3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
С., 21.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колеги, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 633/2010 година
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ЗАД [фирма] срещу определение от 18.05.2010 г. по ч. гр. д. № 4250/2010 г. на Софийски градски съд, ГК, с което е потвърдено разпореждане от 14.01.2010 по гр. д. № 48985/2009 г. на Софийски районен съд, 51 състав, с което е върната исковата молба на ЗАД [фирма] на основание чл.129, ал.3 ГПК, поради неотстраняване на нередовността й.
С обжалваното определение Софийски градски съд е приел, че в указания му срок частният жалбоподател не е отстранил констатираните от първоинстанционния съд недостатъци на исковата молба чрез представяне на доказателства за плащането на дължимата държавна такса, а представеният за пръв път с въззивната жалба вносен документ не установява изпълнението на дадените му с разпореждането на СГС указания, с оглед изричното отбелязване в същия, че плащането на сумата по него се отнася до гр.д.№ 51420/2009 г., вместо по процесното гр.д.№ 45985/2009 г.
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като внесъл държавната такса в срок, а погрешното посочване на номера на делото не се отразява на редовността на извършеното процесуално действие, щом от доказателствата е видно, че таксата е внесена именно по конкретното дело. Поддържа, че този въпрос е обусловил решаващият извод на въззивния съд и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за достъп на определението до касация, като същевременно се поддържа разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС – определение № 484 от 10.09.2009 г. по ч.т.д.№ 472/2009 г., ІІ т.о., с което е прието, че с представеното с частната жалба платежно нареждане е удостоверено изпълненото в срок задължение за внасяне на дължимата държавна такса. Като втори въпрос поставя този за неправилното процедиране на въззивния съд, който в разрез с цитираните от него определения на ВКС не е упражнил контрол за законосъобразност върху разпореждането за оставяне на исковата молба без движение. Развива съображения, че неправилно първоинстационният съд определил размера на дължимата държавна такса, като в нарушение на нормата на чл.69, ал.1, т.1 ГПК е счел, че държавна такса се дължи поотделно за всеки от исковете (4%, но не по-малко от 50 лв.). Счита, че по този въпрос даденото разрешение противоречи на практиката на съдилищата.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване според нормата на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Поставеният от частният жалбоподател правен въпрос следва ли да се зачете за редовно извършеното от страната плащане на държавна такса, когато в платежният документ като основание е посочен номера на друго дело на същия съд е обусловил извода на въззивния съд и в този смисъл отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното определение до касация. По отношение на него обаче не се оправдава твърдението за значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По него е налице постоянна съдебна практика, според която неправилното внасяне на таксата по друго дело, дори и да е било доказано, какъвто не е разглежданият случай с оглед данните по делото, би могло да се разглежда единствено като основание за възстановяване на срока, но такова искане страната не е направила по предвидения ред и срок пред компетентния съд. Сама по себе си, тази техническа грешка не е въздигната от законодателя като основание, изключващо връщане на нередовната искова молба на основание чл.129, ал.3 ГПК и като е съобразил горното, излагайки аналогични правни съждения, въззивният съд е постановил правилно определение.
С оглед на изложеното по отношение на водещия за изхода на делото въпрос, настоящата инстанция намира, че не следва да се обсъждат останалите въпроси, свързани с определения от първоинстанционния съд размер на дължимата държавна такса, по които освен това въззивният съд не е взел отношение предвид твърденията на частния жалбоподател, че същата е внесена именно в указания му в разпореждането по чл.129, ал.2 ГПК размер.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице законовите предпоставки за допускане на въззивното определение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 18.05.2010 г. по ч. гр. д. № 4250/2010 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: