието за обезщетение при неточно във времево изпълнение от страна на длъжника.
Следователно от решаващите мотиви на обжалваното решение се налага правен извод, че поставените от касатора въпроси на материалното право са значими за конкретния правен спор, тъй като от решаването им зависи крайният изход на делото и попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Те, обаче, не са разрешени в противоречие с цитирата каузална практиката на ВКС, поради което не е налице визираното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. / В случая т.1 на чл.280, ал.1 ГПК въобще не намира приложение, предвид отсъствието на твърдяно противоречие със задължителна практика на ВКС- арг. от т.2 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК/.
При преценка на възприетото с решение № 123/2006 год., по т.д.№ 676/2005 год. на ТК на ВКС разрешение относно възможността кредиторът да търси едновременно мораторна лихва за забавено изпълнение и неустойка, се налага правен извод, че то не само не противоречи, но е и неотносимо към разрешения от въззивния съд правен въпрос, тъй като застъпеното разбиране касае само и единствено хипотезата, когато неустойката е предвидена като обезщетение за количествени или качествени отклонения от договореното, но не и неустойка за забавено изпълнение, т.е. за неточно във времево отношение изпълнение на длъжника, каквато е и уговорената между страните по разглежданото облигационно правоотношение, с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД – също целящо да обезщети настъпилите от длъжниковата забава кредиторови вреди.
Не и в противоречие с възприетото от П. апелативен съд с обжалваното решение, разрешение и приетото в решение № 1900/62 год., по гр.д. № 1406/62 год. на ІV-то г.о., че когато кредиторът търси обезщетение за вреди по- големи от уговорената неустойка, същата следва да се вземе предвид и спадне от вредите, ако те са по- големи от договорената неустойка.
Именно, защото и неустойката за забава и обезщетението за забава имат обезщетителен характер и целят да премахнат вредите, настъпили от закъснялото длъжниково неизпълнение, кагота последните надхвърлят размера на договорената неустойка, законодателят е създал правна възможност за кредитора да търси тази разлика между договорената неустойка и реално понесената вреда, но разглежданият случай не попада в тази хипотеза, предвид изложените в обстоятелстваната частна на исковата молба факти.
Що се касае до критерия за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то освен, че липсва аргументация на същия, която не се изчерпва с възпроизвеждане на законовия текст, съгласно изрично прието и в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, то наличието на трайно съществуваща съдебна практика по поставените материалноправни въпроси, на която самият касатор се позовава и която, като правилна, не се налага да бъде променена, за да бъде възприета различна, отговаряща на променени спрямо условията, при които същата е била създадена, обществени отношения, изключва приложението му.
Водим от тези съображения и на осн. чл.288 ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на П. апелативен съд № 376 от 17.12.2009 год., по в.гр.д.№ 929/ 2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: