5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
С., 14.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.10.2011година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1137 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. А. И. и Ж. Василева А.- Иванова против въззивното решение на Софийски градски съд от 12.07.2010 год., по гр.д. № 11258/2009 год., с което е отхвърлен предявения от касаторите срещу И. З. Д. при условията на субективно пасивно съединяване частичен иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 10 000 лв., част от дължимата неустойка от 40 000 лв., уговорена за неизпълнение на поето със споразумение от 21. 06.2007 год. задължение за прекратяване на изпълнителните производства по изпълнително дело № 2007780040001 и изпълнително дело № 20077800400002 на ЧСИ В. Л..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- чл.92 ЗЗД, основание за касация по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Твърдението му е, че даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право свързан субектите на договорната отговорност, а именно: „Налице ли е виновно договорно неизпълнение от страна на взискателя, обуславящо ангажиране на договорната му отговорност, когато е поел задължение да прекрати конкретно изпълнително дело спрямо длъжника, ако съдебният изпълнител откаже да се произнесе по искането, поради невнесени такси и разноски?” е в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 37/13.11.1984 год., по гр.д.№ 16/84 год..
Визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано със съществуващо несъответствие между възприетото във въззивния съдебен акт становище и по въпроса на процесуалното право, свързан с възложената от законодателя отговорност за деловодните разноски при прекратяване на изпълнителното производство по искане на взискателя и приетото по същия в практиката на съдилищата. Като израз на последната са посочени решение № 411/2008 год., по ч.гр.д.№ 210/2008 год. и решение № 714/17.05.2008 год., по ч.гр.д.№ 344/2008 год., двете на Врачанския окръжен съд.
Същевременно обстоятелството, че по въпроса относно отговорността за деловодните разноски в изпълнителното производство, при заявено от взискателя искане за прекратяването му по реда на чл.433, ал.1, т.2 ГПК, аналогичен на чл.330, ал.1, б.”б” ГПК/ отм./, не съществува трайно установена съдебна практика, а тя се изчерпва с цитираните съдебни актове на В., според касатора, обуславя приложението и на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Софийски градски съд е приел за недоказано наличието на договорно неизпълнение от страна на ответника на задължението му по сключено между него и ищците споразумение от 21.06.2007 год., което да обуславя ангажиране на договорната му отговорност за обезвреда, съобразно уговорената неустоечна клауза за дължима неустойка в глобален размер от 40 000 лв.
Изложени са съображения, че по силата на чл.330, ал.1, б. ”б” ГПК /отм./, норма – приложима към възникналото процесуално правоотношение между страните, прекратяване на изпълнителното производство в разглежданата хипотеза настъпва по силата на закона с подаване писменото искане на взискателя, като издадените в полза на последния изпълнителни листове не подлежат на връщане, поради което с подаване на молби вх.№№ 180 и 181/ 18.01.2008 год. до ЧСИ В. Л. за прекратяване на изпълнителните производства по изп.д. № № 20077800400001 и 20077800400002, по описа на същия съдебен изпълнител, молителят Д. – ответник по спора е изпълнил задължението, поето с § 2 от сключеното между него и ищците споразумение от 21. 06. 2007 год., за което изпълнение последващото тези му процесуални действия поведение на съдебния изпълнител е ирелевантно и непротивопоставимо на страната, която не се е и задължила изрично за заплащане на деловодните разноски по прекратяване на изпълнението.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приема, че само първият от поставените от касатора правни въпроси е значим за крайния изход на делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Останалите, свеждащи се общо до отговорността за деловодните разноски в изпълнителното производство при прекратяването му по искане на взискателя, правни въпроси са важни, но те не са обусловили крайния правен резултат по делото, макар и в мотивите си въззивният съд да е маркирал липсата на изрично поетото от ответника задължение за внасянето им.
Мотивите на съдебния акт не подлежат на самостоятелно обжалване, когато изразеното в тях тълкуване на конкретна правна норма се явява е без значение за крайния изход на делото, както е в разглеждания случай – арг. от т.18 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Отделен остава въпросът, че изричен отговор относно отговорността за деловодните разноски в разглежданата хипотеза на прекратяване на изпълнителното производство е даден от законодателя в чл.69 ГПК/ отм./, чийто аналог е чл. 79 от действащия ГПК, като чл.79 от ЗЧСИ постановява, че за дължимите, но неплатени такси и разноски по изпълнението ЧСИ може да поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410, ал.1 ГПК, независимо от техния размер, който не се нуждае от допълнително поясняване.
По отношение на формулирания от касатора значим правен въпрос е неоснователно позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата и създадена в изпълнение правомощията на ВКС по чл.124 от Конституцията са тълкувателните решения на ОС на колегиите на ВС, постановени при действието на чл.52, ал.1 ЗУС/ отм./, каквото е и цитираното от касатора ТР на ОСГК на ВС № 37/13.11.1984 год., по гр. д. № 16/84 год..
Обстоятелството, че същото касае правата на купувача по чл.193 и чл. 195 ЗЗД, при недостатъци на вещта, които съществено намаляват нейната цена или годност сочи за неотносимостта му към разрешените с обжалвания съдебен акт правни въпроси, поради което същото не следва да бъде обсъждано и с оглед въведеното основание по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Не обосновават твърдяното противоречие в практиката на съдилищата и посочените от касатора влезли в сила решения на В.. Според т.3 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС селективният критерий по т.2 на чл.280, ал.1ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ крайния правен резултат по делото въпрос по приложението на правната норма е в противоречие с възприето негово разрешение в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по отменения ГПК.
В случая с влезлите в сила съдебни актове на В., приложени с касационната жалба, въобще не е взето отношение по въпроса дали е налице или не виновно договорно неизпълнение от страна на взискателя, като страна по сключен договор за спогодба, когато е поел задължение да прекрати конкретно изпълнително дело спрямо длъжника, но съдебният изпълнител е отказал да се произнесе по искането, поради отсъствие на внесена от него държавна такса и разноски, а е преценявана законосъобразността на осъществени от съдебен изпълнител процесуални действия при изчисляване на дължимите за обжалването такси / Р № 411/2008 год. по в.ч.гр.д.№ 210/ 2008 год./, както и тези по възлагане отговорността за направени разноски по изпълнението, когато отсъства авансово внасяне на същите от взискателя, а изпълнителните листове са обезсилени и е прекратено изп. дело/ Р № 714/2008 год., по в.гр.д.№ 344/2008 год./.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Соченото основание е аргументирано с твърдение за „оскъдна съдебна практика „по въпроса за отговорността на деловодните разноски в хипотезата на прекратено изп. производство по чл.330, ал.1, б.”б” ГПК/ отм./, което освен, че е невярно, доколкото този въпрос не е приет от настоящия съдебен състав за релевантен за делото, визираният селективен критерий не следва да бъде обсъждан.
Само за прецизност е необходимо да се посочи, че приложението на същия не е обусловено от съществуването на „многобройна” или „малобройна” съдебна практика, а от обективно предизвикана необходимост да бъде изяснено съдържанието на приложимата правна норма,когато тя е неясна, непълна или вътрешно противоречива и се налага корективното и тълкуване, какъвто несъмнено не е разглежданият случай.
Наистина поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК ще е налице и тогава, когато било поради настъпила промяна в обществените отношения или правната наука се налага съдилищата да изоставят едно свое вече дадено тълкуване на закона, за да възприемат друго, било когато създадената до момента съдебна практика е неправилна, а такива данни по делото липсват.
Ето защо дори отнесен към поставения от касатора релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен въпрос, въведеният критерий за селекция е неприложим, поради което допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване не е доказана..
Що се касае до въпроса дали постановлението на съдебния изпълнител прекратява изпълнителното производство, или само установява погасяване на изпълнителното правоотношение с настъпване на предвидените от законодателя факти, то като релевантен за правилността на правните изводи на въззивния съд, същият не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 12.07.2010 год., по гр.д. № 11258/2009 год.
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: