4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N. 61
София, 03.02.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия в закрито заседание на 2 декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Марио Бобатинов
дело N 438-2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Лидия Ж. действаща като [фирма]-г.Д. срещу въззивното решение от 12.01.11г. по г.д.№490/10г. на ОС-г.В., с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 23.07.10г. по г.д.№827/09г. на РС-г.В.. С последното е отхвърлен предявеният от касатора установителен иск за признаване за установено по отношение на [фирма]-г.Л., че процесните 44 бр. фактури, посочени в исковата молба на обща стойност 20351.29лв. са неистински документи и описаните в тях стоки не са получени от ищеца.
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост/чл.281 т.3 ГПК/.
В изложението си съобразно императивното изискване на чл.284 ал.3 т.1ГПК касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, обосновано с наличието на предвидените в чл.280ал.1т.2 и т.3 ГПК основания.
Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по основен материалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото формулиран от жалбоподателя както следва:
Съставена данъчна фактура от продавача по смисъла на ЗДДС, неподписана от получател съставлява ли основание да се приеме, че е налице реално извършена доставка.
В тази връзка касаторът представя решения на ВКС, обективиращи незадължителна практика, както и решения на административни съдилища.
Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл.258 и сл.ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл.283 ГПК.
ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба основания за допустимост по смисъла на чл.280 ГПК приема следното:
За да отхвърли така предявеният иск въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел, че от данните по делото се установява, че стоките, предмет на процесните фактури са били доставени.
Предмет на делото е предявен на основание чл.124 ал.4 ГПК иск от касаторката за признаване за установено по отношение на [фирма]-г.Л., представлявано от Ф. Ф. и НАП-ТД В., че 44 бр. стокови фактури са неистински и стоките, описани в тях не са били получени от ищеца [фирма]-г.Д..
Както ВКС-ТК многократно е имал случай да се произнесе стоковите фактури са частни свидетелстващи документи, които нямат обвързваща съда доказателствена сила. Те могат да бъдат оспорвани с всички допустими от ГПК доказателствени средства.
В конкретния случай подписа на получател на стоката не е задължителен реквизит на стоковата фактура като първичен счетоводен документ-арг.от чл.114 ЗДДС и чл.7 ЗСч.
Ето защо липсата на подпис на получател на стоката не прави процесните 44 бр. стокови фактури неистински, както необосновано поддържа касатора в касационната жалба.
От приетата по делото СИЕ се установява, че по процесните 44бр. фактури са били извършвани плащания в брой срещу издаване на фискален бон от касов апарат за всяка продажба и последващо издаване на фактура от [фирма], които са били осчетоводявани от него с включването им в данъчните декларации. Този установен между страните механизъм се потвърждава и от приетите по делото гласни доказателствени средства-вж.св.показания на св.св.А. и Ф.. В тази връзка следва изрично да се подчертае, че данъчната фактура като частен свидетелстващ документ удостоверява облагаемо данъчно събитие и съответно начислен данък, обстоятелство което сочи на реализиран оборот от стоките, предмет на процесните 44бр.фактури и дължимите данъчни задължения.
Допълнителен аргумент в подкрепа на горното е обстоятелството, че по представените от ответника 24бр. фактури са протекли разплащания, неоспорени от ищеца по начин аналогичен на разплащанията по спорните 44бр.фактури.
Представената по делото незадължителна практика на ВКС не налага изводи, различни от изложението а представените решения на административните съдилища в случая са ирелевантни предвид приетото в т.3 на ТР №1/09г. на ОСГТК на ВКС тъй като понятието практика на съдилищата по смисъла на чл.280 ал.1т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища.
Изложеното позволява да се обобщи, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1т.2 ГПК.
Касаторът поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с направения от съда доклад на основание чл.146 ГПК. От данните по делото се установява, че такъв доклад е направен и страните по делото са били запознати с него на проведеното на 12.07.10г. открито съдебно заседание.
Както ВКС многократно е имал случай да се произнесе, за да е налице основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, то следва приложимата правна норма, обусловила решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт да е неясна или непълна и да се налага по пътя на нейното тълкуване да се изясни съдържанието й, което би имало значение за развитие на правото.
В конкретния случай тези предпоставки не са налице, поради което не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1т.3ГПК.
Ето защо не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 12.01.11г. по г.д.№490/10г. на ОС-г.В., с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 23.07.10г. по г.д.№827/09г. на РС-г.В..
Водим от горното ВКС-ТК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 12.01.11г. по г.д.№490/10г. на ОС-г.В., с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 23.07.10г. по г.д.№827/09г. на РС-г.В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: