3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 990
София, 14.12.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Ваня Алексиева
ч.т.дело № 373/2010 година
Производството е по чл. 274, ал.2, във р. с ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частната жалба на ЕТ А. Х. Д., упражняваща търговска дейност под фирма ”С.-А. Д.”, с адрес на управление [населено място], подадена чрез пълномощника и – адв. Д.Т. против определение на Софийски градски съд № 1948/ 08.02.2010 год., постановено по ч.гр.д.№ 1200/2010 год./неправилно изписан като № 383/2009/, с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, частната жалба на настоящия частен жалбоподател с вх.№ 1002922/ 15.01.2010 год. срещу разпореждане на СРС от 29.12.2009 год., по гр.д.№ 1758/2009 год., с което на осн. чл.262, ал.1 ГПК, във вр. с чл.261, т.4 ГПК е оставена без движение подадената от страната въззивна жалба вх. № 1048028 /22. 12. 2009 год. срещу първоинстанционното решение на същия съд, 77 с-в от 09. 12. 2009 год., по горепосоченото гр.д.№ 1758/2009 год. и е указано на последната, в качеството и на въззивник, да довнесе по сметка на СГС държавна такса за въззивното производство в размер на сумата 3 376.30 лв..
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, поради допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.70, ал.2 ГПК, като са развити подробни съображения относно правната характеристика на акта на СРС на определение, постановено по реда на чл.70, ал.1 ГПК.
Становището си за обжалваемост на разпореждането на СРС, частният жалбоподател е аргументирал и със съображения, за преграждащия му за производството по делото ефект, с оглед определения, завишен спрямо заявената от ищеца цена на иска, размер държавна такса за въззивното производство, както и с принципа за процесуална икономия, позволяващ на страната да защити правото си на жалба, чрез оспорване незаконосъобразно определената по размер държавна такса в хипотезата на чл.129, ал.2 ГПК и чл.262, ал.1 ГПК.
Ответната по частната жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК е възразила по основателността и.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Правилно въззивният съд е приел, че разпореждането на първоинстанционния съд, с което въззивната жалба на ЕТ А. Х. Д. е оставена без движение, поради невнесена в пълен размер държавна такса, основано на чл.262, ал.1 ГПК, във вр. с чл.261, т. 4 ГПК не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол.
Срещу процесуалната незаконосъобразност на същото, вкл. лишените от основание в закона и Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, указания на администриращия съд относно определената като размер държавна такса, както това изрично е прието и в т. 5 на ТР № 1/17.07. 2001 год. на ОСГК, правно важимо в тази си част и при действащия ГПК, страната може да се защити чрез обжалване на определението за прекратяване на делото.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че именно поради необходимост от преодоляване на противоречието в съдебна практика, обусловено от застъпвано от част от съдилищата в страната становище, съвпадащо с тезата на пълномощника на частния жалбоподател за преграждащия ефект на разпореждането по чл.129, ал.2 ГПК, респ. чл.262, ал.1 ГПК, норми, аналогични на чл.100, ал.1 ГПК/ отм./ и чл.199, ал.3 ГПК/ отм./ цитираното по- горе ТР на ОСГК на ВКС, което не е обявено за загубило задължителната си сила и при действащия ГПК, е постановено.
Следва да бъдат споделени като основани на закона и съжденията на СГС, че процесното разпореждане на СРС, основано на чл.262, ал.1 ГПК няма правната характеристика на определение за промяна цената на иска по чл.70, ал.1 ГПК, вкл. с оглед срока, в който същото е постановено и изложените от администриращия съд мотиви, поради което въведеният в противна насока довод от страна на пълномощника на частния жалбоподател е лишен от основание в процесуалния закон.
Доколкото, пък, така нареченият от касатора принцип за процесуална икономия не би могъл да дерогира, конституционно гарантирания принципа за законност, то въз основа на него в случая не би могъл да бъде обоснован и различен от постановения от СГС правен резултат по делото.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че процесуалната икономия не е и елемент от същността на гражданския процес, като защита- санкция, а само допълнително изискване, целящо преди всичко практическата ефективност на защитата, но несъмнено законосъобразната защита, т.е., такава, каквато тя е уредена от нормите на процесуалния закон.
В тази вр. само за прецизност на изложението следва да се посочи, че не е налице процесуална пречка, страната констатирала несъответствие между указания и от съда размер държавна такса за въззивното производство и дължимата такава, съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, вкл. при евентуално допусната аритметична грешка, обосновано да сезира самия администриращ въззивната и жалба съд с искане за съответна корекция, която последният е оправомощен да извърши.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определението на Софийски градски съд № 1948/ 08.02.2010 год., постановено по ч.гр.д.№ 1200/2010 год./ с неправилно изписано № 383/2009 год./, по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: