5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 817
София, 30.12.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.10.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1175/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 191 от 20.05.2010 год., постановено по в.гр.д.№ 220/2010 год. Благоевградският окръжен съд, при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК, е отхвърлил като неоснователен, поради погасяването му по давност, предявения от Г. А. Ж., в качеството му на ЕТ, упражняващ търговска дейност под фирма ”ДОКОТОР Г. Ж.-Амбулатория за първична извънболнична помощ- индивидуална практика за първична медицинска помощ” срещу ОБЩИНА Х., установителен иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, в частта, за установяване съществуването на вземане от 2 736 лв., представляващо стойността на извършени СМР и подобрения в наетите от ищеца помещения за лекарски кабинети в [населено място] / за сумата 1 118.60 лв./, [населено място]/ за 475 лв./, [населено място] /за 1 142.40 лв./, която сума е включена в главницата от 4 449.80 лв. по заповед за изпълнение, издадена по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 186/2009 год. на Гоцеделчевския районен съд, ведно със законната лихва, върху първата сума, считано от датата на подаване на заявлението- 23.02.2009 год. до изплащането и, като е признато за установено, че уведомително писмо, изх.№ 29-00-09/03.08.2004 год., изходящо от ответника не е подписано от кмета на Общината и е неавтентичен документ.
В останалата част, с която установителната искова претенция е уважен за разликата от 1713.80 лв. / т.е. до пълния заявен размер от 4 449.80 лв./ решението на първоинстанционния Благоевградски районен съд по гр. д.№ 263/2009 год.е оставено в сила.
Недоволни от въззивния съдебен акт са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
І.По касационната жалба на Д-р Г. Ж., в качеството му на ЕТ, упражняващ търговска дейност под фирма ”Д-Р Г. Ж.-А.-И.”:
Тя касае частта на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд, с която исковата претенция на настоящия касатор, като ищец, основана на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е отхвърлена за сумата 2 736 лв..
Поддържаното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост на фактическите и правни изводи на въззивния съд и допуснато нарушение на материалния закон.
Според касатора, обстоятелството, че същият, в качеството си на наемател, е осъществил действия по чл.230, ал.2 ЗЗД и по чл.103, ал.1 ЗЗД означава, че началото на давностния срок може да бъде поставено едва с отказа на наемодателя да извърши прихващане с дължимия наем, което решаващият съд не е съобразил.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Позовавайки се на възприетото от въззивния съд разрешение във вр. с приложението на чл. 116, ал.1, б.”а” ЗЗД в отклонение от приетото в решение на І-во т.о. на ВКС № 439/ 03.07.2007 год., по т.д.№ 106/2007 год. и решение на ВС № 1847/16.07.57 год., по гр.д.№ 4955/57 год., жалбоподателят поддържа наличие на противоречие в практиката на съдилищата по значимия за изхода на спора въпрос на материалното право, свързан с прекъсване на погасителната давност, поради признаване на вземането от длъжника, обуславящо допускане касационната жалба до разглеждане по същество.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира, че касационното обжалване на следва да бъде допуснато, поради следното:
За да постанови обжалваното въззивно решение, с което е отменен първоинстанционния съдебен акт и е отхвърлен предявения от настоящия жалбоподател положителен установителен иск за сумата 2736 лв. въззивният съд е счел за основателно направеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. Изложени са съображения, че процесното вземане, произтичащо от извършените от ищеца ремонти в наетите от него за лекарски кабинети помещения в селата Т. С. и К. се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, чието начало, определено по правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД, е датата на съставяне протокола на Комисията по заповед № 2/07.01.2004 год. на кмета на ответната Община – 03. 02. 2004 год..
Съобразявайки данните по делото, че към момента на подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение -23.02.2009 год. погасителната давност за част от вземането на ищеца е изтекла въззивният съд е отрекъл наличие на правна възможност разпоредените с чл.116, б.”в” ЗЗД, правни последици на които последният се позовава да могат да настъпят и да заличат с обратна сила преклудираната възможност на страната за съдебна защита, въведена под формата на възражение в тази насока от ответника.
Следователно решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, макар и важен правен въпрос, не попада в приложното поле на касационното обжалване, тъй като не е обусловил крайния правен резултат по делото и следователно общата главна предпоставка за достъп до съдебен контрол в случая отсъства.
Отделен в тази вр. е въпросът, че като е приел, че прекъсването на давността въз основа на изчерпателно уредените от законодателя основания е възможно само, доколкото давностният срок тече, но не и когато е изтекъл, както е в разглеждания случай, въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената съдебна практика и правна доктрина, свързана въобще с приложението на чл.116 ЗЗД.
Що се касае до обосноваността на фактическите изводи на въззивния съд, то те са относими към правилността на обжалваното решение, но не и към предпоставките за достъп до съдебен контрол, поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че надлежно признаване на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД от ЮЛ- длъжник, вкл. чрез конклудентни действия може да бъде осъществено единствено от законния му представител, но не и от неовластено изрично от последния за този едностранен акт, трето лице.
При отсъствие на основната предпоставка за допускане на касационното обжалване, критерия за селекция, на който касаторът се позовава не следва да бъде обсъждан.
ІІ. По касационната жалба на [община]:
Жалбата на този касатор, касае частта на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Благоевградския районен съд и е уважен предявения установителен иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради липса на активна процесуална и материалноправна легитимация за ищеца, обоснована с наличието на сключен между страните договор за наем, изключващ приложението на института на неоснователното обогатяване и на воденето на чужда работа без пълномощие. Алтернативно касаторът въвежда и оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, като иска отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, респ. решаване на спора по същество от касационната инстанция.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Позовавайки се на съществуващото между страните наемно правоотношение касаторът твърди, че по отношение допустимостта на предявения иск, основан на чл.59 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие както със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 6/74 год., според която право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл.72 и чл.74 ЗС има само владелецът, а не и държателят, така и с трайно установената съдебна практика. Като израз на последната са посочени решение № 34/02.04.2009 год., по т.д.№ 683 / 2008 год. на ІІ т.о.; решение № 127/25.05.2006 год., по в.гр.д.№ 141/2006 год. на Великотърновския апелативен съд; решение № 532/17.06.94 год., по гр. д.№ 382/94 год. на І-во г.о..
Искането за разглеждане касационната жалба по същество е неоснователно.
Не съществува колебание в съдебната практика и правна доктрина, че наличието на валидно сключен наемен договор не изключва правото на наемателя да търси от наемодателя извършените без съгласие на последния полезни, но нелуксозни подобрения в наетия имот, като в този случай отношенията между страните се уреждат съобразно общите правила на неоснователното обогатяване.
Що се касае до начина, по който в разглежданата хипотеза вземането на наемателя следва да бъде определено, то последователно в практиката си ВКС е поддържал, че определящо е качеството на последния на държател, а не на владелец на наетия имот. Затова, по арг. от чл.74, ал.1 ЗС, за полезното подобрение, което наемателят е извършил без да вземе съгласието на наемодателя, той може да иска само по- малката сума от направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на наетото имущество в резултат на конкретното подобрение, ако то все още е налице при прекратяване на наемния договор. Или, излагайки аналогични правни съждения при обосноваване основателността на установителната искова претенция заявена срещу този касатор, като ответник, въззивният съд не е разрешил поставения от касатора въпрос на процесуалното право, свързан с допустимостта на заявения иск в отклонение от задължителната и трайно установена съдебна практика, цитирана от касатора.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че материалноправната легитимация на страните е относима към основателността, а не към допустимостта на предявената искова претенция, която в разглеждания случай е положителна установителна по чл.422 ГПК, а не осъдителна, основана на чл.59 ЗЗД, както голословно се поддържа от касатора.
Същевременно обстоятелството, че [община] е надлежно възникнал по реда на ЗМСМА правен субект изключва и основателността на поддържаната недопустимост на обжалваното решение, обусловена от отсъствие на изискуемата се процесуалноправна легитимация за последната, като ответник по предявения иск.
Останалите въведени от касатора доводи касаят правилността на правните и фактически изводи на въззивния съд и като относими към правилността на обжалваното решение, но ирелевантни за предпоставките за допускане на касационното обжалване не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция разноските следва да останат за страните, така както са направени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 191 от 20.05.2010 год.,по в. гр. д.№ 220/2010 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: